Част от секундата

empty-line/>

Паркс я чакаше пред кафенето. Беше сам и не изглеждаше доволен.

— За какъв дявол си се измъкнала от болницата?

— Къде са ти хората? — попита тя.

Федералният шериф изглеждаше в отвратително настроение.

— Да не мислиш, че кавалерията само седи край лагерния огън и чака да надуеш тръбата? Обаждаш се, крещиш ми, без да обясниш нищо, и очакваш да събера цяла армия, а аз дори не знам накъде трябва да тръгнем, по дяволите. Все пак работя за федералното правителство, мис Максуел, също като теб, с ограничен бюджет и недостатъчен персонал. Не съм Джеймс Бонд.

— Добре, добре, извинявай. Просто бях страшно развълнувана. А не разполагаме с много време.

— Искам сега да си поемеш дълбоко дъх, да се съсредоточиш и да ми кажеш какво става. Ако наистина си разгадала тази история и ни трябват подкрепления, ще ги получим. Само с един телефонен разговор. Разбра ли?

Той я погледна със смесено чувство на надежда и скептицизъм.

Тя си пое дъх и направи усилие да се успокои.

— Шон е ходил в правната библиотека да провери сведенията за един адвокат, който вероятно е защитавал Арнолд Рамзи, когато са го арестували през седемдесетте.

— Рамзи е бил арестуван? Това пък откъде изскочи?

— Двамата с Шон случайно разбрахме.

Паркс я изгледа с любопитство.

— Как е името на адвоката?

— Роланд Морс от Калифорния. Сигурна съм, че е бащата на Сидни Морс. Сидни Морс трябва да е познавал Арнолд Рамзи още тогава, може би от колежа. Но това не е важно. Не е бил Сидни, а Питър Морс, по-малкият брат. Той стои зад всичко това. Знам, че звучи неправдоподобно, но съм почти напълно уверена. Шон се разсейва за миг, убиват Ритър и животът на брат му рухва. Той има и парите, и престъпното минало, за да организира всичко това. Отмъщава за брат си, който лежи в лудницата. А ние изобщо не го включихме в списъка на заподозрените. Той държи Шон, Джоун и Бруно, И аз знам къде.

Когато назова мястото, Паркс се развика:

— Тогава какво чакаме, по дяволите? Да тръгваме!

Скочиха в джипа и тя подкара от паркинга с бясна скорост. В това време Паркс вече бе измъкнал телефона и викаше помощ. Мишел се молеше да не е твърде късно.

69

Кинг се събуди ужасно замаян и първата му мисъл бе, че са го упоили. Постепенно главата му се избистри и тогава осъзна, че може да движи ръцете и краката си. Той предпазливо опипа наоколо. Нямаше ремъци. Надигна се съвсем бавно, готов за нападение. Плъзна крак надолу, докато докосна пода. После стана. В ухото му имаше нещо, нещо се търкаше по врата му, усещаше и издатина на колана си.

Внезапно лампите светнаха и той зърна собственото си отражение в голямо огледало на отсрещната стена. Беше облечен с тъмен костюм и вратовръзка, а на краката си имаше черни обувки с каучукови подметки. А опипващата му ръка току-що бе измъкнала пистолет от кобура под мишницата. Дори и прическата му беше различна. Така се сресваше още когато… По дяволите! Опита се да провери пълнителя на пистолета, но той бе запечатан и не можеше да се отвори. По тежестта на оръжието усети, че е заредено. Но беше готов да се обзаложи, че патроните са халосни. Точно същия модел пистолет бе носил през 1996 година, съшия костюм и същата прическа. Той бавно върна пистолета в кобура и отново погледна образа отсреща, който изглеждаше точно с осем години по-млад. Когато се приближи до огледалото, забеляза предмета на ревера си. Това бе значката на тайните служби — червена, каквато носеше в утрото на 26 септември 1996 година. Дори тъмните очила стърчаха от нагръдното джобче на сакото му.

Завъртя глава и забеляза навития къс кабел на слушалката в лявото си ухо. Нямаше съмнение: отново бе агентът от тайните служби Шон Игнейшъс Кинг. Изумително, но всичко това бе започнало с убийството на Хауард Дженингс в кантората му. Най-необяснимото в целия случай. Той се втренчи в смаяното си отражение. Фалшивите обвинения срещу Рамзи изобщо не бяха дело на Бруно. Най-сетне последното късче от мозайката попадна на мястото си. А той беше безсилен. Всъщност едва ли някога щеше да има шанс да промени каквото и да било.

Изведнъж чу далечен, неясен звук като приглушено мърморене на стотици, ако не и хиляди гласове. Вратата в другия край на помещението се отвори. Кинг се поколеба, после мина през нея. Докато вървеше по коридора, той се чувстваше като плъх в лабиринт. Нещо повече, чувството се засилваше с всяка следваща крачка. Не бе утешаваща мисъл, но какъв избор имаше? Вратата в края на коридора се плъзна встрани и през отвора нахлу ярка светлина заедно с гласовете, които бе чул преди малко. Той изправи рамене и прекрачи оттатък.

Залата „Джаксън Стената“ на хотел „Феърмаунт“ съвсем не изглеждаше както последния път, когато я бе посетил Кинг. И все пак му се стори позната до болка. Всъщност той очакваше нещо подобно. Залата бе ярко осветена; кадифеното въже и колчетата се намираха точно по местата си отпреди осем години. Тълпата — представена чрез стотици грижливо оцветени картонени силуети, закрепени на метални стойки и размахващи знаменца с надпис „Изберете Клайд Ритър“ — стоеше зад загражденията. Шумът на смесените им гласове долиташе от скрити високоговорители. Постановката бе изумителна.

Кинг се огледа и спомените нахлуха като лавина. Видя изрисуваните картонени лица на колеги от тайните служби, разположени точно по местата си отпреди толкова много години — зле разположени, както се оказа. Имаше и други познати лица. Някои от изрисуваните отвъд заграждението повдигаха бебета за целувка, други протягаха бележници и писалки за автограф, трети не предлагаха нищо освен широки усмивки. На стената в дъното отново висеше големият часовник. Стрелките сочеха десет и петнайсет. Ако нещата стояха както си мислеше Кинг, оставаха му около седемнайсет минути.

Той хвърли поглед към асансьорите и се навъси с недоумение. Как точно щяха да разиграят сцената? Не можеше да е по същия начин, защото изненадата вече не съществуваше. И все пак не случайно бяха отвлекли Джоун. Той усети как пулсът му се ускори и ръцете му затрепериха леко. Отдавна бе напуснал тайните служби. Междувременно не бе имал кой знае какво натоварване, освен да се бори с тежките формулировки из хиляди полезни, но скучни правни документи. А предчувстваше, че само след шестнайсет минути ще трябва да действа като опитен агент, какъвто бе някога. Гледайки безжизнените фигури, подредени зад червеното въже, той се запита къде ли ще изникне между тях истинският, пълнокръвен убиец.

Светлините помръкнаха, шумът на тълпата стихна, сетне чу звук на приближаващи стъпки. Мъжът изглеждаше тъй променен, че ако не очакваше да го види, Кинг навярно нямаше да го познае.

— Добро утро, агент Кинг — каза човекът с буика. — Надявам се да сте готов за своя голям ден.

70

Когато пристигнаха, Паркс и Мишел говориха с ръководителя на местния полицейски отряд, вдигнат по тревога. Бяха повикани федерални шерифи и други полицейски подкрепления от Северна Каролина.