Игра на часове

— И какво направихте?

— Исках да го погледна за сбогом. Свалих покривалото, седнах вътре и си представих, че е мой.

— Ясно, ясно — прекъсна го нетърпеливо Мишел. — Но защо очаквахте Батъл да се отърве от колата?

— Защото, когато покривах ролса отново, забелязах, че предната броня е нащърбена отляво, а единият фар е пукнат. Трябва да е станало през нощта, защото предния следобед бях проверил колата и нищо й нямаше. Всъщност не беше кой знае каква повреда, но с такава кола поправките гълтат хиляди долари. А и вече не се намират резервни части. Жалко, много жалко. Сигурно Батъл е блъснал колата някъде и се е вкиснал. Той мразеше нещо да не е наред. Често идваше в гаража и изпадаше в бяс, ако забележеше петно от масло на пода или зле закачен номер. Сигурно му е призляло, като е видял повредите по ролса. Знаех си, че ако не успее да го поправи както трябва, ще гледа да се отърве. Просто такъв си беше.

— Казахте ли някому, че ролс-ройсът е пострадал?

— Не. Колата си беше негова; можеше да прави с нея каквото си иска.

— Помните ли точната дата, когато стана това?

— Трябва да е било в нощта, преди да ме уволнят. Както казах, бях проверил ролса предния следобед и всичко беше наред.

— Разбирам. Но на коя дата се случи?

Едуардс помълча.

— Беше преди повече от три години, сигурен съм. Някъде през есента. Известно време работих за една компания в Северна Каролина, докато ми се отвори работата в Охайо. Може би септември. Не, май беше октомври или ноември. Поне така ми се струва — добави той не много уверено.

— Не можете ли да бъдете по-точен?

— Вижте, трудно ми е да си спомня къде съм бил миналата седмица, камо ли преди три години. Доста съм обикалял оттогава.

— Не можете ли да си погледнете разписките за заплатата от времето когато сте били при Батъл? Или от работата в Северна Каролина или Охайо? Това би ни улеснило.

— Госпожо, аз живея в едностаен апартамент в Западен Холивуд. Нямам къде да държа непотребни хартии. И за дрехите си едва намирам място.

— Нали ще ми позвъните, ако си спомните?

— Добре, щом е важно.

Мишел остави слушалката и седна зад бюрото си. Преди три години, през есента. Само че ако наистина ставаше дума за есента, значи бяха минали около три години и половина, защото сега беше пролет.

Изведнъж Мишел рязко надигна глава. Чакай малко, каза си тя. Сали Уейнрайт вероятно ще помни точната дата. Тя погледна часовника си. Беше твърде късно да й звъни. Можеше да изчака до сутринта. Сега обаче искаше да открие Кинг и да му каже какво е научила.

Набра номера на мобилния му телефон, но не получи отговор. Остави съобщение. Той нямаше стационарен телефон на шлепа. Сигурно спеше. Мишел се загледа в телефона, обмисляйки какво да прави. Донякъде й се искаше да приключи с работата за днес и да се прибере, но докато се взираше в апарата, започна да я обзема много странно чувство. Шон лесно се будеше. Защо не бе отговорил? Трябваше да е видял на дисплея нейния номер. Освен ако не бе в състояние да отговори!

Тя грабна ключовете и се втурна към колата.

68

Шон Кинг тревожно се размърда в леглото. Шлепът се полюшна и от устните на спящия излетя тих стон. В мозъка му пламтеше пожар. Той обаче не се събуди. Не го измъчваше кошмар. Ставаше нещо по-страшно — тялото му губеше способността да поема кислород. Смъртта го обгръщаше бавно и неумолимо.

Фаровете прорязаха мрака. Мишел закова на място, изскочи от джипа и бързо се спусна по стъпалата към шлепа.

— Шон! — извика тя, удряйки по вратата на каютата. — Шон! — Озърна се. Колата му беше паркирана наблизо. Трябваше да е тук. — Шон!

Опита се да отвори. Беше заключено. Заобиколи от другата страна и надникна през един от страничните прозорци. Не видя нищо. Заудря по прозореца на спалнята.

— Шон!

Стори й се, че чува звук. Напрегна слух. Да, някой стенеше.

Тичешком се върна обратно и заблъска с рамо, но вратата не помръдна. Отстъпи, после се хвърли напред с мощен страничен ритник точно върху ключалката. Този път вратата изпращя и се разтвори. С пистолет в ръка Мишел нахълта вътре. Незабавно усети тежест в дробовете, която засили още повече паниката й. Отнякъде долиташе бучене и докато тичаше из мрака на шлепа, тя усети да я обгръщат хладни пипала. Препъна се на няколко пъти, докато най-сетне откри ключа на лампата и наоколо се разля светлина.

— Шон! Шон! — изкрещя тя.

Стигна до него, опита се да го събуди, но напразно. Издърпа го от леглото, повлече го през каютата и изскочи на чист въздух тъкмо когато собственото й дишане бе започнало да се затруднява. Кинг лежеше неподвижен на палубата. Лицето му бе придобило ужасяващ пурпурно-вишнев цвят. Отравяне с въглероден окис. Тя се наведе над него, отметна косата от лицето си и започна да прави дишане уста в уста.

— Дишай, Шон, дишай, по дяволите. Дишай!

Продължи да го обдишва, докато взе да й призлява. Но въпреки всичко не спираше.

— Дишай. Хайде, Шон, моля те, моля те! Дишай заради мен, Шон, дишай заради мен, скъпи, моля те. Шон, не ми причинявай това. Не смей да ми го причиняваш. Хайде, негоднико, дишай!

Мишел провери пулса му, после вдигна тениската и се вслуша в ударите на сърцето. Едва се долавяха. Тя отново напълни дробовете му с въздух, после пожертва няколко безценни секунди, за да позвъни на 911. След това продължи. Беше готова да започне сърдечен масаж, ако сърцето му спре. Но то още биеше, усещаше го. Ех, ако само проклетите му дробове почнеха да си вършат работата. Продължи да му отдава дъха си, докато й се стори, че самата тя ще припадне. Изглежда мъртъв. Отишъл си е. Провалих се.

— Моля те, Шон, моля те, недей. Не се предавай. Аз съм тук, тук съм, Шон. Хайде, можеш. Можеш. — Тя задъхано тласкаше въздуха в гърлото му с отчаяна бързина, опитвайки се да стигне до дъното на дробовете му, да ги разшири, да се добере до мозъка му и да изкрещи, че борбата не е свършила.

Можеш, Шон. Не ти е дошло времето, дявол да го вземе, не ти е дошло времето. Не ме изоставяй, Шон Кинг. Недей!

Тя ругаеше и пъхтеше. Задъхваше се, ругаеше и го насърчаваше с крясъци, опитвайки се да стигне до него там, където беше сега — в живота, в смъртта или между двете.

Остани с мен, Шон. Остани с мен. Още не ти е времето. Не е. Вярвай ми.

И най-сетне Мишел усети промяна. Гърдите на Кинг започнаха да се издигат и спадат по-силно и по-равномерно; пурпурният цвят на лицето му взе да избледнява. Тя изтича да вземе вода от каютата и напръска лицето му. Къде беше линейката? Вече трябваше да е тук. В състоянието му имаше подобрение, но можеше отново да се влоши всеки момент. А ако острият недостиг на кислород бе траял по-дълго, можеше ли да има мозъчни увреждания? Тя рязко прогони тази тревожна мисъл.