Ченге втора употреба

— Да смятам ли че съм свободен? — питам по някое време, за да го върна към реалността.

— Не си свободен. И мисията ти не е приключила. Оставаш на разположение.

Всеки ден към обяд минавам през хола на хотела и спирам пред щанда за вестници. Не е тайна среща. Проверявам дали не е публикувано продължение на разследването за Големия грабеж. Момичето зад щанда вече добре ме познава и даже е в течение на въпроса какво търся, та не е необходимо да ровя из вестниците.

— Няма нищо — съобщава ми.

— Учудвам се на оптимизма ти — говори по същия повод Борислав. — Досега и ти като мен винаги си очаквал най-лошото, а напоследък си почнал да вярваш в чудеса.

— Е, не мога постоянно да очаквам най-лошото. На моята възраст това е прекалено уморително. Освен туй една всекидневна разходка до Надеждата и обратно към Отчаянието има и хигиенично значение. Нали лекарите препоръчват движение.

— Само ти не ми говори за отчаяние. Докрай ще си останеш верующ — отвръща Борислав. — Не те обвинявам. Завиждам ти.

Предполагам, че надценяваше лековерието ми, но не виждах смисъл да възразявам. Напоследък все по-често изпада в тежки настроения, при които да споря с него означава да го дразня.

Що се отнася до евентуалната публикация в „Ди Пресе“, прогнозата му почти не се различаваше от моята. Но нали надеждата умира последна. Вебер вероятно бе съвсем искрен, когато бе казал в края на разговора ни: „Бъдете спокоен, няма да ви предам“. Той наистина бе убеден в това, но при тогавашните обстоятелства. Само че обстоятелствата вече не са същите. Някои от засегнатите хора се бяха намесили. А те, или по-точно парите им, бяха натежали достатъчно, за да наклонят везните в моя вреда.

Чия кауза защитаваше уважаемият хер Вебер? Ничия. Понеже зад тази кауза нямаше никаква влиятелна политическа или икономическа сила. Някой би могъл да каже, че защитава каузата на истината и на един ограбен народ, но това бяха абстракции и силни думи, с каквито си служат главно демагозите. Истината е нещо трудно за доказване. И не си струва да бъде доказвана, ако това не е с изгодна практическа цел. А народът… Кой сериозен политик използва днес тази дума и кой се е загрижил за народа на една бедна страна, гледана в цивилизования свят с лошо око.

Вероятно някои хора бяха повикали уважаемия хер Вебер и бяха му казали: Пуснахме ти един материал, за да си поначешеш професионалното самолюбие на добър журналист. А сега — идва ред да се вслушаш в гласа на разума. Не ти се плаща заплата, за да вредиш на вестника. Колкото до останалата част от материала, трудът ти няма да отиде напразно. Ще я откупим и ще я заплатим достойно.

До тук нещата бяха се развивали според един неписан, но всеизвестен трудов кодекс: който плаща, той поръчва музиката. Оттук нататък обаче историята добиваше една по-особена и твърде неприятна насока: „Значи това е остатъкът на статията. Добре. И това са документите. Още по-добре. Само че те са ксерокопия, а къде са оригиналите? И кой ти ги достави? И откъде ги е получил той самият?“

Възможно е отпърво хер Вебер, в желанието си да запази известно себеуважение, да е пуснал някоя от обичайните лъжи — намерих плика в пощенската си кутия или донесе ми ги някакво хлапе. Но какъв смисъл да поддържаш лъжи, в които никой не вярва и да се възправяш срещу безпощадния натиск — не дивашката заплаха с инквизиции, а културният натиск с угрозата да загубиш работното място и с обещанието да получиш сериозно възнаграждение.

Така в действието бивам включен и аз. Близостта ми с Табаков, обаждането на Криста с молба да бъда приет от журналиста, някои дребни детайли от среднощната ми беседа с него — тези обстоятелства са напълно достатъчни, за да бъда идентифициран. Една идентификация без особено значение за редакцията на „Ди Пресе“, но твърде важна за онези, които подготвят натиска и плащат за непубликувания материал.

