Част от секундата

Той се приведе към Симънс и бръкна в джоба на сакото си. В следващия миг агентът от тайните служби Нийл Ричардс лежеше по очи на седалката с малка червена дупка в гърба. Пръстите му все още стискаха дъвката, която бе извадил от джоба си. Симънс хвърли поглед назад, където жената сваляше заглушителя от малокалибрения си пистолет. Досега се бе укривала в малка ниша под фалшивия под на вана. Разговорите по полицейската радиостанция бяха заглушили тихия шум при измъкването й.

— Малокалибрен дум-дум, предназначен да остане в тялото — каза тя. — Така е по-чисто.

Симънс се усмихна.

— Прав беше човекът, наистина е нещо голямо.

Той измъкна радиостанцията на мъртвия агент и я захвърли надалече в гората. После подкара в посока, обратна на погребалното бюро. След около петстотин метра зави по буренясал черен път. Там изхвърлиха трупа на агент Ричардс в един обрасъл крайпътен ров. Симънс бе казал истината — този път бе идеален за бягство. След още стотина метра и два завоя стигнаха до изоставен обор с отворени врати и хлътнал покрив. Симънс вкара вана, слезе и затвори вратите. Вътре ги чакаше бял пикап.

Жената се измъкна след него. Вече изобщо не приличаше на престаряла вдовица. Беше млада, русокоса, дребничка, но мускулеста и пъргава, облечена с джинси и бяла плажна блузка. В момента се наричаше Таша — едно от многото имена, които бе използвала в своя сравнително кратък живот. Тя бе също тъй опасна като Симънс и дори по-жестока. Притежаваше най-главното качество на един съвършен убиец — пълна липса на съвест.

Симънс съблече униформата си, под, която носеше джинси и тениска. След това взе от задната седалка на вана комплект за гримиране и свали перуката, бакенбардите, веждите и другите части на маскировката си. В действителност беше доста по-възрастен, с тъмна коса.

Двамата свалиха от вана големия сандък, където лежеше Бруно. В случай, че някой си направеше труда да погледне, върху сандъка бе написано, че съдържа свързочна апаратура. Зад кабината на пикапа, точно под стъклото имаше друг сандък, предназначен за инструменти. Извадиха Бруно, прехвърлиха го вътре и заключиха. В стените и капака имаше отвори за проветрение, а вътрешността беше тапицирана.

След това двамата натовариха в каросерията на пикапа няколко бали сено от купчината в ъгъла на обора; така почти напълно прикриха сандъка. Приключиха за по-малко от двайсет минути, после скочиха в кабината, надянаха бейзболни каскетчета, изкараха колата от обора и по друг черен път се върнаха на главното шосе на около три километра по-нататък.

По ирония на съдбата насреща им се зададе дълга колона полицейски коли, черни автомобили и джипове, без съмнение устремени към мястото на престъплението. Докато се разминаваха, един млад полицай дори се усмихна на красивата жена, седнала отдясно в пикала. Таша му хвърли кокетен поглед и махна с ръка. Сетне двамата продължиха спокойно напред, а отвлеченият кандидат-президент лежеше безчувствен в каросерията.

На три километра пред тях беше старецът, който неотдавна седеше край входа на погребалното бюро, докато Джон Бруно и свитата му влизаха вътре. Няколко минути преди Максуел да блокира района, той приключи с дялкането и се измъкна. Пътуваше сам, в очукан „Буик Импала“ с раздрънкай ауспух. Току-що бе получил вест от колегите си. Отвличането на Бруно вървеше успешно и имаше само една жертва — някакъв агент от тайните служби, решил за свое нещастие да вземе за партньор човек, когото навярно бе сметнал за съвсем безобиден.

След толкова време и усилия най-сетне се започваше. Старецът се усмихна неволно.

5

Червеният „Форд Експлорър“ спря до голяма къща от кедрови трупи сред гъстата гора. Постройката бе изградена майсторски и по размери приличаше по-скоро на хижа, отколкото на семейна вила, макар че в нея живееше само един човек. Мъжът слезе и се разкърши. Все още бе рано и слънцето едва започваше да се издига по небосклона.

