Досиетата „Орегон“

— Какъв е планът? — попита Линкълн.

— Събрах ви да го обсъдим. Всеки да разговаря с екипа си и да предложи сценарий. Марк, имаш ли вече снимки на склада?

— Да, от телевизионен сателит. Отпреди година обаче.

— Джордж да прелети няколко пъти с хеликоптера и да направи нови. Ако „Робинсън“ няма необходимия пробег, да наеме друг хеликоптер в Джакарта. И веднага щом се върне, да се погрижи всички да имат копия.

— Ясно.

— Линкълн, не знам колко пазачи охраняват склада, нито какви оръжия имат, така че се погрижи хората ти да разполагат с всичко необходимо, включително ракети.

— Слушам.

— Докторе?

— Знам, знам — изпревари го Джулия. — Ще проверя запасите кръв и ще си поиграя на вампир с екипажа, ако се нуждаем от още.

Всички станаха, но Кабрило не ги освободи. Имаше още един въпрос, който трябваше да обсъдят.

— Искам да изясня нещо. Мисията излезе от границите на онова, за което бяхме наети. Дотук се излагахме на опасност и се отървахме лесно. — Той многозначително погледна Линда. — Ти си се изправяла срещу наемниците на Сингх и знаеш какви са възможностите им. Парите, които ще спечелим, са нищо в сравнение с риска, след като влезем в склада им. Всъщност сумата едва покрива разходите по пътуването — добави Хуан и неколцина от присъстващите се усмихнаха. — Хората взимат заплата и премия, без да рискуват живота си, но на нас ни плащат само когато има печалба. Всеки от вас се е включил в Корпорацията с очакванията да използва неповторимия си талант, за да спечели пари. Опасявам се, че няма да изкараме много от тази авантюра, затова ако някой не желае да участва, има разрешението ми и е свободен. Мястото му ще бъде запазено и няма да му задавам въпроси, нито ще го обвинявам.

Кабрило изчака реакцията им. Очите му се вторачиха във всеки поред. Никой не каза нищо. Накрая Макс се прокашля.

— Шефе, имахме възможност да говорим за това, откакто започнахме да следим „Маус“. Истината е, че някои видове работа струват повече от пари. Всички сме единодушни, че ще платим за шанса да спипаме тия копелета. Подкрепяме те сто процента.

После всички излязоха от заседателната зала.

Хуан не можа да не се усмихне. Беше доволен от хората си.

Отново преоблечен като капитан Джеб Смит, за да заблуди случайните наблюдатели на брега, Кабрило се беше опрял на перилата на открития мостик на „Орегон“. Стоеше тук толкова отдавна, че лющещата се ръжда на перилата бе оцветила в оранжево загрубелите му длани. Гаснещото огнено кълбо на слънцето бавно потъваше зад планините. Въздухът беше натежал от миризмата на обгорен метал, разтворители и корабно гориво. Докато се приближаваха на север покрай крайбрежието на Суматра, той видя девствени бели плажове и тучна зелена джунгла. По-голямата част от земята беше девствена, но около склада сякаш беше разядена от злокачествен тумор. Брегът беше катранено тресавище, а морето имаше цвета на помия. С изключение на новия хангар до залива всички сгради бяха порутени и покрити с черен прах. Хуан не беше виждал по-потискащо и нечовешко място.

В сравнение с огромните постройки, кранове и строителни машини работниците изглеждаха незначителни. Извисяващите се над склада кранове пренасяха стоманени плоскости от изтеглените на брега кораби до опасани с огради райони, където дрипави мъже ги атакуваха с оксижени и чукове. От наблюдателния пост на Кабрило на четвърт миля от брега хората приличаха на мравки, полазили трупа на гигантски бръмбар.

А около „Орегон“ плаваше армадата на обречените. Флотилията отвлечени кораби, предназначени за разглобяване, се простираше почти до хоризонта, архипелаг от ръждясали корпуси, изтерзани и тъжни като духове на мъртъвци, чакащи да влязат в ада. Контейнеровозите, петролните танкери и товарните кораби му напомняха за добитък в кланица. Разнебитеният вид на „Орегон“ беше изкусен камуфлаж, но корабите около него наистина бяха в отчайващо състояние, последица от соления въздух, бурното море и занемареността.

