Черната призма

И през цялото това време майка му го бе спасявала. Десетки пъти. Заслужаваше да знае истината.

— Повече — каза той. Че има син, за него бе по-голяма изненада, отколкото за всеки друг. Той и хората му бяха живели по пещери, криеха се преследвани, а дори да имаше енергията да се развлича с някои от курвите, съпътстващи армията, сърцето му бе разбито от годежа на Карис с Гавин. Дазен изобщо не бе спал с жена по време на войната.

Майка му стана, отиде до вратата, отвори я, за да се убеди, че никой не ги подслушва, и се върна. Каза тихо:

— Значи си осиновил детето на брат си? Защо?

Той за малко да каже: „Защото постоянно ме тормозиш да ти дам внук“, но знаеше, че това ще я нарани. Защото е правилно? Защото Гавин би постъпил така? Не, не беше сигурен, че Гавин би го направил. Защото момчето нямаше нищо, а заслужаваше шанс? Защото Карис бе там и го гледаше, а имаше някаква перверзна наслада в това да я нарани, постъпвайки правилно?

— Защото знам какво е да си сам — каза Гавин. Остана изненадан, че това всъщност е истината.

— Не отдаваш заслуженото на Карис — отбеляза майка му.

— Тя пък какво общо има?

Майка му само поклати глава.

— Сигурно не го е приела добре?

— Може да се каже — рече Гавин.

— Какво ще правиш, ако баща ти откаже да признае момчето?

— Той няма да ме разколебае по този въпрос, майко. Не върша много неща, които са правилни. Няма да му позволя да ми отнеме това.

Изведнъж тя се усмихна.

— Това влезе ли в списъка ти от седем цели този път? Да му се опълчиш?

— В списъка ми има само възможни неща.

— Значи е по-трудно, отколкото да спреш Кървавата война? По-трудно, отколкото да унищожиш пиратските главатари?

— И то на два пъти — каза Гавин. — Да.

— Това си го наследил от него, знаеш ли?

— Кое?

— Баща ти винаги си съставяше списъци, цели за постигане. Да се ожени за момиче от подходящо семейство, преди да е навършил двайсет и пет, да влезе в Спектъра, преди да е навършил четирийсет — успя още преди трийсет и пет, — и така нататък. Разбира се, на него не му се е налагало да организира живота си на седемгодишни периоди.

— Никога ли не е искал самият той да бъде Призма? — попита Гавин.

Тя не отговори веднага.

— Призмите обикновено живеят само по седем години.

„Не достатъчно дълго за баща ми. Разбирам.“

— Той е искал още синове и дъщери, нали? — Даже след Севастиан. Още инструменти. Още оръжия, в случай че някои от наличните се повредят.

Тя не отговори на въпроса му нищо.

— Искам да си ида у дома, Гавин — каза след малко. — От години искам да се включа в Освобождението. Толкова съм уморена.

В първия момент Гавин не можеше да си поеме дъх. Майка му бе самото въплъщение на живота. Красива, енергична, умна, добродушна. Да я чуе да говори като сломена жена, сякаш и се иска да зареже всичко, му подейства като удар в корема.

— Разбира се, баща ти никога не би го позволил — каза тя и се усмихна тъжно. — Но независимо дали го позволи, или не, някъде през следващите пет години ще се включа. Погребах вече двама синове. Няма да погреба и теб. — Значи просто го предупреждаваше, даваше му време да се подготви. Мили Оролам, дори не му се мислеше за това. Майка му бе неговата единствена другарка, най-добрият му съветник, единствената, която надушваше заплахите от левги и го обичаше независимо от всичко.

— Е, какви бяха седемте ти цели? Изпълни ли вече някои от тях? — попита тя, връщайки разговора отново на стабилна почва, макар да знаеше, че той ще увърта.

— Научих се да летя. Отне ми по-голямата част от последната година.

Тя го изгледа така, сякаш не можеше да познае дали не се шегува.

— Това би могло да се окаже полезно — рече предпазливо.

Гавин се засмя.

— Говориш сериозно — каза тя.

— Трябва някой път да те взема с мен — каза Гавин. — Ще ти хареса.

— И смяташ, че мисълта за това е достатъчно разсейваща, за да не изкопча от теб останалите ти цели?

— Несъмнено — отвърна Гавин с престорена сериозност. — Учил съм се от най-добрите.

— Чудесно — каза тя. — А сега се махай. — Той вече излизаше през вратата, когато майка му извика след него: — Гавин! — Сега го наричаше Гавин, винаги, дори когато очите и казваха „Дазен“. — Внимавай. Знаеш какъв е баща ти, когато някой не иска да изпълни волята му.

50.

Кип се събуди с изтръпнала ръка. Беше сънувал как майка му държи главата му в скута си. Не беше точно сън, а наполовина спомен. От времето, когато бе малък. Майка му прокарваше пръсти през косата му, а очите и бяха зачервени, подпухнали. Зачервените очи обикновено означаваха, че е пушила ганджа, но тази сутрин не миришеше на дим или алкохол. „Съжалявам — бе казала тя, — толкова съжалявам. Отказах ги. Отсега нататък ще е различно. Обещавам.“

Той открехна едното си гурелясало око и простена. Много хубаво, мамо, но може ли да станеш от ръката ми? Претърколи се. Беше спал на земята? На килим? О! Докато кръвта бавно нахлуваше обратно в ръката му, го заболя. Той я заразтрива, докато чувството в нея се върна. Къде се намираше? Ах, да, в стаята на Лив. Едва бе започнало да се развиделява.

Кип се надигна и видя в стаята да влиза жена. Беше тъмнокожа, с дебели вежди, къдрава коса и носеше яркозлатист шал около врата си. Имаше едро масивно тяло с широки рамене и зелената и рокля с крещящи шарки висеше върху нея като платно върху галеас.

— Утрото настъпи и е време за първия ти урок. Аз съм наставница Хелел.

— Вие ли сте моята магистърка? — попита Кип, като продължаваше да разтрива болящата го ръка.

— О, да. — Тя се усмихна, но усмивката не стигна до очите и. — И ще запомниш днешния урок до края на живота си. Ставай, Кип.

Кип се изправи. Жената мина покрай него и отвори вратата към малкия балкон.

— Ела бързо — каза тя. — Трябва да видиш това, преди слънцето да се е подало изцяло над хоризонта.

С разчорлена коса, пресъхнала уста, зловонен дъх и туптяща ръка, Кип облиза устни и пристъпи покрай наставница Хелел. Очите и бяха тъмни и напрегнати — толкова тъмни, че той даже не можеше да определи какъв цвят притегляща е.

„Странно. Уж трябва да различавам дребните нюанси в цветовете, незабележими за повечето хора, а не мога да видя дори цвета в ирисите и.“ Той пристъпи на балкона от жълт луксин. С изключение на няколко ивици вода и прах балконът беше неестествено чист.