Ченге втора употреба

— Това е все едно да кажете, че престъпленията стават и в страните, притежаващи наказателен кодекс. Държавният контрол не е панацея, обаче представлява могъщ възпиращ инструмент.

Млъква за малко и ме поглежда с лек укор, задето го принуждавам да припомня азбучни истини.

— Спомняте ли си за какво бе вкаран в затвора всемогъщият Ал Капоне? За неплатени данъци. Извършил бе десетки кървави престъпления, обаче успяха да го озаптят единствено с присъдата за неплатени данъци.

— Напълно прав сте.

— А в случай, че следите текущата информация, навярно знаете колко световноизвестни политически лидери се простиха с кариерата си, след като стана ясно, че партиите им са били финансирани по незаконен начин.

— И това е вярно — съгласявам се. — А какво бихте казали, ако продължим дискусията на родна почва?

— Надявам се, че не сте ме поканили за дискусия. Въпросите за контрола не са според мен дискусионни. Всеки стопански субект има право да контролира имуществото си, включително и държавата.

— Точно така — потвърждавам. — А какво се получава, когато това право на контрол бъде нарушено?

— Ами огледайте се и ще видите. Получава се беззаконие и произвол.

— Ето, това е темата, по която бих желал да побеседваме.

— Какъв смисъл. Всичко е толкова ясно. Кой ограби държавния валутен резерв — отпърво 700 милиона долара, а след това още милиард и 300 милиона? Къде потънаха оборотните средства на фирмите и къде — на външно-тьрговските предприятия? Как се наляха банките с държавни рефинансирания и как се източиха чрез необезпечени заеми?

— Чудесно — кимам. — Сега ако запълним тази желязна структура с помощния материал на съответните факти и имена, цялата безпощадна истина на грабежа ще стане ясна.

— Ами запълнете я — промърморва Весо с бледо подобие на усмивка. — Аз ви предложих структурата, на вас остава да я запълните.

— Хитър сте.

— Предпазлив, другарю Боев, само предпазлив. Оглежда се и пак запитва полугласно:

— Сигурен ли сте, че тук няма микрофони?

— Кой би могъл да бъде сигурен в подобно нещо. Ако се отнася до мен, сигурен съм по-скоро в обратното, защото все пак не сме в Кентъки.

— Ето, виждате ли? А вие ме питате за факти и имена.

— Какво толкова. Ние с вас сме хора на възраст.

— Това не значи да мрем. И то — незабавно. А на всичко отгоре и от насилствена смърт.

— Чак до там ли са стигнали нещата?

— Пак ви казвам: ами огледайте се. Ако към доказаните убийства се прибавят и странните автомобилни катастрофи или случаите на смърт при неизяснени обстоятелства, смятам че и този въпрос не е дискусионен.

Не възразявам.

— Доколкото разбрах, вие пребивавате във Виена.

— Временно.

— Имали ли сте възможност да посетите тамошните гробища.

— Засега — не. Но някой ден вероятно ще трябва да ги посетя. Или тамошните, или тукашните.

— Тукашните са ужасни.

— Това ли ви е сега мечтата, да ви погребат на виенските гробища?

— Все пак друго е да умреш на някое по-чисто място.

— Напомняте ми един приятел немец, който, когато бяхме в Швейцария казваше, че да умреш в Берн съвсем не е толкова лошо.

— Не съм бил в Берн, обаче допускам, че е бил прав.

— Не разбирам с какво ви привлича толкова този сюжет. Вие сте още в разцвета на силите. Бихте могли да постъпите като консултант в някоя голяма реномирана фирма.

— Канили са ме. Даже опитах. Но не успях да се пригодя към новия стил. Човек от друго време съм. Аз им обяснявам какви са ограниченията на законите, а те: не сме те взели, викат, за да спазваш законите, ами за да ги заобикаляш.

— Трудно е да угодиш на тия господа — съгласявам се. — Особено сега, когато грабежът навлиза в кризисен период, защото всичко вече е ограбено.

— Не съвсем. След като почти са ограбили държавата, почват да ограбват частниците. Да узакониш строеж, да наемеш магазин, да купиш стока, да продадеш стока, да спечелиш повече, да загубиш по-малко, да получиш лиценз, да прескочиш митницата — навсякъде правилото гласи: дай пари!

— Напълно прав сте: настоящето принадлежи на рекета.

— И бъдещето! — допълва той.

— Убедени ли сте, че подобни промишлени пилета, са наистина полезни за здравето? — пита Контрола, когато си тръгваме.

— Едва ли.

„Също както и нашият разговор“ ми се ще да допълня, но премълчавам. В една демократична страна всеки има правото да мълчи по всеки неудобен въпрос.

Опитвам се да разгоня скуката на бездействието, като нахвърлям някои бележки за преживяното. Не съм убеден, че ще послужат за нещо — имам предвид оня писател, дето се бе заел да ме обезсмъртява, макар и под чуждо име. Знам че бележките не съдържат събития достойни за обезсмъртяване, пък и такива книги едва ли някой днес ще се съгласи да издава. Сега е ред на предателите да си публикуват мемоарите, за да обясняват, че може и да са работили в службите, но духом са били против тях. И вероятно главно затуй ръцете ме сърбят да понатракам и аз на машината известен брой страници, та ако някой ги прочете, дори това да е само писателят, нека знае, че Боев си е все там на своето място под слънцето.

В писането общо взето ми върви, в смисъл, че тракам бързо на машината, без много да му мисля, макар да знам, че оня, писателят, ще има тук-там да свива вежди и да мрънка. Винаги е недоволен, задето обръщам малко внимание на подробностите и се ограничавам с фактологията, като че съставям докладна записка. Знам какво му се иска, но не съм поет да описвам как падат есенните листа и как луната се е оплела в клоните на дърветата. Още повече, това не е вярно. Къде е луната, къде са клоните.

Що се отнася до есента, тя наистина наближава, за разлика от останалите неща, застинали на мъртва точка. Чак до деня, когато полковникът ме повиква в секретната квартира със зелените завеси и заел решителната стойка на Наполеон пред Ватерлоо, обявява:

— Приготвяй се. Заминаваш.

Чудесно. Стига да не мислим по това, какво се случи на Ватерлоо.

Наистина заминавам. Отивам отново при Марта, при Чърч и при моя постоянен кошмар — Табаков. Тръгвам привечер, това е традиционния ми номер — нощем движението е по-слабо, пътува се най-добре и си спестявам лошите сънища.

Времето е хладно, но няма дъжд. Поведението на дежурния офицер е също хладно. Как ли ни пустосват на ума си тия хора, обречени да стърчат в кафеза, за да обслужват късметлиите, дето кръстосват света на шир и длъж. Малко по-късно минавам и през сръбската проверка. Пред мен е осветеното шосе, което по-нататък се губи в тъмнината и неизвестността. Въпросът е, дали ми предстои двупосочен маршрут или е само отиване без връщане.