Един наивник на средна възраст

Фразата е именно едва подхвърлена, сякаш става дума за подробност без особено значение. И аз отвръщам също тъй съвсем небрежно, като че не сервирам главния си коз, а споменавам за това, че имам хрема:

— Звукозапис съм направил, разбира се.

— Мисля, че с тия думи трябваше да започнете — изръмжава Хубърт, но беглият ми поглед установява, че острият израз отново клони към омекване. — Ролката у вас ли е?

— Оставена е на съхранение при нашия човек на място.

— Звукозаписът естествено си остава звукозапис… — забелязва шефът, за да не се възгордявам прекалено. — Но едно косвено свидетелство е все пак повече от нищо… Особено ако съдържа някои съществени подробности.

Разговорът беше достатъчно красноречив. Без да споменавам за това, че дори и звънът на златото е документиран…

— Добре, да оставим засега златото…

Той става и прави няколко стъпки към прозореца, за да разкърши вкочанелия си гръбнак. Аз имам не по-малко нужда от подобна гимнастика и все пак продължавам да седя покорно на тая проклета табуретка, която в момента ми е по-омразна от електрически стол. И не само седя покорно, но дори изпитвам нещо като облекчение. Понеже, както съм и предполагал, подозренията се движат главно по посока на златото.

Всъщност, макар тоя черен генерал да се стовари отгоре ми с огромното си туловище, но неговата смърт ми причини и известно облекчение. Защото поради тая чисто човешка слабост да преувеличаваме сполуките си, аз твърде много бях надценил ролята на генерала в служебните си доклади и бях представил неговото евентуално съучастие като пълна гаранция за успеха на готвения преврат. А при сложните и забъркани отношения и при целия хаос в армията на тая дива африканска република успехът на преврата — с или без генерала — бе повече от съмнителен. Само че моята основна задача бе именно да осигуря преврата и аз не бих могъл да пращам доклади в смисъл, че съм негоден да го осигуря. А сега генералът бе мъртъв и излизаше, че превратът е осуетен или отложен не по моя вина, а поради една ненадейна и абсурдна гибел. Стига, разбира се, да се приеме версията, че аз нямам никакво отношение към тая гибел.

Хубърт поглежда през прозореца, сякаш преценява какви изменения са настъпили в задименото градско небе по време на дългия ни разговор. После дава гръб на облачния мартенски пейзаж и запитва:

— А сега как се представя ситуацията?

Опитвам се да обясня и дори да докажа с няколко мършави аргумента, че положението не е чак толкова лошо и че с все още наличните тук-там наши агенти всичко би могло да се възстанови или по-точно отново да се дезорганизира до обстановка за преврат. Очертавам даже известни възможности за въздействие върху началника на генералния щаб, около чиято личност съм направил необходимите проучвания.

— Ако мисията ми в тая страна продължи…

— За това и дума не може да става — прекъсва ме шефът. — Имам чувството, Томас, че вие дори не си давате сметка за положението, в което сте изпаднали…

— Но щом съм изпаднал в такова положение, защо, за бога, продължавате тоя мъчителен разговор? — въздъхвам със страдалчески тон. — Вие ми искате обяснения, на които предварително сте решили да не вярвате… Вие ме предизвиквате да излагам мнения, които явно са без значение за вас… Вие ме карате да разсъждавам по задачи, които съвсем нямате намерение да ми възлагате…

Замълчавам за миг и добавям с горчивина:

— Може би е нетактично да го припомням тъкмо сега, но като си помисля само, че в школата бяхме почти приятели с вас…

Той най-после избухва. Избухването, което съм чакал, за да мога да се ориентирам, за да мога да разбера какво точно се крие зад тая навъсена фасада на набразденото чело и какви са всъщност шансовете ми за спасение.

— Вие не само не разбирате положението си, драги! Вие не можете да разберете дори простия факт, че ако не бях аз и ако не беше това наше „почти приятелство“ от школата, вие даже нямаше да припарите до тоя кабинет, а щяха да ви изпроводят още от входа до онази стая, дето се връчват заповедите за уволнение и призовките за служебно следствие. Вие бяхте свършен, разбирате ли, бяхте чисто и просто задраскан — той очертава нервно с десницата си един голям хикс във въздуха — и аз трябваше да изхабя сума слюнка, за да разправям на Главния що за човек сте, да изреждам реалните ви и мними качества и да обяснявам, че ако почнем прекалено да се взираме в недостатъците на нашите хора, това значи за два месеца да останем без кадри…

Гневните реплики продължават да летят върху мене, но аз, покорно навел глава, ги усещам по тила си като кротък и гальовен дъждец. Значи, той все пак се е застъпил за мене. Значи, и този път премеждието ме е отминало.

— Вие нямате представа как се възприе тук това убийство… Вие или сте прекалено тъп, или се правите на тъп, да ви вземе дяволът вас и вашите мъченически пози…

Той продължава да вилнее и аз нямам никакво намерение да го прекъсвам и само изчаквам момента на неизбежното уталожване. Защото това е още една хубава страна на избухванията: те водят до неизбежно успокоение, стига нормалният им ход да не бъде смутен с някоя нещастна реплика.

Най-после Хубърт млъква и за да избегне неудобството да ме гледа, отново прави няколко крачки към прозореца. А когато пак се обръща насам, аз съвсем съм се привел върху проклетата табуретка и съм заровил лице в шепите си, в позата на пълна съкрушеност и унизеност.

— Ще вземете ли една цигара? — запитва малко неловко шефът.

Протягам машинално ръка към предложения пакет, но макар ужасно да ми се пуши, възприемам унесения израз на човек, който в момента не съобразява дали взема цигара или ампула с цианкалий.

В тоя миг на вратата застава секретарката, призована чрез някакъв таен сигнал.

— Донесете ни нещо за пиене — нарежда Хубърт.

Той взема от бюрото магнитофончето, което през цялото време неуморно е повтаряло детската си песничка, превъртайки автоматично лентата от едната бобина в другата и обратно. Пълният бял палец слага най-сетне спирачка на тая мелодия, която вече се е превърнала в част от втората ми природа. После шефът подхвърля:

— Елате да седнем там!

Подир минута потъвам с облекчение в меките обятия на коженото кресло, а още минута по-късно държа в ръка запотената от студ чаша уиски с лед.

— Не съм искал да ви алармирам, обаче не смятам, че е време и да ви успокоявам — обяснява шефът, след като разхлажда мотора си с две едри глътки. — Работата няма скоро да приключи, но това е донякъде и във ваша полза. Докладът ви, съобразно текущата практика, ще бъде подложен на обстойно проучване. И пак съобразно текущата практика това проучване ще се проточи дълги месеци, ще се прехвърля от човек на човек и вероятно някой ден ще бъде погребано в папките на класираните дела, освен ако…

Той не довършва фразата си, защото мисълта му и без туй е достатъчно ясна и защото отново изпитва нужда да разхлади вътрешностите си. Сетне поема гъста струя дим и като я изхвърля постепенно от устата си, продължава:

— С две думи, всичко оттук нататък зависи от вас. Разрешено ми бе да ви дам известен шанс за реабилитация, в случай че срещу нас не съществуват директни и неопровержими улики. Но не си въобразявайте, че реабилитацията ще я постигнете на същото място, от където се връщате. Както подозирате, вие не сте единственият ни източник за информация и на нас ни е добре известно, че сте създали сред управляващите кръгове в оная страна твърде голямо раздразнение с действията си. Това положение не ни безпокоеше особено, докато съществуваше перспективата за скорошен преврат. Но сега, когато нещата се измениха, връщането ви обратно е изключено.