Дълга целувка за сбогом

— Може би Роджър ще ни даде обяснение — подхвърлих аз, макар че сам не си вярвах.

— Скоро ще разберем — каза Чарли.

Стигнахме до кръстовището на Дикси и Маями Авеню. Баба извъртя своя самолетоносач през трите западни платна на Дикси и поехме на север под моста за Кий Бискейн. Къщата на Роджър беше отдясно, сред групичка достолепни стари дървета.

— Какво общо има онази приятелка отзад?

Чарли въздъхна.

— Ако ти покажа задника й, ще разбереш.

— Инжекция?

— Да, според мен от стандартна спринцовка.

— Чакай малко, Чарли. Успокой топката. Тя е умряла в болница. Може да е било нещо успокояващо, упойка или кой знае още какво.

— Може. Не съм гледал в болничните архиви.

— И не си правил проби за сукцинилхолин или други лекарства?

— Вярно.

— Значи нямаш доказателства?

— Още веднъж вярно. Винаги те е бивало да разпитваш свидетели.

— Без доказателства как ще обвиниш Роджър в убийството на Силвия Кориган?

— Спокойно, Джейк. Не съм тръгнал да обвинявам. Но отдавна се занимавам с тази работа. Имам предчувствие, това е.

— Предчувствие! Чарли, ти си учен, аз съм адвокат. Ти работиш с медицински вероятности, а аз — с доказателства. И сега ни караш да размотаваме труп заради някакво си предчувствие. Просто не мога да повярвам.

Когато не си доспя, ставам груб дори към приятели.

— Онова, което вярваме — каза Чарли, — често няма нищо общо с истината. Deceptio visus*. Вероятно донякъде доверието в клиента е здравословно. Но оттам нататък почва да те заслепява.

[* Зрителна измама лат. — Б.пр.]

Завъртях се към него. Силвия Кориган клюмна напред и опря в рамото ми чело, омекнало като кифла под дъжда. Облъхна ме мирис на развалена риба.

— Дори и да си признае, не мога да ида при Соколов.

Адвокатската тайна го забранява.

— Да, забранява ти да разкажеш на властите за минали престъпления. Но ако имаш основания да предполагаш, че пак ще убие, задълженията ти стават съвсем различни.

— Има ли още кого да убива?

— Разбира се. Онази, която го е направила убиец.

Мълния проряза небето и гръмотевицата последва почти веднага. Бурята наближаваше. Разсмях се мрачно.

— Мислиш, че Роджър ще убие Мелани Кориган. Ако си прав, защо да го спирам? Може дори да му помогна.

— Не, няма да го направиш. Познавам те, Джейк. Знам в какви закони вярваш. Те не са изписани никъде, освен върху лицето ти. Ти си един от последните порядъчни хора. Ти си момче, търсещо паднали пиленца под гнездата.

— Да бе. Един голям бойскаут.

— Никога няма да го признаеш. Надянал си маската на студен, безразличен самотник, но аз те познавам по-добре от самия теб.

Отново нададох същия безжизнен смях.

— Страхотен касапин си, Чарли, но от характери не разбираш и бъкел.

— Добре. Не сме дошли да спасяваме Мелани Кориган или когото и да било. Просто търсим истината. Ще помогнеш ли?

По стъклото се посипаха едри капки, предвестници на пороя. Баба намали скоростта, после рязко натисна спирачките и протритите гуми на кадилака изскърцаха пред дома на Роджър.

— Кажи ми какво да сторя — примирено попитах аз.

— Бъди груб — нареди Чарли. — Той се пропуква. Убийството на Серхио беше нелепа, налудничава постъпка. Той плаче тайно, може би от чувството за вина или от срам, кой знае? Иска да бъде заловен. Но най-напред ще отрича. Той ти вярва, уважава те. Само ти можеш да го направиш.

Къщата беше от онези модерни приумици — шест бетонни куба, съединени под странни ъгли, стена от стъклени тухли около вътрешното дворче и сума ти прожектори на покрива. Натиснах звънеца и зачаках. Три и половина след полунощ. По нечаканите нощни гости в Маями обикновено пускат кучетата или откриват огън с автоматично оръжие.

Мина доста време, докато от домофона изпращя сънлив глас:

— Да?

— Роджър, обажда се Джейк. Извинявай, че те събуждам. Имам страхотни новини. Соколов оттегля обвинението. Всичко свърши.

Тишина. После той каза:

— Чудесно. Обади ми се утре сутрин.

— Не мога. Това не е всичко. Трябва да поговорим.

— Минутка.

Всъщност минутките бяха около пет. Влажна, гореща нощ. Откъм двора леха пурпурен жасмин ни облъхваше с аромата си, а дъждът плющеше наоколо.

Най-сетне Роджър изцъкли око през шпионката. Бързо се отдръпнах настрани. Можех и да не бързам толкова. Цяла вечност мина, докато Роджър отключи всички ключалки, дръпна резетата, откачи веригите и набра номера на алармената система. Когато отвори тежката врата, върху плетения стол на площадката седеше гостенка с клюмнала настрани глава, отправила насреща му мъртвешки поглед под зловещата жълтеникава светлина на външната лампа. Над нас изтрещя светкавица.

Роджър изхърка задавено. Видях го как се свлече върху мексиканските плочки в антрето. Стомахът ми се сви, когато той се хвана за гърлото, изхърка още веднъж и повърна. Остана да лежи, докато тримата влизахме покрай него. Силвия Кориган не пожела да ни придружи.

— Защо постъпваш така с мен, Джейк? — изхленчи Роджър, и се надигна.

Чарли го бутна към едно канапе с ръждивочервена кожена тапицерия. Баба намери кърпа и му помогна да се избърше. Той седеше по черен копринен халат, стъпил с боси нозе на пода, и ме гледаше безжизнено. Симпатичното му лице бе посивяло.

— Джейк, ти си ми адвокат и приятел. Защо?

— Вече не съм нито едното, нито другото.

— Джейк…

— Защо уби Силвия Кориган?

Главата му хлътна в раменете.

— Че защо да я убивам?

— Много просто. Защото Мелани те е помолила. Тя самата почти ми го каза. Когато я попитах защо някой би откраднал трупа на Силвия Кориган, рече да питам теб. Тогава не разбрах, но сега вече знам.

Той издаде някакъв животински звук — наполовина смях наполовина ридание.

— Не съм убиец. Ти сам го каза на първото дело. Божичко, беше страхотен. Аз съм лечител. Дал съм клетва. Да не давам смъртоносно лекарство, да не вредя…

— Ти наруши клетвата, Роджър. Изневери й. Заради жена. Ти уби Силвия, Филип и Серхио.

— Не съм убил Филип — тихо каза той.

Там, откъдето идвам, това се нарича самопризнание. Двама от тримата. Спомних си какво бе казал онази вечер на верандата. _Не съм убил Филип! Той е единственият човек, когото не бих убил._

Роджър подпря лакти на коленете си, отпусна глава между тях и започна да се люлее напред-назад. Когато я надигна отново, беше зяпнал и очите му трескаво шареха наоколо. Той изви глава настрани и погледна към мен, или по-скоро през мен, а умът му се рееше нейде отвъд Андромеда. От този поглед в стаята лъхна студ. Дори Силвия Кориган би се изплашила, ако го видеше.