Играта

Във всеки случай на адреса нямаше нищо странно.

Съвсем обикновена кооперация, построена някъде в началото на двайсети век, предположи той. Четирите реда прозорци плюс капандурите на покрива правеха всичко на всичко пет етажа. Както изглеждаше, на първия етаж имаше главно магазини и офиси, а най-горе — вероятно луксозен мезонет.

И какво сега?

Той свали телефона от катарамата до лявото рамо, където след известни терзания бе решил да го постави, засне с него фасадата, увеличи при входа, после отново върна в общ план. Тъкмо когато приключи, видя, че малката, червена лампичка е започнала да мига.

Зад телефонната кутия до „Консум“.

бе всичко, което пишеше на екрана и HP сбърчи вежди разочаровано, когато няколко минути по-късно извади найлоновата торбичка, напъхана зад сивата разпределителна кутия от другата страна на улицата.

Беше отишъл чак до Биркастан само за да вземе някакъв жалък пакет?

Що за скапана мисия беше това?

Но още преди да успее да надникне в торбата, лампата отново светна и минута по-късно, когато бе прочел внимателно третото съобщение за вечерта, той отново усети сърцето си да бие от вълнение.

This was more like it!

Той провери дали камерата работа и постави телефона на място.

Въведе кода, който току-що му бяха изпратили на вратата и чу бръмченето на ключалката.

„Lights, camera, action!“ помисли си той надъхано, като отвори вратата и се шмугна вътре.

* * *

Първата мишена се обърна светкавично!

„Малко вдясно“, отчете главният и мозък, докато гръбначният вършеше останалото. Тя бръкна с дясна ръка под сакото, извади пистолета от кобура и в мига, в който цевта се освободи, го вдигна нагоре.

Оръжието срещна лявата и ръка, тя хвана затвора, продължавайки движението нагоре, което накара механизма да вкара патрон в цевта. Веднага щом дясната и ръка се изпъна, а лявата вече подпираше три пръста на дръжката, тя стреля бързо два пъти в средата на мишената.

Цялото движение не отне повече от секунда.

Ребека отстъпи бавно, зигзауерът все още в готовност, и се огледа наляво и надясно, задържайки погледа си над цевта. Когато бе изминала заднишком десетина метра от блиндажа, изведнъж изскочи следващата мишена, този път далеч вляво.

Тя бързо извъртя тяло и без да мисли, направи нови два изстрела още в движение.

Бам, бам!

Още пет метра отстъпление, после се показа следващата цел, ниско в средата, не по-голяма от човешка глава. Половин секунда по-късно тази мишена също се сдоби с две спретнати, деветмилиметрови дупки близо до центъра.

— Край, прекрати огъня, изпразни оръжието.

— Прекрати огъня, изпразни оръжието — повтори тя заповедите на инструктора по стрелба, спусна ударника, извади пълнителя, а след това и седмия патрон, който лежеше готов в цевта.

Когато всичко бе готово, тя прибра оръжието в кобура, свали антифоните и очилата за стрелба и зачака присъдата.

— Добра стрелба, Нормен! Искаше се малко по-добро темпо в първата серия и по-малко припряност във втората, но като цяло, както казах, добра стрелба! — съобщи инструкторът и.

Ребека кимна в съгласие с критиката, беше се засуетила малко със сакото и така бе изгубила някоя и друга стотна от секундата, и после бе бързала твърде много, за да навакса във втората серия.

„Прегърни спусъка, не стискай“, припомни си тя, докато залепяше обозначителни листчета над дупките на втората мишена, десетина сантиметра по-високо, отколкото си ги бе представяла.

Стрелбата и беше трудна, докато учеше за полицай. Оръжието и преди всичко изстрелите я плашеха и в началото беше мижала, преди да натисне спусъка. За щастие имаше допълнителен курс за тези, които не са свикнали да боравят с оръжие, и след няколко вечери интензивно изглаждане на проблемите страхът и бе преминал в нещо съвсем различно. Щом бе преодоляла вътрешната си съпротива и бе овладяла основната техника, пистолетът започна да я кара да се чувства сигурно. Сякаш никой в целия свят не можеше да се добере до нея, стига да държеше зига в ръка. Големината и силата на противника изведнъж спираха да играят каквато и да е роля за този, който имаше огнестрелно оръжие.

А ако и двамата бяхте въоръжени, въпросът бе да стреляш пръв и да стреляш по-добре. Така че тя бе тренирала истински на стрелбището, но също толкова и вкъщи с автентичната реплика на служебното си оръжие, която бе купила от магазин за любители.

Изваждане, издърпване на затвора, изстрел.

Изваждане, издърпване на затвора, изстрел.

Петдесет пъти всяка сутрин, още толкова всяка вечер.

Прегърни спусъка, не стискай. Отново и отново, докато всичко се запамети в гръбначния и мозък и в класа, и дори целия випуск, нямаше по-бърз от нея. Досега бе износила два изкуствени пистолета, но си беше струвало!

Дори в сегашната си група бе една от най-бързите и когато инструкторът изброи резултатите за деня, както за точност на попаденията, така и за време, тя завърши втора, победена само от едно момче от Вестерурт.

Малко след това позвъни на телефонния си секретар, за да си припомни да засили тренировките още същата вечер.

* * *

Стълбището беше широко, направено от сив мрамор, донякъде износен от има-няма стогодишно ползване. Парапетът беше от лакиран тик, а в средата на стълбите бе приклещен малък асансьор от по-късно време, който побирате най-много двама души.

Той внимателно проучи стълбището, преди да тръгне нагоре. Трябваше да стигне до третия етаж. Кооперацията очевидно разполагаше и с вътрешна постройка, защото на всяка междинна площадка имаше врата, насочени към двора. „Единични врати на апартаментите, които гледат навътре, двойни — на тези към улицата“, отбеляза той докато се качваше към третия етаж.

Четири врати, всичките със спретнати месингови табелки и една от тях, втората отляво, бе с правилното име. Дотук добре. Сърцето му вече блъскаше здраво в гърдите и то не заради изкачването.

Огледа стълбището за последно, преди да започне.

Първо нахлузи на главата си една стара, синя плетена шапка, на която бе изрязал дупки за очите и устата — стил двайсет и седми. След това извади предметите, които се намираха в торбата. Първият, малък гумен клин, мушна под вратата, която бе негова цел, и го ритна няколко пъти, докато се заклещи стабилно. След това си пое дълбоко дъх и натисна звънеца. В същия миг, щом дръжката се натисна отвътре, той вдигна флакона с червен спрей, който, заедно с клина, съставяше съдържанието на торбата, и започна със задачата си.