Денят не си личи по заранта

Най-сетне мудно и нерешително се премествам. Премествам се и замирам. Щом времето е спряло, значи и ти трябва да спреш, да потънеш някъде надълбоко, възможно по-дълбоко и по-далеч от мислите, от страховете и болките. А ако животът рече пак да почне… е, ако животът рече пак да почне, все ще се намери някой да те разтърси и да каже ставай.

Да, времето наистина е спряло и аз установявам това винаги, когато намеря сили да отворя очи, защото стаята тъне в дрезгавина, такава смътна дрезгавина, сякаш часовникът на времето е секнал точно на границата между деня и нощта. Но колкото и да е спряло времето, това не ми пречи понякога да си казвам, че това безвремие трае вече наистина прекалено дълго и че е съвсем ненормално да висиш така в безвремието между живота и смъртта, без да знаеш всъщност дали си още на тоя свят, или си вече на оня.

Тази неизясненост на обстановката донякъде те смущава и ти пречи да потънеш в дълбочините, но после се сещаш, че ако си на оня свят, значи, отнейде без друго ще се появи Любо — щом се появи Любо, смятай, че си на оня свят, а ако ти е писано да останеш тук, тогава непременно някой ще те хване за рамото и ще каже хайде, ставай, не чуваш ли, че часовникът отново затрака.

— Ставайте, Майкъл — чувам наистина един малко дрезгав глас.

Чувам го, но съвсем отдалече, понеже точно в този момент съм потънал в голямата дълбочина. Чувам го, но се правя на разсеян, понеже нямам никакво намерение да изплувам горе за щяло-нещяло.

— Ставайте, Майкъл, бързо! — раздава се отново гласът.

— Какво? Какво има? — избъбрям не без известно усилие.

— Онзи глупак… Вероятно идва за вас… Не бива да го пускате да влиза — обяснява американецът, като се опитва да ме избута от дивана.

Надигам се — няма да кажа с какви усилия на волята, — но се надигам и поглеждам през процепа на капака.

На поляната пред вилата е спрял черен опел — странно как не съм го чул, — а в опела, ако не ме лъжат очите, седи тъй нареченият шеф на Мод — мистър Френк или Франк.

— Не се безпокойте — произнасям с усилие и не съвсем ясно, сякаш говоря насън. — Не виждате ли, че човекът си седи кротко в колата.

Той наистина продължава да седи в колата даже и когато излизам навън, и само ми прави енергичен знак да се приближа.

— Здравейте, Каре… Вземете чантата от задната седалка… За вас е, праща ви я Мод… Не обичам подобни мисии, но какво да се прави, човек трябва да умира по малко за приятелите си… Хайде, аз тръгвам, доскоро виждане.

Едва съм успял да взема въпросната чанта по време на тоя нестроен монолог, и Франк вече е запалил мотора, махнал ми е с ръка за сбогом и е издимил в обратна посока.

— Глупакът изглежда уплашен — забелязва Сеймур, когато се връщам в стаята. — Това не е на добре.

Той нетърпеливо почва да вади продуктите от обемистата пазарска чанта — колбаси, кутии сирене, консерви, хлебчета и какво ли не, додето измъква от дъното малък запечатан плик.

— За вас е…

— Глупости — промърморвам.

— Отваряйте го, за вас е — настоява американецът.

Отгоре наистина се мъдри моето име. Отварям плика, за да намеря вътре бележка с лаконичен текст: „Не яжте много.“ Заедно с бележката има втори плик, този път без надпис.

— Това вече е за мене — установява Сеймур.

Той разкъсва плика, прочита набързо късото писмо, сетне ме поглежда и отново го прочита. Никаква промяна в израза на обичайно навъсеното лице и все пак, струва ми се, че то е станало още по-навъсено.

— Какво има, ако не е тайна? — осмелявам се да запитам.

— Нищо особено. Важното е да не ядем много.

— По-важното е, че ще ядем — произнасям с вече пълна уста, понеже тая шунка просто те предизвиква да я опиташ.

— Предварително е нарязана, като че не можеш сам да си я нарежеш — установява американецът, като също взема едно парче. — Пипат я с мръсните си ръце, а после ти я завиват в книжка за по-хигиенично.

Храним се прави и едва след като довършваме шунката, се сещаме да идем до кухнята да се измием.

— Не знам дали ще бъде много, или малко, ако изядем и по един шоколад — подхвърлям.

— Яжте вие, аз се заситих — отвръща Сеймур.

— Не рискувате нищо особено. Шоколадът се опакова с машини.

— Яжте вие.

— Изглежда, сте получили лоши новини.

Той ме поглежда замислено, сякаш тепърва съобразява какъв е всъщност смисълът на полученото писмо, сетне казва спокойно:

— Напротив, новините са добри, поне що се отнася до вас. Контролът на пътищата от днес следобед е вдигнат, а утре вероятно по някое време ще дойде и Мод, за да ви изведе.

— И това е всичко?

— Това е всичко, което засяга вас — уточнява Сеймур, като набляга на последната дума. — Колкото до мене…

Той замълчава, взема цигара от пакета на масата и щраква запалката. Сетне ми отправя последователно три гъсти струи дим и добавя:

— Би трябвало да ви се извиня за напразно отнетото време. Операцията е анулирана не без обичайната благодарност за добро старание. Документите са хвърлени в архивата или в огъня. А нареждането е недвусмислено: престанете да се занимавате с Райън.

— Значи, тази история се оказа съвсем безсмислена — избъбрям, сякаш говоря на себе си.

— Като всички истории, Майкъл. Или вие можете да ми посочите някоя смислена?

— Естествено. И не една.

— Тъй ви се струва. Безсмислието на нашата история е поне очевидно. Докато другите претендират на всичко отгоре и за някаква съдържателност. Правим преврат, за да посеем зърната на контрапреврата. Започваме една война и я изоставяме, след като сме разорали земята с бомби и сме изтребили милион хора, включително и свои. Поддържаме неспасяемия режим и воюваме срещу неотменимия. Междуособици без цел. Самоизтребване без смисъл. Кучето, което хапе опашката си.

— Вие говорите за вашия свят.

— Не съм дотам тактичен. Вашите преврати и вашите революции са същото сеене на ветрове и жънене на бури.

Той се отправя към кашона в ъгъла на кухнята, измъква бутилка уиски, налива си половин чаша и отпива, без да си дава труд да слага лед или вода.

— Този свят би трябвало да се прави наново, Майкъл. А за да се прави наново, най-първо би трябвало да рухне. И всичко да почне отначало.

— Откъде? От маймуната?

— Може и от амебата. Важното е творението да спре преди поумняването на човека, преди появата на тази ракова аномалия — интелектът. Изобщо земният рай, преди Адам да е вкусил от дървото на познанието. Тази легенда за дървото на познанието не е чак толкова наивна.

Той наново отпива глътка уиски и аз също си наливам, за да подтисна бясното желание да се заловя за кренвиршите или за рибната консерва.

— Ясно — казвам пак, сякаш на себе си. — Една история в скоби, това е нашата история.

— Още не се знае дали е това — възразява невъзмутимо американецът.

— Но вие сам твърдите, че нареждането е недвусмислено: Престанете да се занимавате с Райън.

— Вярно. Обаче вие откъде знаете, че съм получил нареждането? Докато едно нареждане стигне до целта си, могат да минат няколко дни. А додето минат няколко дни, могат да се случат най-различни неща на най-различни хора, включително и на Райън.