Част от секундата

След като Ренълдс си тръгна, Кинг погледна Джоун.

— А сега накъде?

— Отиваме в погребалното бюро.

— Федералните вече са го претърсили милиметър по милиметър.

— Да, със същия успех както при Милдред Мартин. Освен това обичам погребалните бюра. Най-пикантните клюки за покойниците обикновено идват от техните приятели.

— Джоун, наистина си много цинична.

— И това е една от най-привлекателните ми черти. Признай го.

42

Полицаите откараха Милдред Мартин до дома й, после си тръгнаха. На съседния ъгъл в мрака се спотайваше черен автомобил с двама бдителни агенти от ФБР.

Старата жена влезе, залитайки, в къщата и заключи вратата. Отчаяно се нуждаеше от едно питие. Защо бе сторила всичко това? Нещата вървяха идеално, а тя обърка цялата работа, но после се поправи. Да, поправи се. Всичко беше наред. Тя посегна към джина и си наля пълна чаша със съвсем малко тоник.

Изпи половината чаша; нервите й започнаха да се отпускат. Щеше да се оправи, всичко беше наред. Всъщност какво можеха да й сторят онези от ФБР на нейната възраст? Не разполагаха с нищо; щеше да й се размине.

— Как си, Милдред?

Тя изпищя, изпусна чашата и притисна гръб към бюфета.

— Кой е?

Мъжът леко пристъпи напред, но остана в сянката.

— Твоят стар приятел.

Тя присви очи.

— Не те познавам.

— Естествено, че ме познаваш. Аз човекът, който ти помогна да убиеш съпруга си.

Тя вирна глава.

— Не съм убивала Бил.

— Е, Милдред, вместо теб го стори метанолът, който наля в тялото му. А ти се обади на Бруно точно както те бях помолил.

Тя се вгледа по-внимателно.

— Това… ти ли беше?

Той направи още крачка напред.

— Оставих те да си отмъстиш на Бруно и да забогатееш от застраховката, като в същото време отървеш от страданията клетия си съпруг. Само за едно те помолих — да играеш по правилата. Нищо друго не исках, а ти ме разочарова.

— Не знам за какво говориш — избъбри тя с треперещ глас.

— Правилата, Милдред. Моите правила. А тези правила не предвиждаха повторно посещение на полицейския участък и още един разпит от ФБР.

— Виновни са онези хора, дето дойдоха да разпитват.

— Да, знам, Кинг и Дилинжър — каза любезно човекът. — Продължавай.

— Аз… аз просто си поговорих с тях. Казах каквото ти ми заръча. За Бруно, имам предвид. Точно каквото ми каза.

— Очевидно си била по-общителна, отколкото трябва. Хайде, Милдред, кажи ми всичко.

Жената се тресеше от страх.

— Успокой се — каза кротко човекът. — Налей си още едно питие.

Тя се подчини и изпразни чашата на един дъх.

— Аз… ние разговаряхме за уискито. Казах им, че Бил го харесваше. Само толкова, кълна се.

— И си сипала метанола в бутилката с уиски?

— Да, в специалното уиски на Бил. „Макалан“.

— Защо го направи, Милдред? Дадохме ти метанола. Ти трябваше просто да го инжектираш със спринцовка в маркуча за хранене. Просто и ефикасно. Трябваше само да изпълняваш инструкциите.

— Знам, но… Просто не можех да го направя така. Исках да изглежда, че му давам уиски както всеки друг път. Разбираш ли? Затова сипах метанола в бутилката и после го напоих.

— Добре, защо после не изля уискито в мивката? Защо не изхвърли шишето?

— Канех се, но ме беше страх, че някой ще види. Проклетите съседи са ужасно любопитни, може да ровят и из боклука ми. Реших, че ще е по-добре да оставя шишето където си беше. А после просто не исках да припаря до него. Аз… аз се чувствах виновна заради Бил.

Тя тихо заплака.

— Но ти спомена за него, а Кинг и Дилинджър сами се досетиха за останалото. Защо просто не им показа уискито от бюфета?

— То не беше „Макалан“. Казах на онзи младеж, че Бил пиеше само „Макалан“. Аз… уплаших се. Мислех, че ще заподозрат нещо, ако не им покажа бутилката.

— Несъмнено щяха да заподозрат. Божичко, колко усърдно си изпяла всичко на съвсем непознати хора.

— Той беше истински джентълмен — възрази Милдред.

— Не се съмнявам. Значи взеха бутилката, анализираха съдържанието и откриха, че е отровно. Какво каза на полицаите?

Сега Милдред изглеждаше доволна от себе си.

— Казах им, че у нас е дошла една жена, болногледачка, и съм я наела да се грижи за Бил. И че тя е сложила отровата в питието. Дори име им казах. — Милдред помълча и добави с театрален тон: — Елизабет Бордън. Схващаш ли? Лизи Бордън. — Тя се изкиска. — Хитро, нали?

— Изумително. И сама ли го измисли? На път към участъка?

Тя отпи глътка джин, запали цигара и духна дима.

— Винаги съм била съобразителна. Мисля, че бих станала по-добър юрист от мъжа ми.

— А как каза, че си заплащала за услугите на тази жена?

— Заплащала?

— Да, как си плащала? Нали не им каза, че е работила без пари? В истинския живот рядко се срещат безкористни души.

— Ами, плащането… ох… казах им… нали разбираш, отговорих малко уклончиво.

— Нима? И те не настояха?

Тя тръсна пепелта на пода и сви рамене.

— Да, не настояха. Повярваха ми. Аз съм стара, скърбяща вдовица. Тъй че всичко е наред.

— Милдред, позволи ми да ти кажа какво правят със сигурност в този момент. Проверяват банковите ти сметки, за да разберат как си платила на „Лизи“. В документите няма да открият данни за подобни плащания. После ще разпитат „любопитните“ ти съседи за тази жена и те ще кажат, че никога не са я виждали, защото не съществува. Накрая ФБР ще се върне тук и гарантирам, че посещението ще бъде много неприятно.

По лицето й се изписа тревога.

— Наистина ли мислиш, че ще проверят?

— Това е ФБР, Милдред. Там не работят глупаци. Като теб.

Човекът пристъпи по-близо. Сега тя видя какво носи — метален прът.

Милдред понечи да изпищи, но той се хвърли напред, натъпка в гърлото й парче плат, после омота с лепенки устата и ръцете й. Сграбчи я за косата, помъкна я по коридора и отвори една врата.

— Позволих си да ти приготвя вана, Милдред. Искам да бъдеш чистичка, когато те намерят.