— Какво си въобразяваш, че ще постигнеш и защо си подписваш смъртната присъда? — пита ме Борислав.

— Може да отложат смъртната присъда — възразявам. — Може да има отсрочка, колкото да се уверят как точно съм получил документите и къде се намират оригиналите.

— Няма да има отсрочка — клати глава Борислав. — Знаят какъв си инат и знаят също, че документите отдавна вече не са в тебе. Направо ще те очистят.

И отново ми повтаря един познат вече рефрен:

— Вдигай си чуковете и заминавай, докато все още разполагаш с кола и паспорт. Използвай краткото време, преди да са решили съдбата ти.

— Така и ще направя — казвам, за да го успокоя. — Трябва само да приключа с едно-две неща, и заминавам.

Казвам го наистина, но все още не съм го решил. И вероятно едва ли ще го реша.

Вече отдавна е пролет. Споменавам го само за справка, понеже онзи писател беше ми казал:

„Абе Емиле, ако толкова те мързи да кажеш някоя и друга дума за обстановката, в която протича действието, спомени поне сезона, бе брат — лято ли е, зима ли е, та поне това да е ясно на читателя“.

Така че пролет е. Чудесна, топла пролет. Споменавам факта по още една причина. Навремето същият онзи писател беше писал в една книга, посветена на мене, че няма нищо по-хубаво от лошото време, та едва не ме изкара меланхолик. Докато истината е, че и аз, като всички нормални хора, обичам пролетния сезон. Само че в момента не ми е до сезони. Заел съм се да довърша записките си, започнати още миналата година. Казах вече, че не разчитам с тия мои жалки записки да затъмнявам ни Филби, ни Зорге. Допускам дори, че заслужават да им се лепне заглавието „В търсене на изгубеното време“, което видях някога върху една книга, без да имам намерението да я чета. В края на краищата обаче, писателят, за когото вече споменах, също е човек и след като си е въобразил, че е едва ли не мой биограф, има право да научи нещо за финала на своя герой, колкото и жалък да е този край.

Продължавам прочее да си пиша домашното и само когато се уморя да тракам на раздрънканата машина, оставям очите си да починат върху големия постер с Айфеловата кула, окачен насреща. Горката Атина. С какъв копнеж само е мечтала да стигне до тази легендарна кула, която не е нищо повече от съоръжение от релси, подобно на кула за извличане на петрол, с тази разлика, че не служи за нищо, освен за да привлича зяпачите.

Към обяд прескачам до павилиончето в градината, за да изпием с Алата по едно-две кафета и да побъбрим за разни неща, включително и за това, че Борислав напоследък нещо се е умърлушил.

— Трябва да му влияеш позитивно — напътва ме Алата. — Трябва да му напомняш, че светът нито е създаден от нас, нито с нас ще приключи, тъй че излишно е да ги приема нещата много навътре.

Опитвам се наистина да му влияя, макар и не в тази тъпа насока.

— Мисля и мисля, и все не намирам смисъла — забелязва Борислав, когато му говоря разни глупости, за да го разсея.

— Смисъла на кое?

— Ами на всичко това!

Ръцете му описват някакъв кръг в пространството, сякаш се е заел да рисува озоновата дупка или спиралата на Млечния път.

— Ами че ние търсим нещо дето въобще го няма, бе Емиле. Няма смисъл. Има шумотевици, злополуки, катастрофи, но смисъл няма.

— Нещо като пиянско меле.

— Още по-тъпо.

— И ти ги приказваш едни. Как да няма смисъл, бе. Хората се срещат, влюбват се, е, може и да се развеждат, но раждат деца, децата растат…

— И после? После пак се срещат, пак раждат деца, децата пак растат, остаряват, умират… И ти това смисъл ли го наричаш.

— Изглежда баща ти отрано ти е повлиял с онзи свой нихилизъм.