Черната призма

— Обичайно или не, няма значение — рече Железни. — Вие и тази магистърка можете ли да помогнете за изпитанието, или не?

— Аз ли? — попита разтревожено магистър Ариен. — Не мисля, че…

— Можем… — започна наставницата.

— Добре. Тогава… — каза Железни.

— … но настоявам първо да разбера кой е той.

— Тук съм! — обади се пак Кип.

— Не ми повишавай глас, момче — сопна се наставницата и насочи костелив пръст към носа му.

— Кой си ти, момче? — попита тихо лукслорд Черни, докато гласовете продължаваха да се повишават.

— Май наистина бих предпочела да не помагам с Месоме… — казваше Ариен.

— Не сте в положение да настоявате, наставнице… — казваше Железни на старицата.

— Аз съм Кип Гайл! — изкрещя Кип. — Аз съм копелето на Гавин Гайл, Кип.

Възцари се тишина.

Кип местеше поглед от едно лице на друго. Лукслорд Черни изглеждаше просто шокиран. Магистър Ариен изглеждаше потресена до сълзи. Командир Железни изглеждаше кисел. Наставница Варидос изглеждаше странно доволна.

— Аха — каза тя. — В такъв случай ще пристъпим веднага към Месомелачката. Момиче — заповяда тя на Ариен, — върви да приготвиш стаята. Повикай изпитващите. — Погледна Кип. — Е, значи в крайна сметка може и да не станеш градинар.

„Върви се надупи на някоя ограда“, каза Кип… но само наум.

38.

Лив Данавис изкачи последните стъпала до покрива на Хромария и се огледа нервно. Вървеше начело в късата редица на съученичките си и носеше стола си вдигнат неудобно високо, за да не се закачи в стръмните стъпала. Отначало си помисли, че площадката е празна, но после го видя. Нейната цел. Последният и шанс.

Призмата стоеше точно на ръба на покрива, приведен навън, и гледаше на изток, покрай червената кула, към корабите в Сапфирения залив.

Макар че Гавин Гайл бе два пъти по-стар от седемнайсетгодишната Лив, фигурата му, очертана в следобедното слънце, изглеждаше чудесно. Раменете му бяха широки, кръстът тесен, а ръцете мускулести. Медната му коса се развяваше. Той притежаваше онази странна комбинация, необичайна дори сред знатните родове на Седемте сатрапии, от червена коса и силно загоряла кожа — вместо луничава, която би го обозначила като Кървав горянин. Можеше ли да е вярно? Можеше ли този мъж да е баща на Кип?

— Лив! Мърдай! — изсъска Вена.

Лив се сепна. Стоеше в горния край на стълбите и препречваше пътя на целия клас. Изчерви се и забърза напред. Знаеше, че е лош знак, когато завеяната Вена забележи нещо. Страхотно! Лив не се съмняваше, че поведението и ще бъде коментирано. Ако не от магистър Златотрънска, то със сигурност от някои не толкова приятелски настроени момичета от класа.

Докато шестте момичета заемаха местата си — в класа нямаше момчета, — Призмата се обърна, отдалечи се от ръба на покрива и застана пред тях. Също както в класната стая — макар че за щастие дните на зубрене по учебници отдавна бяха отминали, — Лив зае място на втория ред, прибавяйки образа си на Беднячка към Завеяната артистка Вена и Дъщерята на дребен търговец Арана. Момичетата, които някак си въплъщаваха красота, богатство, връзки, благороден произход, надменност и дарби само в три тела, заеха предния ред, както винаги държаха да правят. Магистър Златотрънска, само три години по-възрастна от ученичките си, изпълняваше всичките прищевки на въпросните момичета.

Гавин Гайл застана пред класа и каза:

— Здравейте, ученици. — Това беше обичайният поздрав на учителите.

— Здравейте, магистре — отвърнаха автоматично те в един глас, без да се замислят дали не трябва да се обръщат към него с някаква друга титла. В края на краищата той бе Призмата.

