Досиетата „Орегон“

Въпреки това Тори прецени, че ще им трябва поне половин час, за да претърсят дългия четирийсет метра кораб, преди да отворят изпускателните клапани и да го пратят на дъното. Започна да отброява минутите по светещите точки на мъжкия ролекс, който носеше на китката си — позволи си да се вглъби в миниатюрната галактика от фосфоресциращи петънца, за да не изпадне в паника.

Само след петнадесет минути усети промяна в движението на „Авалон“. Нощта беше спокойна и корабът плаваше, като леко се поклащаше — обикновено успокояващо движение, което я приспиваше всяка вечер. Сега обаче люлеенето на „Авалон“ се промени, сякаш бе станал по-тежък.

Пиратите бяха отворили изпускателните клапани и го потапяха. Виктория се опита да намери логика в действията им, но безуспешно. Не беше възможно да са претърсили кораба толкова бързо. Защо напуснаха „Авалон“, без дори да го ограбят?

Не можеше да чака повече. Измъкна се изпод леглото и хукна към илюминатора. На хоризонта се виждаше нисък остров… но после разбра, че е огромен кораб. До него имаше друг, по-малък. Двата сякаш всеки момент щяха да се сблъскат, но това може би беше илюзия, дължаща се на лунната светлина. На преден план различи очертанията на кърмата и дирята на голяма надуваема лодка. Бръмченето на извънбордовия й мотор заглъхваше — тя се отдалечаваше от нападнатия океанографски кораб. Виктория си представи пиратите на нея и се ядоса.

Изскочи от каютата. В коридора нямаше трупове, но подът беше осеян с гилзи и във въздуха се носеше неприятна миризма на нещо химично. Тори се опита да не гледа кръвта, разплискана по стените. Знаеше, че в спасителната лодка „Зодиак“ до носа има костюми за оцеляване, затова не я беше грижа, че е само по тениска. Босите й крака шляпаха по металния под, тя тичаше, притиснала ръка до гърдите си, за да не подскачат.

Качи се по стълбите за главната палуба. Между нея и изхода имаше труп. Тя изхлипа. Мъжът лежеше по корем. Лъскавата хлъзгава кръв беше намокрила тъмната му риза и се процеждаше по палубата. Беше вторият машинист, жизнерадостният Джорди, чиито закачки беше започнала да насърчава. Сърце не й даде да го докосне. Локвата кръв й каза всичко, което беше необходимо да знае. Тори долепи гръб до студената стена и мина покрай трупа. Стигна до края на коридора и погледна през прозорчето на люка дали някой не е останал на тъмната предна палуба. Не забеляза нищо и предпазливо натисна дръжката. Тя обаче не помръдна. Тори натисна по-силно, но без резултат.

Успя да запази спокойствие: напомни си, че от надстройката има още четири изхода и просто трябва да разбие стъклото на мостика, ако вратите там също са заключени. Все пак първо провери другите врати на главната палуба и се качи на мостика чак после. Знаеше, че ще се измъкне, но докато се приближаваше към вратата за командната палуба, я обзе страх. Въпреки че бяха избили целия екипаж, пиратите бяха отделили време да запечатат кораба като ковчег. Не биха оставили такъв очевиден път за бягство. Дългите й пръсти потрепериха, когато докосна дръжката… и тя се превъртя.

Тори бутна тежката стоманена врата, но тя не се отвори. Дори не изскърца. Нямаше прозорци или илюминатори, през които да се провре. Беше хваната в капан. Хвърли се върху вратата и я заудря с рамо, заболя я. След това закрещя, отново заблъска вратата, накрая се свлече на пода. Разрида се и закри очите си с ръце. Черните й коси паднаха около лицето.

Корабът изведнъж се люшна и осветлението угасна. Водата, нахлуваща в ниските отделения на трюма, беше намерила друго място, което да запълни. Тори потрепери. Все още беше жива и ако предотвратеше потъването на „Авалон“, щеше да има време да измисли как да се измъкне. Беше видяла в една от работилниците оксижен. Ако успееше да стигне дотам, щеше да изреже дупка и да избяга.

