Черната призма

— Огън.

— Какво? — попита Кип.

— Съжалявам, ти каза един отговор.

— Това не беше отговор!

— Ще изтрият селото ви от лицето на земята. Ще ви превърнат в пример за назидание, така че никой повече да не се опълчва на крал Гарадул. Разбира се, и други села са се противопоставили на краля. Бунтът му срещу Хромария не е особено популярен. Срещу всяко село, което гори от желание да отмъсти на Призмата, има друго, което изобщо не иска да се забърква във войната. Твоето село бе избрано специално. Както и да е, аз имах малък пристъп на съвест и възразих. Стана скандал. Ударих началника си. Вината не бе изцяло моя. Те знаят, че ние зелените не зачитаме правилата и йерархията. Особено след като сме разкъсали халото си. — Цветният бяс сви рамене. — Ето ти го прямия отговор. Мисля, че си заслужава ключа, нали?

Информацията бе прекалено много, та Кип да я осъзнае наведнъж — разкъсали халото? — но все пак беше прям отговор. Приближи се до мъртвия войник. Кожата му изглеждаше бледа във виделината. „Стегни се, Кип. Питай каквото трябва да питаш.“

Разбираше, че зората наближава. Зловещи силуети започваха да се очертават в нощта. Двете тъмни грамади на самата Разцепена скала личаха най-вече като място, където звездите в небето са затулени.

„Какво трябва да питам?“

Колебаеше се, не искаше да пипа мъртвия. Клекна.

— Защо моето село да е избрано специално? — Затършува из джобовете на трупа, като внимаваше да не докосва кожата му. Наистина имаше ключ. Даже два.

— Заради теб.

На Кип му трябваше секунда да възприеме това. Докосна се по гърдите.

— Заради мен? Ами че аз нямам нищо!

Цветният бяс се ухили налудничаво, но на Кип му се стори, че се преструва.

— Е, значи е станала трагична грешка. Грешката е тяхна, а трагедията — твоя.

— Мислиш, че лъжа ли?! — възкликна Кип. — Да не смяташ, че щях да съм тук и да събирам луксин, ако имах някакъв избор?

— Всъщност не ме интересува дали лъжеш, или не. Ще ме освободиш ли, или трябва да те помоля наистина любезно?

Щеше да е грешка да му отключи прангите. Кип знаеше това. Цветният бяс не беше уравновесен. Беше опасен. Сам си го признаваше. Но бе удържал на думата си. Нима можеше Кип да не удържи на своята?

Така че отключи гривните на ръцете на мъжа, а после и катинара на веригите му. Заотстъпва внимателно, сякаш имаше пред себе си диво животно. Цветният бяс се престори, че не забелязва, просто разтри ръцете си и се протегна. Отиде до пазача, претършува джобовете му и извади зелени очила — едното стъкло беше пукнато.

— Можеш да дойдеш с мен — каза Кип. — Ако онова, което каза, е вярно…

— Колко близо до селото ти мислиш, че ще стигна, преди да дотича някой с мускет? Освен това изгрее ли слънцето… Готов съм за края. — Цветният бяс си пое дълбоко дъх и се взря в хоризонта. — Кажи ми, Кип, ако цял живот си вършил злини, но умреш, като правиш нещо добро, мислиш ли, че това компенсира злините?

— Не — отговори честно Кип.

— И аз.

— Но е по-добре от нищо — добави Кип. — Оролам е милостив.

— Чудя се дали ще казваш същото, когато изгорят селото ти.

Имаше и други въпроси, които Кип искаше да зададе, но всичко стана толкова бързо, че той чак се стресна.

Защото в разпукващата се зора видя какво бяха скривали мъглата и мракът. Стотици палатки, подредени с военна прецизност. Войници. Много войници. И докато Кип стоеше вцепенен на няма и двеста крачки от най-близката палатка, равнината заблещука. Натрошеният луксин заискри като пръснати по земята звезди, които отвръщат на своите сестрици на небето.

