Името на розата

Масата на клетия Венанций бе обърната с гръб към голямата камина и вероятно бе едно от най-желаните места. По онова време не бях прекарвал кой знае колко време в някой скрипторий, но по-късно голяма част от живота ми мина в тях, та знам каква мъка е за един преписван, писач на заглавия или учен да седи с часове зад масата през зимните дни; пръстите му, които държат перото, вкочанясват (дори при нормална температура, след шестчасова работа пръстите се вдървяват от страшната монашеска спазма, а палецът почва да боли, сякаш са го смачкали). Това обяснява защо по полетата на ръкописите често срещаме разни изречения, оставени от преписваните като знак за страдание от рода на: „Хвала Богу, скоро ще мръкне“, или „Ех, да имаше чаша хубаво вино!“, или пък „Днес е студено, светлината е слаба, този пергамент е влакнест, нещо не е в ред“. Или както казва една стара поговорка: три пръста държат перото, а се труди цялото тяло. И страда.

Но думата ми беше за масата на Венанций. Тя беше по-малка от другите — такива бяха всички маси, разположени около осмоъгълния двор и предназначени за учени — докато масите, пръснати под прозорците на външните стени, бяха по-големи — те бяха предназначени за преписвани и миниатюристи. Но и Венанций ползваше допълнителна поставка за книги, тъй като по всяка вероятност трябваше да прави справки и в ръкописи, заети от манастира, които се преписваха. Под масата имаше рафтове, където бяха натрупани неподвързани листове, и тъй като всички бяха на латински език, се досетих, че това трябва да бяха последните му преводи. Бяха написани не много старателно, не бяха страници за подвързване в книга, сигурно после щяха да бъдат поверени на преписван и миниатюрист. Затова не бяха лесни за четене. Сред листовете имаше няколко книги на гръцки. Друга книга на гръцки стоеше разтворена на поставката — очевидно това беше творбата, която Венанций бе превеждал в последните си дни. Тогава още не знаех гръцки език, но моят учител прочете заглавието и каза, че това са „Метаморфозите“ на Апулей — езическа басня, за която бях чувал да казват, че не била подходящо четиво за послушници.

— Защо Венанций превеждаше тази книга? — обърна се Уилям към Беренгарий, който стоеше до него.

— Този превод бе поръчан на манастира от синьора на Милано; срещу което манастирът ще се ползва с предимства при продажбата на вино, произведено в някои имоти на изток. — Беренгарий посочи с ръка някъде надалеч и побърза да добави: — Не мислете, че манастирът върши услуги на миряни срещу заплащане. Поръчителят на тази работа се застъпи този ценен гръцки ръкопис да ни бъде зает от дожа на Венеция, който пък го имал от византийския император; след като Венанций завършеше своята работа, щяхме да направим два преписа — един за синьора на Милано и един за нашата библиотека.

— Следователно тя няма нищо против да съхранява и езически басни — рече Уилям.

— Библиотеката съхранява свидетелства и за истината, и за прегрешението — рече някой зад нас. Беше Хорхе. Отново се смаях (но през следващите дни щях да се смайвам още) заради необичайния начин, по който този старец се появяваше внезапно, сякаш не го виждахме, а той виждаше нас. Мина ми през ума какво ли може да търси един слепец в скриптория, но после разбрах, че Хорхе бе навсякъде, из целия манастир. Идваше често в скриптория, сядаше на някой стол до камината и сякаш следеше всичко, каквото ставаше в залата. Веднъж го чух да пита високо, както си седеше на мястото: — Кой се изкачва по стълбата? — Въпросът бе отправен към Малахий, който се бе запътил към библиотеката; и той го чу, въпреки че сламата поглъщаше шума от стъпките. Всички монаси се отнасяха към него с голямо уважение, често се обръщаха към него, като му четяха на глас трудни за разбиране пасажи; съветваха се с него за някои бележки или пък искаха съвет как да изобразят някое животно или светец. Той втренчваше в пространството угасналите си очи, сякаш гледаше запечатани в паметта си страници, и отвръщаше, че лъжепророците са облечени като епископи, а от устата им излизат жаби, или пък им обясняваше с какви камъни трябва да бъдат украсени стените на небесния Ерусалим, или пък че аримаспите 89 трябва да се изобразяват на картите близо до земите на свещеника Йоан, като препоръчваше да не прекаляват с техния чудовищен вид, за да не предизвикват интерес; достатъчно било да ги изобразяват като символи, да могат да бъдат разпознати, но не да привличат, а да предизвикват погнуса, дори присмех.

89

Аримаспи — название на митическо племе, живяло в крайните североизточни предели на познатия в древността свят. Според Херодот аримаспите били еднооки човеци, което и означавало името им на скитски език. Свещеникът Йоан е легендарен герой, разкази за когото се разпространяват широко в Европа от средата на XII в. нататък и са във връзка с кръстоносните походи. Според легендата той бил свещеник и цар в далекоизточно царство; победил мохамеданите и щял да се притече на помощ на кръстоносците в Светите места.