Шон Кинг се изкачи по широките стъпала от ръчно издялани дъски и отключи вратата на дома си. Спря за малко в просторната кухня, за да включи кафеварката. Докато кафето капеше в каната, той хвърли поглед наоколо, оценявайки със задоволство сглобката на ъглите, наместването на всеки дънер, съотношението между стени и прозорци. Бе завършил постройката за около четири години, като през това време живееше в малък фургон край терена от шейсет декара в планините Блу Ридж, на петдесетина километра западно от Шарлотсвил.

Вътре бе обзаведено с кожени кресла, меки дивани и дървени маси, ориенталски килими, медни аплици, наместо библиотека грубо сковани етажерки, препълнени с книги на всевъзможни теми, маслени картини и акварели, дело предимно на местни художници, и още много вещи, каквито човек натрупва и наследява в течение на живота си. А досега, за своите четирийсет и четири години, Кинг бе изживял поне два живота. Нямаше желание да се пресъздава отново.

Той се качи горе, мина по вътрешния балкон, който обикаляше и четирите стени, и влезе в спалнята. И тук, както и навсякъде в хижата, беше безупречно подредено, всичко стоеше точно на мястото си и нямаше нито сантиметър излишно похабено пространство.

Кинг свали униформата и влезе под душа, за да отмие потта от нощното дежурство. Избръсна се, изми косата си и изчака топлата вода да отпусне белега от хирургическа операция на средния му пръст. Отдавна бе свикнал да живее с този малък спомен от кариерата си като агент в тайните служби.

Ако още работеше в службите, вместо да живее в тази красива хижа сред живописните планини на Централна Вирджиния, навярно и досега щеше да се свира в задушна къща из някой убийствено скучен жилищен квартал край околовръстното шосе на Вашингтон. Все още щеше да бъде с бившата си жена и нямаше да открие своя собствена преуспяваща адвокатска кантора. Определено нямаше да работи за своята селска община като доброволен помощник на полицията по една нощ седмично. Щеше да чака поредния самолет, да гледа как поредният политик се усмихва, целува бебета и лъже и да дебне търпеливо кога някой ще се опита да убие охранявания човек. Цялата тази досада заради някакви си сто хиляди долара годишно плюс някой и друг бонус от авиокомпаниите!

Той облече костюм, сложи си вратовръзка, среса се, отнесе кафето си във всекидневната до кухнята и разгърна вестника. Първата страница бе заета почти изцяло от съобщения за отвличането на Джон Бруно и започналото разследване на ФБР. Кинг внимателно изчете основния репортаж и допълнителните материали, запаметявайки всички по-важни подробности. Пусна телевизора и превключи на новинарския канал, по който тъкмо съобщаваха за смъртта на агент Нийл Ричардс — ветеран от тайните служби, съпруг и баща на четири деца.

Без съмнение всичко това беше трагично, но поне тайните служби се грижеха за оцелелите. Близките на Нийл Ричардс можеха да разчитат на помощта им. Това нямаше да върне покойника, но все пак бе нещо.

После репортерът добави, че от ФБР отказват коментари Ще отказват, естествено, помисли си Кинг; ФБР никога не коментираше, но рано или късно някой се изпускаше пред някого, който пък хукваше да съобщи на приятел от „Поуст“ или „Таймс“ и накрая всички узнаваха. Само че обикновено новината нямаше нищо общо с истината! Медиите обаче имаха ненаситен апетит и никоя организация не можеше да си позволи да ги остави на гладна диета. Дори и ФБР.

Кинг се облегна назад, без да откъсва очи от екрана, на който млада жена и група мъже стояха до невисок подиум. Веднага усети, че сега ще стане дума за тайните служби. Отлично познаваше този тип хора. Жената изглеждаше истинска професионалистка, с онази спокойна и същевременно напрегната стойка, която Кинг помнеше много добре. Изражението й подсказваше и друго, но той не успяваше да го разчете. Не само кураж и дързост — това го имаха всички агенти. Нещо повече, може би сдържано предизвикателство.