— Леле! — възкликна Макс Ханли, щом излезе на мостика. Беше облечен в току-що изцапан с моторно масло работен комбинезон и идваше от машинното отделение. — В сравнение с тези корита нашият „Орегон“ изглежда в отлична форма.

В същия миг над залива отекна оглушителен рев, идваше от големия хангар.

— Какво е това? — възкликна Макс.

— Новото стерео на Мърфи — засмя се Хуан. — Мисля, че в хангара има някакъв трион. Чел съм за тях — огромни верижни машини, които разрязват кораба като кашкавал.

След няколко минути вратите на хангара откъм сушата се отвориха. Малки дизелови локомотиви изтеглиха дебело шест метра парче от кораб. Сегментът имаше изящни очертания, почти като на скулптура, и беше изрязан от носа на неизвестния плавателен съд. Локомотивите стигнаха до края на релсите и подвижен кран повдигна секцията във въздуха. Корабът, от който беше взета, имаше по-скоро товарни трюмове, а не палуби: по всяка вероятност беше товарен или танкер.

— Прилича на формичка за курабийки с контурите на товарен кораб — отбеляза Макс.

— Доста голяма курабийка — добави Хуан.

Стоманеното парче беше сложено на една страна, та работниците да могат да продължат да го нарязват.

Нещо в разсеяния тон на Хуан привлече вниманието на Ханли.

— Какви мисли се въртят в главата ти?

— Знам, че Сингх е замесен, но съм тук от два часа и в склада всичко изглежда законно. С изключение на онова, което може би става в хангара.

— Където е резачката за кораби?

— Аха. — Кабрило огледа сградата с бинокъла. — Искам довечера да надникна вътре.

— Ами „Маус“?

— Скоро ще пристигне. Ако междувременно разберем кой кораб режат вътре, това може да ни подскаже нещо.

— Възможно е да е някой от корабите, които пиратите са отвлекли, преди да ни наемат да ги спрем — каза Макс. — Може да са го докарали тук с другия док.

Кабрило погледна стария си приятел и каза само:

— Ще разбера, когато вляза там.

Ханли учудено повдигна едната от рунтавите си вежди.

— Сам?

— Няма смисъл да излагам на опасност някой друг от екипа на този етап. Ще вляза и ще се измъкна, преди да усетят, че съм влизал.

— И Линда Рос разсъждаваше по същия начин, когато се качи с екипа си на „Маус“.

— Погледни хангара откъм морето.

Макс взе бинокъла и огледа голямата постройка, после попита:

— Какво търся?

— Сградата е построена на пилони. Мисля, че металната обшивка не стига до морското дъно, нито вратите. Ще има прекалено силно течение, когато ги отварят и затварят.

— Мислиш да преплуваш под вратите?

— Вляза ли, ще мога да видя кой е корабът. Ще ми отнеме около час.

Ханли се втренчи в огромния хангар, преценяваше шансовете и риска. После каза:

— Използвай ребридер „Драгер“. — В същия миг прозвуча сирена, известяваше края на работния ден. — Това ще премахне дирята от мехурчета.

Един час след полунощ Хуан Кабрило беше в лодката. Беше облечен в цял неопренов костюм. Водата около „Карамита“ беше топла като кръв, но той се нуждаеше от тънката черна материя като прикритие, след като стигнеше до целта си. Носеше водолазни ботуши с дебели подметки, беше сложил плавниците до себе си на пейката и сега подготвяше устройството „Драгер“. За разлика от акваланга, който осигурява чист въздух на водолаза с всяко поемане на дъх, произведеният в Германия ребридер имаше мощни филтри за изчистване на въглеродния двуокис, когато водолазът издишваше: представляваше затворена система, която премахваше издайническия поток мехури.