Веднъж чух да съветва един схоластик как да изтълкува рекапитулацията в текстовете на Тихоний според мисълта на свети Августин, та да се избегне донатистката ерес 90 . Друг път чух да дава съвети как в тълкуванията еретиците да бъдат отличавани от схизматиците. На друг учен, който не знаеше какво да прави, каза коя книга трябва да търси в каталога на библиотеката, като спомена приблизително и страницата; при това го уверяваше, че библиотекарят сигурно щял да му я даде, тъй като била творба, вдъхновена от Бога. Веднъж го чух да казва, че еди-коя си книга не бивало да се търси; вярно е, била вписана в каталога, но била проядена от мишки още преди петдесет години и ако някой я докоснел сега, щяла да стане на прах. С една дума, той беше живата памет на библиотеката и душата на скриптория. Понякога, чувайки монасите да разговарят, им подвикваше:

90

Донатисти — християнска ерес, възникнала в Северна Африка по време на гонението при император Диоклециан (края на III в. и началото на IV в.). Привържениците й били за строго отнасяне към отказалите се от вярата. Тихоний (IV в.) е известен донатистки автор, писал иаред с другото и коментар върху книга Откровение.

— Побързайте да оставите свидетелства за истината, защото денят наближава! — И имаше предвид пришествието на Антихриста. — Библиотеката е свидетелство и за истината, и за прегрешението — рече Хорхе.

— Апулей от Мадаура наистина се е ползвал с името на вълшебник — рече Уилям. — Но под булото на своите измислици тази басня крие и добра поука, защото ни учи до каква степен човек плаща за собствените си грешки; а освен това мисля, че случката с човека, превърнат в магаре, намеква за метаморфозата на душата, изпадаща в грях.

— Възможно е — отвърна Хорхе.

— Едва сега разбирам защо Венанций по време на оня разговор, за който ми разказваше вчера, е проявявал такъв интерес към проблемите на комедията; защото и тези басни могат да бъдат причислени към комедиите на древните автори. И едните, и другите не разказват за действително съществуващите хора, както е в трагедиите, но, както казва Исидор, те са измислици: „Fabulaepoetae а fando nominaverunt quia поп sunt res factae sed tantum loquendo fictae…“ 91

91

„Нарекли така басните на поета от говоренето, защото не са извършени дела, а само измислени сказания.“

Отначало не разбрах защо Уилям се впусна в такава учена дискусия, и то с човек, който май не обичаше подобни теми; но отговорът на Хорхе ми подсказа колко хитро постъпи моят учител.

— Тогава ние не дискутирахме за комедиите, а само за това дали смехът е допустим или не — възрази намусеният Хорхе.

А аз се досетих, че вчера, когато Венанций отвори дума за този спор, Хорхе ни увери, че не си спомнял.

— Аха — рече небрежно Уилям, — аз пък си мислех, че сте говорили за лъжите на поетите и за остроумните гатанки…

— Ставаше дума за смеха — отвърна рязко Хорхе. — Езичниците са писали комедии, за да възбудят смях у зрителите, и не са постъпили правилно. Нашият Господ бог Иисус Христос не е разказвал нито комедии, нито басни, а само ясни притчи, които ни учат иносказателно как да си спечелим място в рая, амин.

— Питам се — обади се Уилям — защо сте такъв противник на мисълта, че Иисус може и да се е смял. Според мен смехът също като къпането е добър лек против лошото настроение и другите телесни болести и особено против меланхолията.

— Къпането е хубаво нещо — отвърна Хорхе, — сам Тома Аквински го препоръчва като средство за прогонване на тъгата, която може да се превърне в лоша страст, когато не е насочена против злина, която не може да бъде отстранена чрез смелост. Баните възстановяват равновесието на настроенията. Смехът разтърсва тялото, деформира чертите на лицето, превръща човека в подобие на маймуна.

— Маймуните не се смеят, смехът е присъщ на човека, той е белег за неговия разум — рече Уилям.

— Но и словото и то е белег за човешкия разум, а със словото може да се богохулства. Не всичко, което е присъщо на човека, трябва да се смята поначало за добро. Смехът е белег за глупост. Който се смее, не вярва в това, на което се смее, но не го и мрази. Следователно да се смееш на злото, означава, че не се готвиш да се бориш против него, а да се надсмиваш над доброто, означава да не признаваш силата, благодарение на която доброто само се разпространява. Затова уставът казва: „Decimus humilitatis gradus est si non sit facilis ac promptus in ricu quia scriptum est: stultus in risu exatat vocem suam.“ 92

92

„Има десета степен на смирение, която не е лесна и не предразполага към смях, понеже е написано: глупавият при смеенето извисява своя глас.“