Черната призма

След цяла вечност стените се върнаха. Сключиха се около него твърдо, но удобно и той почувства прилив на облекчение. Беше успял. Беше преминал. Не се бе отказал. Не бе дръпнал… Нещо докосна крака му.

Какво беше?

Уви се около глезена му, около прасеца му. Змия. Кип вдигна глава и някаква многокрака гадинка падна върху лицето му.

Той посегна с трепереща ръка да бръсне паяка, но усети как окови щракват около китката на лявата му ръка и я издърпват настрани, приковават я. Опита се да изрита змията от крака си. Щрак-щрак! Краката му също бяха оковани и раздалечени.

Кип изкрещя.

Паякът падна в устата му.

Преди да осъзнае какво прави, Кип го захапа яростно, смачка го със зъби. Кисела слуз изпълни устата му. Той изкрещя пак, израз на чисто предизвикателство. Нещо падна в косата му. Десетина пълзящи твари се увиха около краката му, залазиха по тях. Направо полудяваше.

— Няма да дръпна въжето! — извика той — Копелета такива, няма да дръпна въжето!

Загърчи се в конвулсии. Милостиви Оролам! Цялото му тяло бе покрито с гадини. Той плачеше, крещеше… а спасението му лежеше в собствената му ръка. Във фермерския живот нямаше нищо лошо. Никой нямаше да го укорява, че се е провалил. Не се налагаше някога да вижда отново тези хора. Пък и какво го интересуваше какво мислят те за него? Всичко бе умишлено нагласено в негова вреда. Беше обречен. Това бе краят.

С нечовешки вик Кип сграбчи въжето и докато отвращението, яростта и отчаянието се надигаха в него, надвиваха го, а провалът го зовеше, го изхвърли от дупката. Облегна се на стената, захлупи лице върху камъка и заплака.

Цветовете пробягаха още веднъж, но змиите и паяците не изчезнаха. Покриха тялото му.

Тъмнината продължаваше да го притиска. Нещо тежко и космато падна на гърба му. Малки ноктенца се забиха през ризата в плътта му. Плъх. После още един на бедрото му. Трети падна на главата му и го одраска, докато се плъзваше по мократа му коса.

Кип замръзна. Страхът прониза цялото му тяло като мълния. Беше затворен в шкаф, безпомощен, прегладнял, жаден. Затрепери неконтролируемо.

Това движение разстрои гадините и нещо го ухапа. Той изквича, унизен, бесен. Заизвива се. Още ухапвания — боцкащи, жилещи, свирепи ухапвания — покриха ръцете, краката, слабините, гърба му. Кип се замята от едната към другата стена, опитваше се да смачка животинките. Плъхове се катереха по тялото му от всички страни и не желаеха да го пуснат. Той ридаеше. Толкова го беше срам. Имаше нещо странно в онзи паяк. Онзи, който бе захапал.

Беше прекалено. Не издържаше повече. С него бе свършено. Кип не можеше да се спре. Посегна към въжето. Той беше неудачник, срам, дебел хленчещ пъзльо. Беше едно нищо.

Усети как някой притиска въжето в ръката му.

— Дръж, Дундьо — прошепна един доволен глас. „Вкусът, Кип. Вкусът не беше правилен“, обади се някакъв благ глас.

Кип почти не чу казаното от жената. Гадините го покриваха целия.

Дръпна въжето. Беше се провалил.

Високо над главата му се чу далечен звън. Жиленето мигновено спря. Всяка пълзяща, пъплеща, дращеща, хапеща твар се изпари, изчезна. Те не бяха истински. Не бяха истински плъхове. Кип трябваше да го разбере по паяка, който захапа. Щеше да го разбере, ако не бе такъв страхливец. Онази слуз не беше вътрешности, а луксин. Всичко бе илюзия, фалшиви страхове. Бяха го изиграли.

Беше се провалил. Докато платформата се издигаше, мозъкът на Кип — вече незамъглен от ужаса — осъзна как го бе нарекла жената: Дундьо. Така го наричаше Овен. Нещо в Кип сякаш умря. Значи Овен бе прав. Отново.

Но когато се подаде от пода, видя, че мъжете и жените сега са облечени в празнични роби в собствения си Цвят — ослепително сапфиреносиньо, изумруденозелено, диамантеножълто, рубиненочервено. Изглеждаха ликуващи.

— Честито, кандидате! — каза наставница Варидос, като дойде да се включи в кръга.

Кип се взираше в нея онемял.

— Четири минути и дванайсет секунди. Трябва да се гордееш със себе си. Сигурна съм, че баща ти ще се гордее.

Говореше на език, който Кип май не разбираше. Да се гордее ли? Той се бе провалил. Беше посрамил и себе си, и баща си. Беше се предал. Яростта и объркването, насъбрани в него, изведнъж нямаше къде да се излеят и това го накара да се почувства глупаво.

— Аз се провалих — каза Кип.

— Всички се провалят! — рече невероятно мускулестият надвиолетов. — Ти се справи чудесно! Четири минути и дванайсет секунди! Аз издържах само минута и шест.

— Не разбирам — промълви Кип.

Приличащата на нимфа жълта се засмя.

— Така е замислено изпитанието. Ние всички сме се провалили.

Те го обградиха, мъжете го тупаха по гърба, жените го докосваха по ръката или рамото и всички го поздравяваха. Беше малко опияняващо толкова красиви хора да те приемат толкова сърдечно. Сега, когато мозъкът му работеше отново, той забеляза, че не са подбрали задължително мъже да представляват старите богове и жени за богините. Дали защото бяха стигнали толкова далеч, че това вече нямаше значение, или пък бе умишлена непочтителност?

— Вярно ли е? — обърна се Кип към наставница Варидос, която бе останала по-назад, за да не би някои от блъскащите се да я събори. — Всички ли се провалят?

Тя се усмихна.

— Почти всички. Целта не е да видим дали можеш да преминеш през изпитанието, а да разберем що за човек си. Освен това страхът разширява очите. Тези цветове, които видя да проблясват покрай теб, бяха истинското изпитание. Те ще ни кажат какво можеш да притегляш. Готов ли си да видиш резултатите си?

— Я чакайте. „Почти всички“ ли? Кой не се е провалил? — попита Кип.

Ликуващите мъже и жени притихнаха.

Старицата каза:

— Единственият човек през моя живот, който не използва въжето, беше…

Гавин. Кип си знаеше, че е така. Разбира се. Баща му бе единственият човек, направил онова, което никой друг не е могъл, което никой друг никога не е правил. Кип наистина го бе провалил.

— Чичо ти — довърши Наставницата.

„«Чичо» ми Гавин или чичо ми Дазен?“

Тя явно забеляза объркването му и добави:

— Чичо ти Дазен Гайл, който едва не унищожи нашия свят. Пример, който е по-добре да не следваш, нали?

Пак говореше на онзи друг език. След всичко, което Кип бе видял Гавин да прави, братът на Гавин бе човекът, издържал изпитанието?

— Четири минути е чудесен резултат, Кип, но служи само за фукня. Готов ли си да видиш цветовете си?

44.

Лив приклекна в реверанс, зарадвана от възможността да прекъсне зрителния контакт с Призмата. Когато се изправи, Гавин Гайл я оглеждаше критично. Явно се бе оказала права: малко жени се отзоваваха на повикването му в работни дрехи и без грим.