Изпълни я енергия като в първите секунди на отчаяние, когато чу крясъка. Беше убедена, че е бил доктор Халвърсън, добродушният океанограф с изтънчени обноски, вече към седемдесетте. Тя скочи и хукна обратно по пътя, по който беше дошла. Мина покрай жилищните помещения на екипажа и стигна до стълбите, спускащи се към машинното отделение. Когато слезе на най-долната площадка, усети полъх на студен въздух. Звукът на изпълващата трюмовете вода беше като бучене на водопад.

Спря в малкото преддверие с херметически затварящ се люк, водещ към машинното отделение, и пипна метала. Беше топъл от дизеловите двигатели. Но когато спусна ръката си по-надолу, усети, че стоманата е студена. Не беше влизала в машинното отделение и не познаваше разположението, но въпреки това трябваше да опита.

— Е, да почваме. — Гласът й потрепери, докато отваряше люка.

Водата бликна около босите й крака и за секунди стигна до коленете й. Към пода на добре осветеното машинно отделение водеха стъпала без перила. Зад плетеницата от тръби гигантските мотори, всеки колкото микробус, вече бяха до половината под вода.

Тори тръгна надолу и ахна, когато водата стигна до гърдите й. Не беше ледена, но тя се разтрепери. На най-долното стъпало се наложи да се надигне на пръсти, та главата й да е на повърхността. Продължи напред: искаше да открие мястото, откъдето водата проникваше в кораба.

„Авалон“ продължаваше да потъва, като леко се поклащаше, което не позволяваше на Тори да определи откъде точно нахлува водата. Тя трескаво търсеше с крака, после заплува, но без резултат. Не можеше да направи нищо. Дори да откриеше изпускателните клапани, нямаше представа как функционират.

Светлините примигнаха и отслабнаха. Време беше да се измъква от този мрачен лабиринт. Заплува с плавни и отмерени движения към преддверието. Стъпи на пода. Водата беше до кръста й. Успя да затвори люка и се замоли „Авалон“ да не потъне, докато не мине някой кораб.

Трепереше от студ. Качи се на втората палуба и влезе в каютата си. Избърса се с хавлията, завърза на опашка дългите си до раменете коси и облече най-дебелите си дрехи. Въздухът й се струваше леден. Не беше забелязала, но някъде в машинното отделение си беше порязала устата. Избърса кръвта. В нормални обстоятелства чертите й бяха привлекателни, особено в съчетание с поразително сините й очи. Но докато гледаше отражението си в огледалото над мивката сега, видя изтерзания вид на жена, която водят към гилотината.

Обърна се към илюминатора. Луната и млечният й блясък вече не се виждаха, лодката на пиратите и големите кораби също. Нощта беше станала абсолютно тъмна, но Тори не беше в състояние да отмести поглед от единствения прозорец към външния свят.

Може би ако имаше нещо, с което да се намаже, щеше да успее да се измъкне. Прозорците в трапезарията горе бяха малко по-големи. Заслужаваше си да опита. Тя понечи да се обърне, но в същия миг нещо премина навън. Тори се вгледа внимателно, очите й се насълзиха.

Стори й се, че го видя отново, само на два-три метра. Птица ли беше? Движеше се като птица, но Тори не беше сигурна. И после неочаквано нещото се появи застрашително пред нея, изпълни целия илюминатор. Тя изпищя и се дръпна. През прозореца я гледаше голяма сива риба с широко отворена уста. Хрилете й помръдваха. Грамадният морски костур я наблюдава с жълтите си очи още миг, привлечен от светлината в каютата, после размаха опашка и отплува в дълбините.

От каютата си Тори не можеше да види, че палубата на научноизследователския кораб „Авалон“ вече е наводнена. Вълните се плискаха в кърмата и товарните люкове на носа. След няколко минути водата щеше да се покачи до мостика и да залее целия кораб. В морето щеше да остане да стърчи само кранът — като кокалеста ръка, протегната за спасение. Малко по-късно океанът щеше да се затвори над единствения комин и „Авалон“ щеше да започне да потъва към морското дъно — на две мили дълбочина.