Един наивник на средна възраст
Шрифт:
— Разбира се, заповядайте — вдига се отзивчиво от стола Адамс. — Макар че, ако оставим настрана комплиментите, аз съм толкова опитен, колкото и вие сте дебютант.
Ние се разполагаме в двете кожени кресла при големия светъл прозорец с изглед към градината на посолството и тоя прозорец още веднъж ми напомня, че Адамс всъщност се шири в един чудесен кабинет, който по право е мой.
— Службата по печата има много общо с културната служба — казвам. — Затуй предполагам, че вашата практика може да бъде поучителна и за мене.
— Уви, нямам какво да ви предложа като практика — разперва ръце домакинът. — Но, ако искате, да пием по чаша
Той се навежда към шкафчето-хладилник, инсталирано предвидливо до креслото, вади съответната бутилка и шише сода, после взема от рафта под масичката две чаши и налива.
— Обаче вие, ако се не лъжа, вече втора година сте тука — позволявам си да забележа.
— Предполагам, че и десета година да бях тука, опитът ми едва ли би бил по-богат — отвръща Адамс и отпива от чашата си.
Следвам примера му, като чакам продължението.
— Може да е унизително, и все пак трябва да призная, че цялата ни работа се свежда до следното: Франк, който знае или си въобразява, че знае български, преглежда заран вестниците, а сетне ми прави устен доклад, подир което аз правя доклад пред посланика, като всъщност преповтарям чутото от Франк. В резултат на тая оживена и плодоносна дейност в края на месеца посланикът изготвя своя писмен доклад, в който сумира това, което е чул от мене и което аз съм чул от Франк, и което е, разбира се, вече добре известно в нашето министерство, защото и там се получават български вестници.
— Все пак вие се срещате с хора…
— Да, с колеги от другите западни посолства, които обикновено са толкова осведомени, колкото и аз самият. От време на време наистина успявам да изкопча някоя политическа сплетня, просто за да се разнообрази докладът на посланика в края на месеца. И това е всичко.
— А контактите ви с местни хора?
— Почти нямам такива контакти. А доколкото ги имам, те са съвсем протоколни и напълно безполезни.
— Но това положение би трябвало да се измени! — произнасям с ентусиазма на истински дебютант.
— Чудесно, изменете го! — разсмива се Адамс.
— Нима не е възможно?
— Аз съм по природа оптимист. Следователно склонен съм да смятам, че е възможно. Обаче за да се изменят тия неща, би трябвало по-напред да се изменят някои други.
— Кои например?
Той ме поглежда, сякаш преценява доколко съм опасен. Сетне отпива от чашата си и едва тогава произнася:
— Всичко това е стара история, Томас. Така че не виждам какъв смисъл има да я предъвкваме наново.
— Разбирам ви — кимам примирено. — Аз съм съвсем нов човек тука и вие, естествено, имате основание да ме гледате с подозрение…
— Не съм казал, че ви гледам с подозрение. Просто не ми се навлиза в един безполезен разговор.
Той замълчава и аз също мълча, като бегло го наблюдавам. Тоя вид типове ми са добре известни. Хубавец, галеник на съдбата, човек, привикнал да прави добро впечатление. Той толкова умира да прави впечатление, че и сега, въпреки декларацията си и въпреки намерението си да бъде предпазлив, едва се сдържа да не блесне със становището си по въпроса.
Изглежда, че съм познал, защото, когато мълчанието става твърде дълго, Адамс ненадейно заговаря:
— Всичко туй е почнало преди четвърт век и повече. Почнало е зле и после е продължило да върви зле, и ние не сме направили нищо, за да тръгне по-добре, така че безсмислено е сега да седим и да се питаме защо работите вървят зле. Още с идването си някога тук, ние почнахме да заплашваме с военна
намеса. По-късно взехме да подтикваме местните си политически приятели към такива брутални актове, че накрая властта пристъпи към разгромяването им. След това минахме към похватите на подривните действия, а след серията неизбежни провали ограничихме усилията си в сферата на секретното разузнаване, което, разбира се, не можа да остане секретно и доведе до редица процеси. Да не говорим за някои други дреболии, като например финансираните от нас радиостанции, които и в настоящия момент продължават да отправят подстрекателствата и ругатните си.Домакинът си налива още два пръста уиски, добавя два пръста сода и отпива, за да провери какво се е получило.
— И след всичко това ние умуваме с вас и се чудим защо тия хора, които ругаем и заплашваме, не желаят да дойдат на един приятелски обед или на чаша кафе, да си открият сърцата и любезно да ни сервират всички тези сведения, към които изпитваме професионален интерес.
— Фактите, разбира се, са на ваша страна — признавам, когато той отново замълчава.
Което не ми пречи да мисля, че тая тирада би могла да послужи за добра основа на един служебен доклад и да подкрепи солидно известни изводи: „Адамс изобщо смята, че цялата наша външна политика от войната насам представлява система от грешки. Същата категорично отрицателна оценка той дава и на сегашния ни политически курс.“
— И въпреки всичко — позволявам си да забележа гласно, — колкото и това да е неблагоприятно за официалната ни дейност, струва ми се, че все някой трябва да върши и тия задачи, които вие нарекохте секретно разузнаване.
— Естествено, че на вас така ще ви се струва — засмива се Адамс. — Обзалагам се дори, че всичко, което не е свързано с тия задачи, за вас е празна работа.
— Не съм казал подобно нещо.
— Можете спокойно да го кажете. Няма да се обидя, защото както сам чухте, собствените ми оценки не са много по-различни. И различието между нас възниква всъщност само по един пункт.
Той се навежда леко към мене, поглежда ме внимателно и произнася тихо:
— Уверен ли сте, че примерно вашите доклади, при цялата им секретност, имат по-голяма стойност от тия на посланика, извлечени от вестниците и от пет-шест постни разговора?
— Зависи от докладите — отвръщам уклончиво. — Някои може да не са особено интересни, но други могат да съдържат и твърде ценни сведения.
— Не споря — вдига ръка Адамс. — Обаче вие знаете по-добре от мен, че даже и тия относително ценни сведения всъщност нямат особена практическа стойност, а нерядко могат да бъдат получени и по съвсем редовен път.
Той се обляга назад в креслото си с някаква нотка на самодоволство и добавя:
— Не искам да ви засягам по професионална линия, драги, но в последните години нещата доста се измениха в много области на човешката дейност, включително и във вашата. Центровете за обработка на информацията сумират и систематизират целия този огромен поток от всичко напечатано, казано, подслушано, сиреч получено по редовен път. От друга страна, тъй нареченият електронен шпионаж посредством специални спътници открива, заснима и документира всички материални обекти, та дори и подземните. При наличността на тия две гигантски механизирани системи за информация какво остава за разузнавача от стария тип, оня, който се движи насам-натам, завързва връзки, слухти и разчита единствено на двете си ръце и на бедния си мозък?