Ето за това беше дошъл. Обикновено когато някой притеглящ освобождаваше луксина, той просто се разпадаше, независимо какъв цвят е. Но в битката бе царял такъв хаос, с толкова много притеглящи, че частици магия бяха останали заровени и предпазени от слънчевата светлина, която ги разрушаваше. Скорошният дъжд бе разкрил още от тях.

Очите на Кип обаче се откъснаха от блещукащия луксин и се насочиха към четирима войници и мъж с яркочервен плащ и червени очила, които крачеха от лагера право към тях.

— Между другото, аз се казвам Гаспар. Гаспар Елос. — Цветният бяс изобщо не погледна към Кип.

— Какво?

— Не съм просто някакъв си притеглящ. Баща ми ме обичаше. Имах планове. Момиче. Живот.

— Не разби…

— Ще разбереш. — Цветният бяс си сложи зелените очила; те прилепнаха идеално към лицето му и покриха изцяло очите, така че накъдето и да погледне, да вижда всичко през зелен филтър. — А сега се махай оттук.

Слънцето се подаде над хоризонта и Гаспар си пое дъх. Кип го гледаше и все едно виждаше как майка му прави първото си дълбоко дръпване от ганджата. Между искрящите ивици по-тъмно зелено-бялото на Гаспаровите очи се завихри като капки зелена кръв, които падат във водата, за да се разтворят, а после да я обагрят цялата. Изумруденото зелено на луксина се надигна през очите му, сгъсти се до твърдо вещество и плъзна по лицето му. По бузите, нагоре до косата, после надолу по врата, по ръцете — изпълни светлите му нокти така, че заприличаха на боядисани в ярко нефритено.

Гаспар се засмя. Нисък безразсъден кикот. Кикот на луд. Този път не беше преструвка.

Кип побягна.

Стигна до погребалния хълм, където бе стоял стражът, като гледаше да се държи от обратната на армията страна. Трябваше да отиде при майстор Данавис. Той винаги знаеше какво да се направи.

Сега на хълма нямаше страж. Кип се обърна и видя как Гаспар се променя, преобразява се. Зелен луксин се изля от ръцете върху тялото му и покри всяка негова част като черупка, като гигантска броня. Кип не можеше да види войниците и червения притеглящ, които се приближаваха към Гаспар, но видя как огнено кълбо, голямо колкото главата му, се понесе към цветния бяс, удари го в гърдите и се пръсна. Разлетяха се пламъци.

Гаспар мина през тях. По зелената му броня бе полепнал пламтящ червен луксин. Изглеждаше величествен, страховит, могъщ. Втурна се към войниците, като крещеше предизвикателно, и изчезна от погледа на Кип.

Кип побягна.

Аленото слънце окъпваше мъглата в огън.

2.

Гавин Гайл хвърли сънен поглед към листовете, пъхнати под вратата му, и се зачуди за какво ли го наказва Карис този път. Стаята му заемаше половината от най-горния етаж на Хромария, но панорамните прозорци бяха затъмнени, така че ако изобщо спи, да може да спи до късно. Печатът на писмата пулсираше толкова слабо, че Гавин не успя да разпознае какъв цвят е притеглен в него. Надигна се в леглото, за да го огледа по-добре, и разшири зениците си, за да поеме максимално количество светлина.

Надвиолетово. Ах, мама му…

От всички страни високите от пода до тавана почернени прозорци потънаха в пода и стаята се изпълни с пълния спектър светлина на утринното слънце, което се издигаше над двата острова. При така разширените зеници на Гавин магията го изпълни. Беше прекалено много, за да я удържи.

Светлина бликна от него във всички посоки, премина на последователни вълни през тялото му, от надвиолетово надолу. Подчервеното беше последно и пробяга по кожата му като пламък. Той скочи от леглото, моментално изпотен. Но тъй като всички прозорци бяха отворени, студените ветрове на лятната утрин, веещи през покоите му, го смразиха. Гавин изквича и се мушна обратно под завивките.