Бездна

Найдълман си остана прав.

— Знам, че към вас са се обръщали и преди — рече той.

— Тогава би трябвало да знаете какво се е случило с всички, които са се обръщали към мен. Радиестезисти, физици, нефтени магнати, инженери — и всичките с безупречни планове.

— Плановете им може би са били сбъркани — отвърна Найдълман, — ала бляновете им — не. Знам за трагедиите, които са сполетели семейството ви, след като дядо ви е купил острова. Но в сърцето си той е бил прав. Там наистина имаголямо съкровище. Знам това.

— Разбира се, че го знаете. Всички го знаят. Но ако се мислите за самия прероден Ред Нед, ще бъде честно от моя страна да ви предупредя, че и неколцина други са твърдели подобно нещо. А може би сте купили някоя от онези стари на вид карти на съкровища, които от време на време се появяват за продан в Портланд. Капитан Найдълман, убедеността още не означава истина. Никога не е имало и никога няма да има никакво съкровище на остров Рагид. Съжалявам за вас, наистина съжалявам. А сега може би ще си тръгнете, преди да съм повикал охраната — извинете ме, имах предвид специалиста по безопасността, — за да ви отведе до вратата.

Найдълман пренебрегна тези думи, сви рамене и се наведе към писалището.

— Аз не ви моля да вземате думите ми на доверие.

В жеста на посетителя имаше нещо толкова самоуверено, толкова напълно непукистко, че Хач бе облян от нова гневна вълна.

— Ако само имате представа колко пъти съм я чувал тази история, щяхте да се засрамите, че сте дошли. С какво сте по-различни от останалите?

Без да каже нищо Найдълман бръкна в папката и извади един — единствен лист хартия и го бутна по писалището към Хач.

Хач погледна документа без да го докосва. Беше опростен, нотариално заверен финансов отчет, от който ставаше ясно, че компания на име „Таласа холдингс“ ООД е събрала капитал, за да основе корпорация за възстановяване на остров Рагид. Капиталът бе на стойност двайсет и два милиона долара.

Хач вдигна глава от документа, погледна Найдълман и се разсмя.

— Искате да кажете, че сте имали смелостта да съберете тези пари преди дори да сте поискали разрешението ми? Сигурно разполагате с много щедри инвеститори.

Лицето на Найдълман отново се разтегли в онази, изглежда, негова фирмена усмивка — самоуверена, отнесена, но не и високомерна.

— Доктор Хач, през последните двайсет и пет години вие сте имали всички основания да покажете вратата на търсачите на съкровища. Напълно разбирам вашата реакция. Те са били недостатъчно добре финансирани и недостатъчно добре подготвени. Но не само те са били проблемът. Проблемът е бил също във вас самият. — Той се отдръпна отново. — Очевидно е, че не ви познавам добре. Но усещам, че след повече от четвърт век несигурност, може би най-сетне сте готов да научите какво всъщност се е случило с брат ви.

Найдълман замълча за миг, без да сваля очи от Хач. Сетне продължи с толкова тих глас, че думите му едва се чуваха:

— Знам, че не се интересувате от финансовата печалба. Разбирам освен това как вашата мъка ви е накарала да намразите този остров. Точно затова идвам при вас напълно подготвен. „Таласа“ е най-добрата в света в този вид дейност. Освен това на наше разположение е оборудване, за което дядо ви само би могъл да мечтае. Чартирали сме корабите. Разполагаме с водолази, археолози, инженери, лекар на експедицията — всичките готови да тръгнат при първия подаден знак. Една дума от вас и ви обещавам, че до месец Наводнената шахта ще е разкрила тайните си. Ние ще узнаем всичкоза нея.

Той прошепна думата „всичко“ с особена сила.

— А защо да не я оставим на мира? — рече Хач. — Защо не я оставим да си пази тайните?

— Това, доктор Хач, не отговаря на характера ми. А на вашия?

В последвалата тишина далечните камбани на църквата „Света троица“ удариха пет часа. Мълчанието се проточи минута, после две, сетне пет.

Накрая Найдълман взе листа от писалището и го прибра обратно в папката.

— Мълчанието ви е достатъчно красноречиво — рече тихо той, без злобна нотка в тона си. — Отнех ви достатъчно време. Утре ще съобщя на моите съдружници, че сте отхвърлили предложението ни. Довиждане, доктор Хач.

Той се изправи да си върви, но малко преди да стигне до вратата се спря и леко се извърна.

— Има и още нещо. Само за да отговоря на въпроса ви: наистинаима нещо, което ни прави по-различни от останалите. Открили сме малко информация за Наводнената шахта, която никой друг не знае. Дори вие.

Хач сподави смеха си, като видя изражението на Найдълман.

— Ние знаем кой я е проектирал — рече тихо капитанът.

Пръстите на Хач инстинктивно се свиха в юмрук.

— Какво? — изхриптя той.

— Да. А има и още нещо. Разполагаме с дневника, който той е водил по време на строителството.

В последвалото неочаквано мълчание Хач пое дълбоко дъх, после — отново. Сведе поглед към писалището си и поклати глава.

— Красота — успя да изрече той. — Просто красота. Май ви подцених. Най-после да чуя нещо оригинално след всичките тези години. Вие ми подарихте един чудесен ден, капитан Найдълман.

Ала Найдълман бе излязъл и Хач осъзна, че говореше на празната стая.

Нужни му бяха няколко минути, за да събере сили да се изправи иззад писалището. Докато прибираше документите си в чантата с все още леко треперещи ръце, забеляза, че Найдълман бе оставил визитката си. В горната й част бе написан телефонният номер — навярно на хотела, в който бе отседнал. Хач хвърли картичката в кошчето за боклук, взе чантата си, излезе от лабораторията и бързо пое пешком към къщи по потъващите в летния сумрак улици.

В два часа през нощта се озова пак в лабораторията: крачеше пред тъмния прозорец, стиснал в ръка визитката на Найдълман. Когато най-сетне вдигна слушалката, часът бе вече три.

3.

Хач спря на неасфалтирания паркинг над пирса и слезе бавно от взетата под наем кола. Затвори вратата, след това се спря да погледне към пристанището, без да пуска дръжката. Обгърна с поглед тясното и дълго заливче, обрамчено с гранитни брегове, пълно с лодки за лов на омари и стриди, които се къпеха в слънчевата светлина. Дори и след двайсет и пет години много от имената бяха познати на Хач: „Лола Б“, „Марибел В“.

Градчето Стормхейвън се катереше по склона на хълма, обшитите със застъпващи се дъски къщи следваха зигзагите на калдаръмените улички. Към върха къщите оредяваха, изместени от китки черен смърч и малки ливади, оградени с каменни стени. На самия връх се издигаше градската църква, острата й бяла кула пробождаше сивото небе. В далечния край на залива мярна къщата на детството си — четирите й триъгълни покрива и пътечката нагоре, която надничаше от тревата, дългата морава, спускаща се към брега и малкия понтон. Бързо се извърна — сякаш някой непознат бе приел собствения му образ и сега виждаше всичко през погледа на чужд човек.