Денят не си личи по заранта

— Не допусках, че сте индивидуалистка — промърморвам, като паля цигара.

— О, оставете тия книжни думи — възразява меко жената, като смело загребва в своя планински масив от каймак.

Тя може би се кани да добави нещо, но сладоледът е далеч по-изкусителен от разговора, тъй че дамата се връща към разговора едва след като приключва със сладоледа. Връща се, естествено, с моя помощ:

— Чакам рецептата — подхвърлям.

— Коя рецепта?

— Тая — за щастието.

— За да чакате от мене тая рецепта, би трябвало най-първо да знаете дали съм щастлива. Какво може да ви каже за щастието един човек, ако сам не го е постигнал?

— Че кой го е постигнал? Познавате ли такива хора?

— Това е труден въпрос, Албер. И аз съм само едно служебно лице. Това не е въпрос, който се задава на служебно лице.

Не знам дали в резултат на малкото ни спречкване в хотела, или на нещо друго, обаче дамата сега е по-общителна от заранта. Измамна приветливост. Мод е напълно убедена, че съм излизал от стаята си, и кой знае как е изтълкувала постъпката ми, но тъкмо с тая постъпка съм събудил любопитството й. Заранта почти не ми обръщаше внимание. Сега ме изучава.

— Надявам се, че вече сте получили инструкции — промърморвам.

— Инструкциите са, че оставаме тук.

— Докога?

— Това не знам.

— Защо?

— Нямам представа.

— Но това е отчайващо.

— Отчайващо? Нали сам казахте, че безделието е ваше призвание.

— Не става дума за безделието, а за неизвестността.

Пренебрегвайки чашата с вино, дамата отпива глътка минерална вода, сетне отново се връща към заниманието си — да ме наблюдава, без да дава вид, че го прави.

— Почвам да ви опознавам — произнася тя, сякаш на себе си. — Вие сте от хората, дето държат на всяка цена да знаят бъдещето си. Никога не съм могла да разбера тия хора.

Ясно е, че нищо няма да откопча. А може би Мод и нищо не знае. Сеймур едва ли ще я посвещава в големите си планове. Задачите й се дават една по една, ден за ден. Малко търпение — казвам си. — Малко търпение и повече бъбрене, най-лекият начин за убиване на времето.

— Мисля, че всеки би искал да надникне в бъдещето си — забелязвам. — Включително и вие.

— За какво ми е да надниквам? В бъдещето най-често се крият лоши неща. Защо да ги научавам предварително? За да се тровя?

— За да ги осуетите навреме.

— Не смятате ли, че ние осуетяваме най-вече дреболиите? Повечето неща, големите неща, те са извън нашата власт. Те са предварително програмирани, без някой да ни пита.

— От кого, от бога?

Дамата отново отпива глътка минерална вода. Тоя сладолед с тези захаросани плодове…

— Не мислите ли, че обстановката тук е прекалено сънна? — пита Мод, без да обърне внимание на въпроса ми.

— Не обичам шума.

— Струва ми се, че малко повече шум тонизира. А мъртвилото потиска.

Дали защото ресторантът се посещава най-вече на обед, или защото изобщо не се посещава, но освен нас едва ли има повече от дузина клиенти и те вероятно не са италианци. Една дузина италианци са в състояние да тонизират и най-просторното заведение.

— Бихме могли да сменим обстановката с нещо по-уютно — предлага Мод, като поглежда часовника си.

Жестът е невинен, предложението също е невинно, но ние на нашия етаж сме мнителни хора. Развеждането започва — помислям си. И какво като започва? Да се надяваме, че колкото по-рано почне, толкова по-рано ще свърши.

— Чувал съм, че Франкфурт бил град на нощния живот — пускам една реплика за проба.

— В наши дни нощен живот има навсякъде, където има и дневен — отвръща небрежно дамата.

— Да, но тукашният бил особено оживен — продължавам да надувам пробния си балон. — Какво пречи да надникнем.

— Нищо, освен часът — отвръща Мод. — Доколкото знам, програмите почват към единайсет. Да идем да изпием по нещо в „Глобус“, а после ще надничаме насам-натам.

„Нали не пиеш?“ — запитвам на ума си, но гласно казвам:

— Чудесна идея.

Не съм чувал за „Глобус“, нито допускам, че фигурира между забележителностите на Франкфурт. Малък, модерен и безличен бар в някаква уличка на две крачки от пешеходната зона. Зелен и розов неон, огледала, миниатюрни кресла, тапицирани с черна изкуствена кожа, плюс рафтове с бутилки и неизбежният бакърен тезгях — с това се изчерпват особеностите на обстановката. Публиката, предимно мъжка, също не е бог знае каква. Видът на клиентелата и изобилието на американски думи в шумотевицата подсказват, че повечето посетители са американски офицери в цивилно облекло.

Заведението е почти пълно. Настаняваме се край малка масичка в ъгъла зад бара, без някой да ни обърне внимание, включително и келнерът, вече достатъчно затруднен от многобройните поръчки. „Това ли е уютното ви заведение?“, бих могъл да запитам, ако държа да поставя дамата в неудобно положение.

— Какво ще пиете? — казвам, за да облекча ситуацията.

— Една кока.

Отивам до тезгяха, вземам нейната кока и моя скоч, плащам и се връщам при масата.

— Вие сте предприемчив — установява Мод.

— Да. В дребните неща.

— И скромен.

— По необходимост. Когато човек няма с какво да се похвали, той винаги е скромен.

Дамата съвсем машинално участвува в разговора. Вниманието й е насочено към околните посетители. Професионалистка, да, но от средна категория. Въпреки привидното й безучастие, можеш да забележиш как пресейва с очи публиката.

— Мислех, че сте немкиня, а излиза, че сте американка — забелязвам.

— Вие за втори път познавате. Най-първо за радиото, сега за произхода. Не бива толкова често да познавате, Албер. Това не подхожда на един безобиден търговец.

И понеже оставям репликата й без внимание, продължава:

— Немкиня съм по майка. А по баща — американка.

— Но сте израсли в Щатите.

— Пак познахте. Само че сега не се брои — много е лесно. Американците не се преселват в Европа. По-скоро става обратното. Така стана и с майка ми.

Думите звучат като прелюдия към една семейна история. Излиза, че съм се излъгал. Тая жена лесно се залавя с предложените й теми, но няма обичай да ги завършва. Какво значение — важното е да се говори, да се убива времето.