Блондинка от Маями

— Казва, че може и да не си най-умният адвокат в този град, но имаш златно сърце и повярваш ли ми веднъж, живота си ще дадеш за мен. Това ми хареса. А още повече ми хареса как ме изнесе от клуба.

Един пазач ни зяпаше иззад решетките. Всъщност зяпаше Криси. Повечето затворнички са наркоманки и проститутки плюс някоя и друга клета душа, теглила куршума на досаден съпруг или любовник. Рядко се срещаха хубавици като Криси Бърнхард.

— Ти беше в безсъзнание — казах аз.

— Бях замаяна и ми се мержелееха звезди, но помня, че усетих как бие сърцето ти. Много си силен и в ръцете ти се чувствах защитена.

— Докато те пуснах в полицейската кола.

— Помниш ли какво ми каза?

— Сигурно да не казваш никому нито дума, преди да си намериш адвокат. Стандартен съвет.

— После избърса една сълза от лицето ми и ме стисна за ръката. Беше много грижовен и нежен. А лицето ти изразяваше… Не знам как да го опиша. Жал, скръб, съчувствие и нещо, което подсказваше, че те е грижа за мен, макар да не се познаваме.

Изкашлях се смутено. Какво бях усетил тогава? Че стоя пред красива млада жена, изпаднала в ужасна беда. Наранена жена, която отчаяно се нуждае от помощ. Неведнъж съм вървял по този път, но на края му има единствено болка.

— Признавам, че ме впечатли — казах аз. — Сега остава само да постигнем същото със съдебните заседатели и може би имаме шанс.

Да бе, и Ханибал трябвало само да прекоси Алпите, но така и не се добрал до Рим.

— Нека просто да ти разкажа защо го изправих — предложи Криси, — а после ти ще решиш дали съм имала оправдание.

Джими Стюарт едва ли би постъпил така, но аз се съгласих:

— Давай.

— Откъде искаш да започна?

Не съм специалист по Библията, но помня първите две думи.

— В началото — казах аз.

— Като малка бях мъжкарана — започна Криси. — Висока и атлетична. Биех се с момчетата, играех футбол, ходех за риба с баща си. Имахме голяма къща в Палм Бийч край океана, вила на остров Исламорада, ранчо край Окала. Яздех, спортувах, дори играех поло. — За момент тя помълча, унесена в спомени. — Когато навърших четиринайсет, почнах да се промъквам в обора с един млад коняр. Веднъж ни завари баща ми и го подгони с вилата. Като нищо щеше да го убие, ако не беше избягал.

— Разкажи ми за баща си.

— Силен мъж. Най-ранните ми спомени са свързани с гръмотевичния му глас. Прозорците се тресяха, когато поръчваше да му донесат кафе. Беше толкова… способен във всичко, таткова самоуверен. Възхищавах му се, почитах го. И го обичах.

Очите й заблестяха и по бузата й се стече самотна сълза също както когато простреля любимия си баща с три куршума двайсет и втори калибър. Ако не се окажеше, че в душата на силния, самоуверен и мъртъв Хари Бърнхард е имало нещо черно, съдебните заседатели щяха да лепнат присъда на милата ми клиентка след около четвърт час колебание.

Този път Криси сама си избърса сълзата и каза:

— Имаш ли цигари?

— Не. А и пушенето в затвора вече е забранено.

— И в смъртното отделение ли?

Обичам клиентите с чувство за хумор, дори да е малко мрачен.

— Всички фотомодели пушат — каза тя. — Непрекъснато чакаме — на ревюта, на снимки, навсякъде. Освен това цигарите са чудесен начин за контролиране ни теглото.

— Баща ти — напомних й аз. — Разкажи ми още за него.

И тя ми разказа.

Хари Бърнхард бил бедно, но амбициозно момче, израснало край Индиантаун, източно от езерото Окичоби. Майката на Криси, Емили Касълбъри, израснала сред богатство и лукс в Палм Бийч като единствена дъщеря на Флаглър Т. Касълбъри — банкер, едър земевладелец и магнат в търговията със захарна тръстика. Младият Хари припечелвал по някоя пара, като развеждал край езеро, любителите на риболова, а старият Флаглър се смятал за голям риболовец. Наел отракания младеж, а по-късно го взел за общ работник в имението си.

Когато не му се налагало да подрязва живите плетове или да смени счупени керемиди, Хари отивал да кара сърф на близкия плаж. На същото място младата, стройна Емили играела волейбол и пиела коктейли с богатите си приятелчета от Палм Бийч. Бунтарка по душа, Емили изненадала всички, като избягала с Хари в Джорджия, където двамата се венчали.

Цяла година живели в една ловна хижа, докато накрая Флаглър им простил, предложил на Хари работа и основал за Емили попечителски фонд, който щял да я направи много богата млада жена. После проявил добрия вкус да се спомине от спонтанен аневризъм на аортата, оставяйки Хари да управлява имотите, завещани на Емили.

След шест години брак и три спонтанни аборта най-сетне се родила Кристина. Тя останала единствено дете, или поне така изглеждало, цели осем години. Но ето че един ден Хари довел изненада в лицето на Гай Бърнхард — начумерен седемнайсетгодишен младеж, рожба на случайна любовна нощ от времето, когато самият Хари още бил почти дете. Не се знаело какво е станало с майка му. Едни казвали, че била избягала, други — че е в психиатрична болница. Така или иначе, Гай наследил някогашното място на баща си като общ работник в имението и като не съвсем официален роднина.

— Щастливо ли беше детството ти? — попитах аз.

Криси ме огледа със загадъчна усмивка, преди да отговори.

— Така си го спомнях. Аз бях ангелчето на татко и той ме глезеше. Получавах всичко, което желаех. Струваше ми се, че Гай го смущава, че му навява лоши спомени — кой е и откъде идва. Не бяха много близки, а и как да бъдат? Докато се срещнат за пръв път, Гай вече беше пораснал. Естествено, с годините отношенията им се промениха. Татко въведе Гай в бизнеса, накара го да започне от дъното, заставяше го да рине лайната в буквален и преносен смисъл, с две думи да мине по същия път като него. Но Гай се е метнал на татко. Търпелив е и не се бои от тежък труд. Трябваха му цели двайсет години, но сега почти всичко е в неговите ръце.

— А майка ти?

— Беше тъй красива и елегантна. Исках да приличам на нея, докато не навлязох в бунтарския период. На дванайсет години пиех и взимах наркотици. Когато навърших тринайсет, мама почина.

— Съжалявам.

— Беше толкова млада. Винаги е имала крехко здраве, а пиеше твърде много, особено през последните две-три години. Беше самота, нещастна жена.

— Значи те е отгледат баща ти?

— Опита се. Като хлапачка бях много дива и това ужасяваше татко. Ако можеше, би ме държат под ключ в стаята.

На вратата се почука. Криси посегна и стисна ръката ми.

— Свърши ли времето? Не искам да си отиваш.

Обгърнах ръката и с длани.

— Успокой се. Времето свършва само във филмите. Аз съм твой адвокат и мога да стоя цял ден.

Вратата се отвори и влезе грамадна жена с надзирателска униформа. Носеше кафява книжна торба, а на колана й дрънчеше връзка ключове. Имаше кожа с цвят на какао и ситно накъдрена коса.

— Здрасти, Доло — казах аз — Криси, това е Долорес. Ако имаш някакви неприятности…