Блондинка от Маями

Разбрах кой е още щом си отвори устата. Точно същия дрезгав, боботещ глас бях чул през съдбоносната вечер. А като се вгледах в него, открих, че Гай Бърнхард доста прилича на баща си. Тънки устни, дебел врат и малки свински очички. Гледката ме накара да осъзная какъв късмет е имала Криси да наследи майчините си гени, или както би казала баба, да се метне на майка си.

Гай прегърна Криси сърдечно и я огледа с тревога, произтичаща или от искрена обич, или от добри актьорски заложби.

— Не знам защо го направи, сестричке — каза той, — и сърцето ми още кърви, че загубихме татко. Но ще помогна с каквото мога.

— Благодаря, Гай — каза Криси. — Съжалявам. Знам, че го обичаше. Съжалявам за теб, но не и за него.

Гай кимна, сякаш я разбираше.

— Трябва ли ти нещо, просто се обади. Ако ме няма в службата заръчай да ме намерят. Без татко е настанал същински ад; мъча се да крепя нещата, докато изясним положението на всички компании. Той ме оставяше да ръководя всекидневните операции, но големия бизнес въртеше сам.

Криси го прегърна и благодари още веднъж. После Гай Бърнхард ме дръпна за ръка настрани от масата.

— Гаранцията не е проблем — прошепна той. — Ще платя една част, останалото ще гарантирам с имоти, става ли?

— Чудесно. Повече от чудесно. Малко обвиняеми могат да си позволят едни милион гаранция.

Той подписа празен чек и ми го подаде.

— Ако мога с нещо да помогна по делото, веднага ме потърсете.

— В близките дни бих искал да седнем някъде и да ми разкажете, какво знаете за Криси и за баща ви.

— Трудно ми е да повярвам, че й е сторил зло, ако това имате предвид. Познавах татко по-добре от всеки друг на света и… прост не беше такъв човек.

— Тия дни прегледах набързо какво пише по темата и открих, че всички казват така.

— Кои са тия всички?

— Роднините. Винаги казват „Само не той“, когато обвинят някого в кръвосмешение. Станало е шаблонна фраза. Също като съседите на серийните убийци, дето вечно разправят, че човечецът бил много тих, кротък и срамежлив.

Той се навъси.

— Виж какво, Ласитър, аз съм на твоя страна. Не искам Криси да иде в затвора. Тя е крехко създание, такава си е още от малка. Майка й я разглези, а и татко не остана по-назад. Разговарях с Лари Шийн и те съветвам да пледираш за невменяемост. Споразумей се за изпращане в лечебно заведение. Дявол да го вземе, ще платя сметките за най-доброто място, където лекуват подобни неща. Вече разпитах тук-там. Имало една първокласна частна болница край Сиатъл. Адски скъпа, но какво от това?

Изпод сакото му се раздаде писукане. Той извади клетъчен телефон, и ме погледна извинително. Послуша малко, после прикри телефона с масивната си длан и каза:

— Налага се да бягам. Ако искаш нещо, обади ми се да уговорим среща. Сериозно говоря. Трябва ли ти нещо, просто се обади.

Той тръгна назад по пътеката между пейките, говорейки тихичко по телефона, и след малко изчезна в коридора.

Една униформена служителка отведе Криси обратно в килията да изчака, докато уредя въпроса с гаранцията. Останах сам в съдебната зала.

Размишлявах.

Беше го казал на два пъти „Трябва ли ти нещо, просто се обади.“

Точно сега ми трябваше само да му задам един въпрос: защо са всички тия приказки за невменяемост? Доктор Шийн не бе споменал такова нещо, поне пред мен. Невменяемост, това означава принудително затваряне и лечение. Може някой ден да излезеш, а може и да си останеш в лудницата като Джон Хинкли.

Ами Сиатъл? Има много първокласни лечебни заведения и тук. Защо му беше да избере точно най-далечното?

Следите на чудовището

Ако си адвокат в телевизионен сериал, поемаш само по едно дело, приключваш го виртуозно за нула време, после слизаш по стъпалата пред съдебната сграда и си подмяташ куфарчето, а хубавата клиентка ти благодари за чудесния резултат.

В истинския живот е по-различно.

След обяд почнах да се укривам от Роберто Кондом, който непрестанно звънеше и оставяше на Синди инструкции, как да се пазаря с обвинението по алигаторско-бракониерското дело. Идеята беше, че щял да даде на природозащитните организации петдесет и седем яйца от алигатор, с които да компенсира убитите животни. Зарекох се при следващото обаждане да го питам крадени ли са тези яйца, или сам ги е снесъл.

С най-голямо старание не извърших няколко важни неща: не отговорих на служебните писма, не прегледах текущите преписки и не посетих заседанието за обсъждане на новите декораторски планове. Декораторите предлагаха да избираме между пейзажите с платноходки на Уинслоу Хоумър и кошмарите на Пабло Пикасо. Веднъж бях предложил да украсим заседателната зала с няколко подводни снимки на акули, ръфащи плячка. Никой не го прие на сериозно, освен старшия съдружник, който ми отряза годишните премии наполовина. Девиз на фирмата: „Ядем каквото убием“. Остатъкът се разпределя (евентуално изяжда и изпива) на „баловете по случай данъчната Нова година“, както пише в рекламната брошура. Аз го наричам по-простичко Голямото освинване.

Синди беше изчезнала от бюрото си и когато телефонът задрънча, аз проявих неблагоразумието да вдигна слушалката. Обаждаше се Силвио Санчес от затвора. По професия той беше ресторантски рецидивист — тъпчеше се по скъпи заведения, без да плаща, и така си осигуряваше няколко месеца подслон и прехрана на държавни разноски. Сега искаше да съди общината, защото в затвора не сервирали кафе без кофеин. От кофеина не можел да спи и това нарушавало конституционното му право на нощна почивка.

Посрещнах един нов клиент с кожени панталони, мокасини на бос крак, разкопчана копринена риза и златен ланец. Казваше се Морис Голд и ако някой режисьор вземеше пак да снима „Треска в събота вечер“, сигурно би му дал роля, макар че беше надхвърлил петдесетте и лъсканата му черна перука стоеше малко накриво.

След като се намести в креслото за клиенти, той попита:

— Да си покажа ли оная работа?

— Нека първо се опознаем — рекох аз. — И тъй, какво ви насочи към доктор Педро Кордеон?

— Видях му рекламата по телевизията. Веднага след вечерния филм.

Кимнах одобрително, сякаш бе проявил забележителна предприемчивост.

— Обадих му се за повече информации на безплатния телефон.

Морис Голд извади от портфейли са изрезка и ми я подаде.

— Периметрална автотрансплантация и корекция на анатомията — прочетох аз. — Туй пък какво е?

— ПАТКА. Изсмукват тлъстината от корема и после я инжектират в пениса. Правят го по-дебел. — Той намигна лукаво и добави: — С две ръце едвам си хващаш парчето.

— Хитро — рекох аз. — И какъв е проблемът?

— Искате ли да видите?

— По-късно може и снимки да правим, и да ги публикуваме в пресата, както речете. Засега просто кажете какво не е наред. Импотентен ли станахте? Изкривиха ли го? Защо искате да ги съдите?

— Изглежда по-къс.

— Изглежда? По-къс ли е или не?