Чудакът

Щерев спеше в колата.

3

Много работа имаше около синхронизирането на процесите в различните цехове, трябваше да се подобрява работата в различни възли, затова до 10 януари не успях да се отбия нито веднъж у Щереви.

На следващия ден, привечер, купих кутия шоколадени бонбони за Соня и едно мече, което можеше да маха с лапите си и да се движи. Повдигнах ръка към звънеца на апартамента им и вече си представях ласкавия упрек, с който Мая ще ме посрещне.

«До гуша бях зает! — щях да й кажа и щях да целуна мислено натъжените й очи. — Не ти ли разказа мъжът ти с какво се разправяхме тия дни?»

Отвори ми Щерев. Стори ми се, че някак си виновно се усмихваше, докато ме въвеждаше в салона, а когато ме покани да седна на любимото ми място, надясно от пианото, по лицето му се открои мрачно страдалческо изражение, смесено с някаква тъпа обреченост.

Той гледаше втренчено кутията с бонбони и мечето, които държах в ръцете си, но не посягаше да ги вземе.

— Къде са Соня, Мая? — попитах аз, като изведнъж почувствувах, че салонът е някак си безнадеждно опустял. При това беше студено като в помещение, където никой не се застоява. — Къде са хората ти? — учудих се, като неволно взех да се оглеждам. — Да не би да са закъснели в града?

Щерев се изгърби като че ли още повече.

— Моите хора не са в града — рече той с тих, но равен глас. — Не съм имал случай тия дни да остана насаме с тебе, за да ти обясня. Много се извинявам. Вината е моя. Мая замина със Соня за Сандански. Да, да, за Сандански. У Соня докторите отдавна бяха открили признаци на начална астма… Недоумявам, как Мая не ти е разказала досега за тази работа!

Кутията с бонбоните хвърлих върху капака на пианото, а мечето стиснах несъзнателно за шията.

— Глупости! — рекох. — Каква астма? Нищо подобно не съм забелязал у детето. Кой доктор го е гледал.

Щерев мълчеше.

— И защо така изведнъж?

Сега Щерев се разположи в креслото си и запуши.

— Защото — рече той, все така тихо и равно, защото в Сандански се откри място за учителка по литература, по чл. 70, за срок от една година. Използвахме случая! — разпери той ръце. — До идущия декември Мая и Соня няма да бъдат тук.

Скръцнах със зъби, замахнах с мечето да го ударя, но в последната секунда се сдържах.

— Ах, какъв подлец си бил, какъв подлец! — изстенах аз.

Щерев най-после намери усмивката си на християнски мъченик и рече:

— Можеш да ме обиждаш колкото си искаш. Можеш и да ме удариш. Аз няма никому да се оплача.

— Това ще сторя след една година, плужек такъв — рекох му. — След една година аз така ще те обидя, че подлата ти душа да се сгърчи като настъпен червей, и така ще те «ударя», че никога да не посмееш да повдигнеш очи от земята! Аз нямах намерение да постъпвам подло, но ти ме предизвика и затова аз ще ти върна със същата монета. Една година не е много време. Ще почакам.

Оставих смачканото мече до кутията с бонбоните и излязох.

Когато се завърнах в бай Сандовата дача, намерих мушнато под вратата писмо. Мая ми пишеше от Сандански:

«Всичко, което се случи, стана по мой почин, не вини мъжа ми! Той е толкова безпомощен, че не ми стигат сили да го унижа докрай. Не ми се сърди. Търси утеха в твоите звезди и дано те да ти внушат — повече да не захващаме тази игра!

Мая»

На другия ден открих в руския отдел на централната книжарница една нова книга от много известен съветски математик. С математически изследвания той излагаше хипотезата си за произхода на звездите, галактиките и изобщо на вселената. Върнах се вкъщи и се зачетох с молив в ръка. Чак призори забелязах, че печката отдавна е изгаснала, че стаята е изстинала като хладилник и че леглото ми стои непокътнато, както съм го оставил от оня ден. Но в душата ми горяха огньове. Забелязах в тази книга един прав път към истината, но той се отклоняваше от средата някъде встрани. Поне на мен тъй ми се струваше: «Ето ти случай и ти да опиташ силите си!» — рекох си наум. «В твоите две книги си се изкачил донякъде към истината. Сега имаш случай да сложиш крак върху едно по-високо стъпало!»

Излязох навън. Сипеше се тих сняг. Сграбчих с шепи от снега и разтрих лицето си; сетне наметнах шубата си и седнах отново пред масата.

До обяд нахвърлих нещо като работен журнал: през кои дни и часове да се трудя над генералната си задача — как заводът да преизпълни производствения си план; и през кои дни и часове от седмицата да залягам над уравненията, в които да се оглежда поне една малка част от истината за произхода на световете.

Трябва да се води денонощна битка.

А другото? Нека да го заключим засега с девет ключа! — рекох си наум.

Лили

Случайно, съвсем случайно научих за Лили. Поради недъга си тя била отдавна, много отдавна трудоустроена, работела като книговезка в дома си. Помолих да я предупредят, че ще й ида на гости, и един ден през април, прегърнал голям букет бели карамфили, почуках на вратата.

— Влез! — отговори ми познат и позабравен глас.

Посрещна ме русокоса жена на средна възраст с ангелски хубаво лице, тънка и стройна, съвсем леко приведена, но с почти неподвижен от хълбока надолу десен крак. Протегнала беше към мен дясната си ръка, а с лявата се подпираше на книговезката маса.

— Юлиян! — превърна се тя цяла на една щастлива и същевременно безкрайно тъжна усмивка.

Оставих букета на масата и я прегърнах.

— Милата ми! Бедничката ми! — целувах я по лицето и я галех по косите. После я повдигнах — беше лека, както някога — и внимателно я оставих на едно дървено кресло с възглавничка, натъкмено срещу масата. Приближих първия стол, който ми попадна, и седнах насреща й. През отворения прозорец надничаше току-що разцъфнал люляков храст.

— Това е моето царство! — посочи ми тя работилницата си.

Миришеше на хартия и лепило, на люляк. Разхвърляни книги, натрупани за подшиване коли, книговезка преса, картони, платна. Един библиотечен шкаф в дъното на работилницата. И вази с цветя — навсякъде, дори на работната маса, между книговезките шила, игли и макари с конци. Личеше си, че беше се приготвила да посреща гост. Тя самата беше облечена в бяла празнична рокля. Ръцете й бяха чисти, не беше похващала работа от заранта.

Наведох се и я целунах приятелски по устните.

— Разкажи ми как живееш — рекох й. Щях да я попитам: «Имаш ли грижи?» Но навреме се опомних и замълчах. Тя не искаше да ми дотяга с тревогите си, милата, затова ми се усмихна и повдигна рамене.

— Живея добре! — рече тя. — Имам постоянно работа. Не скучая.

Не могла да запише последния единадесети клас след моето заминаване поради боледуването си, но през следната година се оправила, подготвяла се и взела матура. Не че й трябвала кой знае защо тази матура, но така, да не би някога аз да се почувствувам виновен, че не могла да завърши средното си образование. Защото, каква вина съм имал аз? Никаква! Такива неща винаги и на всекиго могат да се случат. Нали? Следвала курсове, научила книговезки занаят. Трудоустроили я. Когато майка й починала, тя продала малкото им апартаментче и си отворила тази работилница. Ето, до работилницата е и спалнята й, а насреща е дворът с люляка. Има и една ябълка в двора, но тя е вече прецъфтяла… Развлечения ли? Ами да, слуша радио, гледа телевизия и книгите! Нали зная от някога още колко обича да чете!