Играта

Докато Ерман паркираше мотопеда под малък навес, който едва се виждаше измежду гъсталаците, HP се разтегна и разтри натъртения си задник.

Къде, по дяволите, се беше оказал?

Обиталището беше малко, може би петдесет-шейсет квадрата, така че не бе много по-голямо от вилата на леля Берит. Фасадата някога ще да е била червена, но сега повечето дъски бяха сиви, може би с леки намеци за розово на местата, до които слънцето и дъждът не се бяха добрали. Поддаващият азбестов покрив беше позеленял от мъх и лишеи, а около ъглите растеше еднометрова коприва. Цялото място изглеждаше сякаш може да се срути всеки момент.

— Айде, влизай — смотолеви Ерман и кимна към вратата, докато затваряше вратата на малкия навес. HP послуша поканата му и откри, че вътрешността на съборетината изглежда значително по-добре, отколкото бе очаквал.

Кухнята и малката всекидневна бяха чисти и спретнати, миришеше на течен сапун, а в единия край стара желязна печка пращеше уютно. Въпреки това в къщата беше хладно, вероятно защото лежеше в сянката на високите смърчове наоколо.

— Последва ли инструкциите? — попита Ерман, когато няколко секунди по-късно влезе в кухнята.

— Дам — отговори HP. — Не нося мобилен телефон, платих всички билети кеш и освен това направих малка Джеймс Бонд каскада, когато хващах влака, така че малкият ти рай е в безопасност.

Ерман изсумтя и хвърли пилотската шапка на един стол.

За своя изненада HP откри, че домакинът не беше някакъв чичак, както си бе помислил първоначално, ами вероятно само няколко години по-възрастен от него самия.

Ерман му направи знак да седне на кухненския диван, сложи старомодна кафеварка на котлона и извади чаши.

— Значи си алергичен към електричество, как става тая работа? — започна HP пресилено приятелски, но веднага получи изсумтяване в отговор.

— Двайсет и пет години компютри, магнитни полета, радиовълни и всякакви други гадости, които се носят из въздуха. И един ден се събуждаш с обрив и едва дишаш.

Той наля кафе и на двамата и HP отпи бърза вряла глътка. Варено кафе [91] , не беше пил такова, откакто баба му беше жива, отбеляза той, когато успя да преглътне топлата течност, като същевременно разкара с мигане една сълза. Като се изключи температурата, беше доста хубаво.

91

Препечено, едро смляно кафе, което се оставя да къкри няколко минути, обикновено на огън, и се налива в чашите без филтриране. Този начин за приготвяне кафе все още е популярен в някои части на Скандинавия. — Б.пр.

Порцеланът беше тънък като лист, а дръжката толкова фино изработена, че той трябваше да държи чашата в стил Лидингьо [92] , с изпънати малък и безименен пръст. Сервизът за кафе сигурно беше на годините на къщата, ако не и по-стар.

Той разбърка кафето, духна го и отпи още една внимателна глътчица, докато наблюдаваше домакина си.

— Значи искаш да разбереш повече за един сървър, който съм инсталирал? — каза Ерман и се втренчи подозрително в него през масата. — По принцип не разговарям с хора, които не познавам, или понастоящем с хора изобщо.

92

Остров в Швеция, намиращ се северно от Стокхолм. За жителите на Лидингьо обикновено се приема, че са богаташи. — Б.пр.

„No shit!“, помисли си HP и се засмя с лице в чашата.

— Но един стар приятел каза, че си окей, а му дължа услуга, голяма при това. Ако той гарантира за теб, значи в моите очи си окей. Та какво, значи, искаш да знаеш и защо?

HP беше обмислил стратегията си по време на пътуването и се насили да звучи неутрално.

— Само за кого си го инсталирал и къде се намира. Аз съм арт директор в малко рекламно бюро и на сървъра има доста снимков материал, който ме интересува.

Ерман го изгледа продължително и HP се помъчи да изглежда така, както си представяше, че изглежда един трудолюбив арт директор.

Внезапно домакинът се засмя и разпери ръце.

— Я виж ти, арт директор!

HP се усмихна и кимна.

Вървеше като по релси, идиотът направо кълвеше от ръката му!

— А пък аз да си мисля, че си играч, който е преебал нещата, и отчаяно се опитва да разбере що за тир го е премазал и в тази връзка — защо?

Ерман избухна в бурен смях, а HP бе принуден да се изкашля няколко пъти, за да изкара врялото кафе от кривото си гърло.

* * *

Поредният ден адска жега! Днес щеше да работи вътре в службата, което означаваше няколко часа различни книжни упражнения. Трябваше да чете анализи на оценки за опасност и предварителните програми за следващия период на председателстване на Съвета на ЕС. Имаше достатъчно време да разчисти бюрото си.

Въпреки че беше рано, ризата и вече беше мокра под мишниците. В сградата имаше климатик, но тъй като всяко полицейско преустройване по някаква причина се нуждаеше също така от нови стени и офиси, сега почти всичкият студен въздух се оказваше в няколко стаи в другия край на коридора. За да създаде поне илюзия за хлад, Ребека бе принудена да си купи вентилатор, който сега бавно разбъркваше въздуха в офиса, който делеше с трима колеги охранители. Тя се настани до бюрото си, затвори очи и остави струята въздух да премине по лицето и няколко пъти, докато тя събираше мислите си.

Бе и отнело известно време да изрови номера. Нила я нямаше в телефонния указател, нито беше вписана в „Ениро“.

Беше потайна, разбира се, като деветдесет и пет процента от назначените в полицията, независимо дали беше нужно или не. Но и за това си имаше решение, разбира се. Беше нужен само разговор с едно момиче от отдел личен състав, което познаваше. Невинна лъжа, че тя и Нила ще карат курс заедно, и хоп, имаше график на дежурствата и домашен и мобилен номер. Кой каза, че женската мрежа не работела?

Но тя отново се колебаеше.

Как трябваше да започне и какво всъщност се надяваше да постигне с разговора? Да кажа веднъж завинаги каквото имам да казвам, повтаряше си тя. Да обърна страницата окончателно и да сложа край на проклетите бележки…

Това не бяха лесни цели, ако въобще бяха възможни. Само преди няколко дни би плюла на всичко. Все пак се беше справяла добре повече от десетилетие, без да мисли за миналото. Но след случилото се на „Линдхагенсплан“ лещата се бяха променили.

Да види Крюсе в такова състояние в болницата, с тръби и маркучи навсякъде, макар и значително по-свеж сега, отколкото в началото, я бе накарало да започне да мисли по нов начин. Можеше тя да лежи там. Може би дори трябваше да бъде тя, точно както твърдеше бележката, защото грешката беше нейна.

Така че реши да направи поне един опит, този път наистина. Да проветри, да каже каквото трябваше да каже още отдавна и да стигне до някакъв завършек. Първо със семейството на Даг, но после по някакъв начин също и с Хенке. Да го накара да и прости за това, което бе направила или по-точно казано — не бе направила… Ако нещо такова въобще беше възможно.