Ибрям-Али

— Ранен ли си? — викам. — Лошо ли ти е?

На Алито вече очите замъглени.

— Лошо-хубаво, свърши се! Хубавото е, че ще ме заровят с наша си пръст...

Бликна кървава пяна от устата му и на тая дума го пресече.

— Али! Али! Съживи се! — Ала той се люшна в ръцете ми, скърши глава и свърши.

— Не можахте ли — казвам — да го превържете бе! — викам на Февзито, а той ми отговаря:

— За главата му едно дават: все едно е дали е жива или умряла.

Сетне пристави, джандари, доктори... Питане, разпитване... Разпрали го беха да видят няма ли две сърца, чудели се как може два куршума в плешката му да прошибат и да живее час и половина, докато го довлекат в хана!

Дадоха ми го след това, та го зарових с наша си пръст. И камък му сложих, и китки набрах... Толкова години оттогава — гложде ме все едно и също: ако да бех вървял с него — щеше ли тая му съдба да се размине? Щеше ли? Като ме хване тоя нерв и — хайде при даскала.

— Има ли, даскале, съдба в живота на човека или няма?

— Колко пъти ще ти повтарям: и-ма! Само, че тая съдба не е вън от човека, а вътре си в него. Ето го твоя Али: ако не беше се халосал за песен — нямаше никой нито да го знае, нито да го трепе... Силен, страшен — ала песента му — кай, надви.