Чудакът

Той имаше всъщност само една вина — че не я улови под ръка, когато тя тичаше пред него и все му подвикваше да я гони и настигне.

Сетне се изправи и захвана да подрежда книгите си. Предстоеше му път.

Авторът напомня на читателите: чак след 17 години ще го видят отново в Н.

От автора

Бай Сандо, бившият собственик на «Хан и нощувка», предал на Продан Протопопов (редактора от списание «Алгоритъм») една купчина книжа, която Юлиян не взел със себе си, когато внезапно напуснал дачата му в навечерието на Нова година. Сред книжата, предадени на Протопопов, авторът откри две тетрадки, изписани с бележки и подредени — едни според календара, а други — без всякаква система.

Две от тетрадките съдържат бележки, свързани със събития, за които читателят вече е научил нещо било от разказите на трети лица, било от автора. Едната тетрадка на Юлиян е озаглавена «Софийски бележки», а другата — «В Н след 17 години». Авторът публикува от тези две тетрадки ония материали, които имат пряко отношение към съдбата на Юлиян или разкриват едни или други черти от неговия характер.

Тетрадките съдържат и много други материали от всякакво естество — техника, астрономия, планове за статии и лекции, характеристики на познати хора и пр. Тези материали авторът не сметна за необходимо да излизат на бял свят, макар да признава, че и в тях се чувствува, къде повече, къде по-малко, присъствието на Юлияновата личност.

За повече дискретност — една от най-отличителните черти на Юлияновия характер е дискретността, читателят непременно ще забележи, че е изписвал имената на някои вече познати на читателя жени с по една буква от гръцката азбука. Авторът е възстановил измислените имена на тия жени, така че гръцките букви «мю» и «ламбда» означават съответно «Мая» и «Лили».

Юлиян е писал бележките си с каквото му попадне — химикалки, графитни моливи, перодръжки. При това всичките си бележки е изпъстрял с всевъзможни драсканици. Преобладават изображения на птици, риби, части от геометрични орнаменти и пр. Към края на втората тетрадка «В Н след 17 години» драсканиците се увеличават, като подавляващо място в тях заемат някакви абстрактни и свръхсложни геометрични композиции.

Авторът помества бележките на Юлиян — тези, които е намерил за уместно да публикува «mot a mot», — като се въздържа от всякакви коментарии.

Из тетрадките на Юлиян

1. Софийски бележки

Два часа преди тръгване: Трифон Василчов

Два часа преди да тръгна за н-ската гара (бях спазарил вече каруца), пристигна човек от градския комитет и ми съобщи, че другарят Василчов му наредил да ме закара веднага при него. Така беше притъмняло в душата ми, че само Василчов ми липсваше, щях да натиря по дяволите пратеника му, но той беше едър мъжага и си личеше, че беше от ония, дето не си поплюват, а изпълняват точка по точка заповедите на началството. Проклех го наум, но се качих без излишни приказки на раздрънкания му джип.

Бай Трифон ме посрещна с обичайното си «как си, юнак», но по лицето му не се четеше особено въодушевление. Все пак той ми кимна да седна, запуши от файтонджийските си цигари и някое време замислено мълча.

— Ако не бяха големите ти успехи в учението — започна той, като гледаше връхчето на димящата си цигара, — надали бих ти предложил да седнеш в туй почетно кресло. — Той отново замълча, изпухка като че ли нарочно в лицето ми няколко къделки от мишеморката си и ми протегна един запечатан плик. — Тук има едно писмо до сина ми Руси — рече. — Негова постоянна квартира е грандхотел «София», той е там икономически директор, на плика пише. Това писмо на него ще дадеш, и то веднага, щом стъпиш на софийска земя.

Сложих писмото в записната си книжка и кимнах с глава. Бай Трифон беше забелязал навярно, че го слушам с разсеяно лице, затова надигна глас:

— Веднага ще му го дадеш, разбра ли? От гарата — право там, в грандхотела, при него! И без повече манкиране и усуквации, чу ли… — навярно щеше да каже «вагабонтино» или нещо от тоя род, но само ми се закани с глава и замълча.

След като поукроти възмущението си от вида ми, бай Трифон тежко въздъхна и отново ме изгледа начумерено.

— Не се безпокой, бай Трифоне! — помъчих се да му се усмихна. — Щом като писмото е бързо — рекох, — веднага ще го занеса!