— Добре — каза Гавин Гайл и ги дари с крива усмивка. Оролам, колко сладък беше! — Днес съм само магистър. А вие сте само искрици.

— Светулки — поправи го Лив, без да мисли.

Сви се в стола си, когато магистър Златотрънска изсъска, а всички момичета обърнаха невярващи погледи към нея. Да поправя Призмата! Той можеше да каже, че горе е долу, и всички трябваше просто да кимат и да се усмихват. Но Гавин Гайл не изглеждаше засегнат. Просто се взря в Лив за един дълъг миг със смущаващите си призматични очи.

— Ах, да — каза той. — Е, след като сте от напредналите ученици, предполагам, че имате въпроси към мен? Как се казваш?

— Аз ли? — попита Лив. „Разбира се, че аз, нали гледа мен.“ — Ами, Лив.

— Амилив?

Тя се изчерви още повече.

— Аливиана. Лив. Лив Данавис. — Дали нарочно бе добавила последната част с надеждата, че той ще забележи? Дали иначе нямаше да каже просто „Лив“? Дали се опитваше да спечели благоразположението му, точно както искаха рутгарските и господари?

— Браво — прошепна Красавицата от първия ред. — Трябваха ти само три опита.

— Някаква роднинска връзка с генерал Данавис?

Лив преглътна.

— Да, господине. Той ми е баща. — Вече се беше забъркала. „Браво, Лив.“

— Той беше добър човек. — Каза го, като че ли наистина уважаваше мъжа, отговорен за смъртта на толкова много от собствените му войници.

— Но бунтовник. — Лив не можа да скрие горчивината в гласа си. Горчивината, че баща и бе загубил всичко във войната, включително и майка и. Горчивината, че винаги ще е различна. Горчивината, че баща и никога не говореше за Войната на Лъжепризмата, дори не се опитваше да оправдае участието си в нея на губещата страна.

— А сред бунтовниците добрите хора не бяха много, което прави баща ти още по-забележителен. Имаш ли някакъв въпрос, Аливиана?

Всички ученици трябваше да си подготвят въпроси, но Красавицата, Богаташката и Връзкарката на предния ред обикновено обсебваха всичкото време, което класът прекарваше с важни притеглящи, така че Лив не бе очаквала да има шанс да зададе своя. Поколеба се.

— Аз имам въпрос — рече Красавицата. Истинското и име беше Ана и тя се приведе жадно напред, скръствайки ръце под гърдите си. На върха на Хромария бе сравнително топло, но Ана сигурно мръзнеше, като се имаше предвид каква малка част от тялото покриваше роклята и. Комбинацията от естествена красота, къси поли и дълбоко деколте рядко оставаше незабелязана от мъжете магистри.

— Чакайте, наистина имам въпрос — обади се Лив. Вече беше споменала, че е дъщеря на Корван Данавис. Единственият начин да стане по-интересна за Призмата — и да усили подозренията му, че е шпионка, — бе като признае, че е от Ректън и познава Кип.

А единственият начин да се измъкне беше да стигне много, много по-далеч. „Мили Оролам, моля те…“

— Да, Лив — каза Гавин. Но не погледна към нея. Беше се втренчил с безизразна физиономия в Ана. Плъзна поглед към разтвореното и деколте, после го върна към очите и и поклати лекичко глава. „Да, виждам. Не, не ми е забавно.“

Ана пребледня. Сведе очи, изправи се в стола си и се размърда, за да смъкне полата си надолу. Слава на Оролам, че Лив беше на задния ред, защото въпреки всичко не успя да потисне усмивката си.

— Лив? — попита Гавин, като обърна към нея призматичните си очи. Бяха запленяващи.

Тя прочисти гърло.

— Чудех се дали може да ни поговорите за приложенията на жълто-надвиолетовата бихроматия.

— Защо? — попита Гавин.

Лив замръзна. На молитвите и бе отговорено. Ето го шанса и.