Черната призма

Крещеше окървавен, пръскайки кръв в лицето на един мъж, който се бе втурнал напред да го ритне. Кип беше като пещерна мечка, внезапно изправила се на задните си крака. Очите на мъжа се разшириха.

Кип го сграбчи за ризата, дръпна, завъртя и с рев го метна в единствената посока, която не бе препречена от тела.

Към огъня.

Мъжът видя накъде лети. Посегна да се улови за окачения над пламъците шиш, но не успя и вместо това го удари с лакътя си. От удара се завъртя и се стовари странично в огъня, така че главата му попадна в самия център на пламъците, а шишът падна.

Кип не гледаше, нито слушаше новите писъци. Някой го фрасна в корема. Обикновено такъв удар би го сгънал на две. Но сега болката нямаше значение. Той откри нападателя — едър брадат мъж, поне стъпка по-висок от него, който го зяпаше, смаян, че момчето не е паднало. Кип го сграбчи за брадата и я дръпна с всички сили надолу към себе си. Едновременно с това главата му замахна напред със силата на таран. Лицето на едрия мъж изхрущя и той рухна сред пръски кръв и летящи зъби.

Нещо като надежда замъждука през яростта на Кип. Той се обърна пак, търсейки друга жертва, и точно тогава нещо го цапардоса по главата.

Кип се строполи. Дори не усети падането. Просто изведнъж се озова на земята, взирайки се нагоре към друг ухилен демоничен мъж с цепеница в ръка. Зад него имаше още четирима. Четирима? Все още? През сълзите и замайването си Кип дори не беше сигурен, че ги е преброил вярно.

Надигна се отново на четири крака, но бързо рухна. Пред очите му танцуваха звезди. Не можеше да пази равновесие.

— Хвърлете го в огъня! — изкрещя някой.

Имаше и други думи, но Кип не ги различаваше ясно. Следващото, което усети, бе, че мъжете го хващат за крайниците и го повдигат. Беше с лице надолу. Топлината на огъня лъхна лицето му.

Мъжете спряха.

— Не бутайте нас вътре, глупаци! — изръмжа един от тези отпред.

— На три!

— Оролам, колко е едър.

— Е, няма нужда да го хвърляме надалеч.

— Ще зацвърчи като сланинка в тиган, нали?

— Едно!

Кип се люшна леко към огъня и би се заклел, че веждите му се сгърчиха от жегата. Сграбчи го задушаващ страх. Замайването му изчезна.

Люшна се в обратната посока.

— Две!

„Стига. Просто силите бяха прекалено неравни. Опитах се. От какво да ме е страх, когато нямам нищо за губене? Презирам се. И какво толкова, ако умра? Малко болка, голяма работа! После болката ще изчезне навеки. Само забвение.“

Люшна се малко по-навътре над огъня и затвори очи, приветствайки горещината. Веждите и миглите му се стопиха. Огънят заблиза лицето му като котка.

„Един Гайл не би се предал. Те те приеха, Кип. Очакваха да поемеш своята тежест. Гавин, Железни, Лив, те ти позволиха за първи път в живота си да принадлежиш към нещо. А ти ще ги разочароваш?“

И ей така, отведнъж, страхът просто изчезна. „Не.“

Мъжете пак го люшнаха в обратната посока. За последен път. Бяха четирима. Четирима Овенировци. Четири майки на Кип, които се отнасяха към него като с нищожество и очакваха да го приеме.

„Няма да я бъде тая!“ Внезапната, неумолима жар на омразата му се разгоря силно като пламъците.

— Три!

Мъжете го люшнаха напред.

Кип остави очите си отворени и усети как се разширяват — но не от страх, страхът бе изчезнал. Очите му се разшириха при вида на огъня така, както очите на един влюбен се разширяват при вида на неговата изгора. „Да, прекрасна е! Да, моя е!“

Изневиделица се разнесе свистене като от мощен вятър. Огънят промени формата си, метна се към Кип — в Кип! И изчезна. Целият огън угасна за миг и лагерът потъна в мрак.

Мъжете извикаха и го пуснаха.