— То мене не ме засяга, а се отнася до тебе! — каза бай Трифон, но вече с лице, което беше само наполовина намръщено. — Защото в туй писмо има предложение кое и как да се настаниш. Когато баща ти дохожда преди някое време, ние с него помислихме по настаняването ти, ама де да видим… Ти не се бой, аз за онази ти магария дума не съм му продумал!

— Благодаря ти, бай Трифоне! — рекох.

Той ме погледа мълчаливо минута-две и строгите и опънати черти на лицето му постепенно се отпуснаха.

— Аз разпитах докторите от болницата — рече той с половин глас и отново извади цигарите си. Помълча, повдигна рамене, после извади цигара и запуши.

— И какво казаха докторите? — попитах.

— Засега няма надежда! — каза бай Трифон. — И за бъдеще не са сигурни. Прешлени има засегнати, нерви, дето командуват мускули, изобщо — много тъжна компликация. Лоша орис имало туй дете!

— Да, много е жалко! — въздъхнах.

Бай Трифон се изправи от мястото си, походи напред и назад из стаята, после застана до мен и сложи тежката си ръка на рамото ми.

— Ще ти кажа каквото мисля. Честно и по мъжки! Бъди внимателен, деликатен, но не сторвай втори грях, още по-страшен, като подхранваш в душата й надежди. Ти никога няма да се върнеш при нея, туй е от ясно по-ясно. Затова не усуквай и не я залъгвай. По-добре ще е тя да преглътне отровата наведнъж, отколкото да й я поднасяш, както се казва — на час по лъжичка!

Станах, усмихнах му се «по мъжки» и му подадох за сбогом ръка.

Руси Трифонов Василчов

Той беше около 8 години по-голям от мене. Когато аз постъпих в първи гимназиален клас, той следваше втори курс във Висшия институт по икономически науки. Имах чувството, че е веселяк по характер, за разлика от баща си, който все изглеждаше силно замислен за нещо и малко намръщен. Когато си дохождаше, за някой и друг ден през ваканциите и ме виждаше наведен и унесен, всъщност — занесен по разни каталози и справочници, той ме подръпваше шеговито за ухото, хилеше се благодушно и като по-възрастен събрат усърдно ме поучаваше: «Недей да зобеш чак с такъв апетит таз сухоежбина, приятелче! Ще ти засъхнат ония жлези, с които природата е надарила мъжкия пол и го е направила чрез тях свой първенец и своя надежда. Освен това, в тях природата е заложила най-великите радости за мъжа! Цар Давид например е спал на стари години с по две момичета на по шестнадесет години — едното откъм лявата му ръка, другото — откъм дясната. Обърне се човекът през нощта и макар годините му да са напреднали, отново става юнак. Е, приблизително, разбира се, но все пак! Ама как — ще попиташ. Ей тъй, приятелче, защото на младини не е зубрил като тебе до среднощ, ами е водел нормален младежки живот. Че и на стари години е поддържал най-здравословен режим: къркал си е мискетово винце, ръфал си е овнешки плешки и се е развличал с игра на барбут. Ама какъв барбут, братленце? По онуй време са го упражнявали не с костени зарчета, а с току-що напъпили подевки, четиринадесет, петнадесетгодишни, да речем. Местели са ги напред, назад и всеки е печелил и губил според сръчността си. Затуй е имало юначество и с една прашка момчурляк като тебе е могъл да види сметката на великан!.. Ами ти? Аз се обзалагам, че ако я караш тъй, един ден ще заприличаш на пророк Данаила — толкова изпаднал, че и лъвовете не са пощяли да го сгризкат за мезе…»

По-късно узнах, че с подробности от библейските истории го запознавала усърдно една жена на средна възраст, вдовица, на която бил квартирант през студентските си години.

Сега видях Руси седнал солидно в ръчно изработен стол, с масивни ръкохватки и резбована облегалка. Беше облечен в моден гълъбовосив костюм от европейски таргал и, уви, беше прекалено понапълнял за годините си и ужасно олисял. Темето му лъщеше, а малкото коса над челото си беше сресал на път. Той ми подаде ръка, без да се повдигне поне мъничко от стола си, затова и аз се почувствувах задължен да му отвърна със същата мера любезност.