Част от секундата

Един от агентите пристъпи към нея с някаква малка машинка в торбичка.

— Прилича ми на дигитално записващо устройство — докладва той.

— Така ли са генерирали гласа на Бруно? — попита Мишел.

— Сигурно са записали отнякъде тези негови думи и са използвали откъса, за да ни държат в неведение, докато се измъкнат. Решили са, че фразата „Само минутка“ ще отбие успешно почти всички наши въпроси. Ти обърка плановете им с онези думи за децата на Бруно. Тук някъде сигурно има скрит и безжичен предавател.

Мишел разбра мисълта му.

— Защото би трябвало да ни чуват, за да пуснат записания отговор, когато се обадих.

— Точно така. — Агентът посочи към стената, където бе свалена част от тапицираната облицовка. — Там има врата. Зад стената минава коридор.

— Значи така са се измъкнали. — Мишел му подаде торбичката. — Остави това точно там, откъдето го взе. Не желая от ФБР да ми четат лекции за съхранението на уликите.

— Трябва да е имало борба — каза агентът. — Изненадан съм, че не чухме нищо.

— Как бихме могли, като тая погребална музика гърми навсякъде? — рязко отвърна тя.

Двамата тръгнаха по коридора. Празният ковчег върху количка бе оставен до другия изход, извеждащ зад сградата. Отворената врата водеше към място, закрито с двуметрова тухлена стена от останалите изходи. Върнаха се в стаята за поклонение, повикаха отново управителя и му показаха коридора.

Човекът се обърка.

— Дори не знаех, че има такъв коридор.

— Какво? — възкликна недоверчиво Мишел.

— Работим тук едва от две години. Тогава закриха единственото погребално бюро в областта. Не можехме да използваме същата сграда, защото беше предвидена за събаряне. Тази тук е била какво ли не, преди да стане погребално бюро. Сегашните собственици се задоволиха с минимален ремонт. Всъщност стаите за поклонение останаха почти без промени. Нямах представа, че тук има врата или коридор.

— Е, някой определено е имал представа — грубо го прекъсна Мишел. — Вратата в края на този коридор извежда зад сградата. Ще кажете ли, че и това не ви е известно?

— Тази част от сградата се използва за склад и до нея се стига през вътрешни входове — обясни управителят.

— Видяхте ли днес паркирана кола там?

— Не, но и не съм поглеждал отзад.

— Някой друг да е видял?

— Ще трябва да проверя.

— Не, аз ще проверя.

— Уверявам ви, че фирмата е напълно почтена.

— Имате тайни коридори и изходи, а не знаете нищо за тях? Не се ли тревожите за сигурността?

Управителят я изгледа учудено, после поклати глава.

— Тук не е като в големите градове. Няма сериозни престъпления.

— Е, тази традиция току-що бе нарушена. Имате ли домашния номер на мисис Мартин?

Човекът й даде номера и тя позвъни. Никакъв отговор.

За момент Мишел остана сама насред стаята. Толкова години труд, толкова усилия да се докаже… и сега всичко отиваше на вятъра. Нямаше дори утешението да се е хвърлила пред куршумите на убиеца. Мишел Максуел вече принадлежеше на миналото. Знаеше, че това се отнася и до работата й в тайните служби. С нейната кариера бе свършено.

4

Погребалната процесия бе спряна. Претърсиха всички коли и катафалката. Когато отвориха ковчега, вътре лежеше Харви Килъбру — всеотдаен съпруг, баща и дядо. Буквално всички опечалени бяха стари хора, очевидно изплашени от това нашествие на въоръжени мъже, и нито един от тях не приличаше на похитител, но все пак агентите върнаха цялото шествие заедно с катафалката обратно към погребалното бюро.

Униформеният пазач Симънс се приближи до един агент от тайните служби, който тъкмо сядаше в колата си, за да поведе кервана назад.

— А сега какво, сър?

— Искам пътят да бъде под наблюдение. Който се опита да се измъкне, спирай го. Дойде ли някой отвън, проверявай дали има редовни документи. Ще гледаме да ти осигурим подкрепление колкото се може по-скоро, но засега не мърдай оттук. Разбра ли?

Симънс изглеждаше много нервен.

— Станало е нещо голямо, нали?

— Човече, това е най-голямото нещо, което ще видиш през целия си живот. Само дано да свърши благополучно. Макар че не ми се вярва.

Дотича друг агент на име Нийл Ричардс и предложи:

— Аз ще остана, Чарли. Вероятно не е добра идея да го зарежем тук съвсем сам.

Чарли се озърна към своя колега.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш на веселбата, Нийл?

Ричардс се усмихна мрачно.

— В момента бих предпочел да съм поне на километър от Мишел Максуел. Оставам с момчето.

Ричардс се настани на седалката до Симънс, който бързо завъртя вана си така, че да прегради пътя. Двамата проследиха с очи как процесията от агенти и опечалени изчезва в далечината, после огледаха местността във всички посоки. Не се виждаше жива душа. Симънс не отлепваше длан от дръжката на пистолета си и черната му кожена ръкавица леко се сбръчкваше, когато напрягаше пръсти. Той посегна да засили звука на полицейската радиостанция и пак се озърна нервно към опитния агент. После високо изрече:

— Знам, че навярно не бива да ми казвате, но какво стана там, по дяволите?

Ричардс не си направи труда да го погледне.

— Прав си. Не бива да ти казвам.

— Аз съм израснал по тия места, познавам всеки сантиметър — каза Симънс. — Ако ми трябваше да измъкна някого оттук, на около километър по-нататък има черен път. Потеглиш ли по него, додето се усетиш, и вече си минал десетина километра.

Този път Ричардс се озърна към него и бавно каза:

— Така ли?

Той се приведе към Симънс и бръкна в джоба на сакото си. В следващия миг агентът от тайните служби Нийл Ричардс лежеше по очи на седалката с малка червена дупка в гърба. Пръстите му все още стискаха дъвката, която бе извадил от джоба си. Симънс хвърли поглед назад, където жената сваляше заглушителя от малокалибрения си пистолет. Досега се бе укривала в малка ниша под фалшивия под на вана. Разговорите по полицейската радиостанция бяха заглушили тихия шум при измъкването й.

— Малокалибрен дум-дум, предназначен да остане в тялото — каза тя. — Така е по-чисто.

Симънс се усмихна.

— Прав беше човекът, наистина е нещо голямо.

Той измъкна радиостанцията на мъртвия агент и я захвърли надалече в гората. После подкара в посока, обратна на погребалното бюро. След около петстотин метра зави по буренясал черен път. Там изхвърлиха трупа на агент Ричардс в един обрасъл крайпътен ров. Симънс бе казал истината — този път бе идеален за бягство. След още стотина метра и два завоя стигнаха до изоставен обор с отворени врати и хлътнал покрив. Симънс вкара вана, слезе и затвори вратите. Вътре ги чакаше бял пикап.