Но Кип почти не забеляза това.

Беше паднал в жаравата. Подпря се на лявата си ръка и чу цвърчене, когато дланта му се сви около горяща пръчка. Макар че бе засмукал целия огън, въглените още бяха нажежени.

Но Кип почти не забеляза това. Яростта беше море, а той просто се носеше по нея. Не беше самият себе си, нямаше съзнание за самоличност. Съществуваха само хората, които мразеше и които трябваше да бъдат поразени.

Той изкрещя и протегна ръка към небето. От нея бликна горещина, която на една стъпка от дланта му се превърна в огън и обагри небето в синьо, жълто, оранжево и червено. Той се изправи, докато горещината бушуваше във вените му. Непоносима горещина. Въпреки мрака можеше да види ясно мъжете, които го бяха държали. Виждаше топлината им. Единият се беше спънал и се взираше в него със зяпнала уста.

Кип протегна ръка напред. Огън обви мъжа от главата до петите.

Останалите търтиха да бягат.

Кип замахна с лявата си ръка към един от тях. Усети как кожата му се разпука, когато отвори дланта си, но болката бе само далечно ехо. Прицели се и с дясната. Пук, пук, пук. Три огнени кълбета, всяко голямо колкото дланта му, полетяха в нощта и откатът едва не го запрати обратно в огъня. Но всяко от тях намери мишената си, заби се в гърба на някой от мъжете и го изкорми с огън, изпече го отвътре още докато падаше.

Кип се свлече на колене. Все още му бе горещо, толкова горещо, топлината го изпълваше целия. Вдигна отново ръце. Огън бликна към небето и от двете му длани, дори и от осакатената лява. После зрението му се върна към нормалното. Той задиша тежко, като че ли току-що някакъв демон го бе напуснал, оставяйки го празен, след като е изпепелил част от човечността му.

Огънят гореше отново, много по-малък. Топлината на въглените бе възпламенила дървото и светлина озари околните фургони и лицата на уплашената тълпа, събрала се да види какво става.

В светлината на фенерите, факлите и наново разгорелия се огън Кип видя сцената с очите на разума. Десетки хора, наредени в широк кръг, се взираха в него и всичките изглеждаха сякаш аха-аха ще си плюят на петите. Наоколо бяха пръснати тела: и четиримата мъже, които се бяха опитали да го хвърлят в огъня, бяха мъртви; единият представляваше обгорял скелет с парчета месо по него, а другите имаха в гърбовете си дупки, големи колкото юмрука на Кип.

Незнайно защо останалите изглеждаха по-зле. Кожата на мъжа, когото Кип бе залял със зърнен алкохол, се белеше от лицето и гърдите му, а ръцете и туловището му бяха покрити с рани от нож. Той лежеше и стенеше тихо, а от обгорения му скалп още стърчаха няколко кичурчета коса. Дебеланата лежеше до него и открито плачеше. Пламтящият мъж сигурно бе налетял право върху нея, защото лицето и бе опърлено, от дясната му страна имаше мехури, веждите и липсваха, половината и коса бе изгоряла и някак си собственият и нож стърчеше забит до дръжката отдясно на корема и. Кръв се стичаше по бузата и. Мъжът, когото Кип бе метнал в огъня обаче изглеждаше най-зле. Беше се хванал за шиша, за да се спре, и в огъня бе паднала само главата му, право върху най-нажежените въглени.

Беше се извлякъл навън и по някакво ужасно чудо още беше жив и в съзнание. Плачеше тихо, като че ли дори от самия плач го болеше, но не можеше да се спре. Беше се претърколил, излагайки на показ обгорялата страна на главата си. Кожата му не просто се бе обелила — беше залепнала към въглените като изгоряло пиле към тиган. Скулата му бе оголена, на мястото на бузата му имаше дупка, през която се виждаха зъбите, обагрени в червено от кръвта, а окото му бе тебеширенобяло.

Единственият, който имаше шанс да оцелее, беше брадатият, чиито зъби Кип бе избил. Той лежеше в безсъзнание, но доколкото Кип можеше да види, все още жив.