Името на розата

Когато пристигат под манастира и Уилям проявява голяма прозорливост

Беше прекрасна утрин в края на ноември. През нощта бе паднал малко сняг, но земята бе забулена с покривало, не по-високо от три пръста. Още преди разсъмване, веднага след изобразителни, бяхме изслушали литургията в едно село в долината. После, щом изгря слънцето, потеглихме към планината.

Докато се катерехме по стръмната пътека, която криволичеше около планината, видях манастира. Не се учудих от зидовете, които го обгръщаха от всички страни, подобни на други, които бях виждал в целия християнски свят, а от това, което после научих, че наричат Зданието. То беше осмоъгълна постройка, а отдалеч изглеждаше като четириъгълник (съвършена фигура, която изразява якостта и непревзимаемостта на Божия град); южните му стени се издигаха над платото на манастира, докато северните сякаш изникваха от самите склонове на върха и се извисяваха отвесно над тях. Искам Да кажа, че на определени места, гледано отдолу, изглеждаше, като че ли скалата се устремява към небето, без разлика в багрите и материята, и в определен момент се превръща в голяма кула (дело на исполини, познаващи добре и земята, и небето). Три реда прозорци подчертаваха тройния ритъм на това извисяване, така че това, което на земята изглеждаше квадратно от физическа гледна точка, в небето — от духовна гледна точка — ставаше триъгълно. Като се доближихме още, видяхме, че от четириъгълната форма, на всеки един от ъглите й, се издигаше по една седмоъгълна кула; пет от нейните стени гледаха навън; така от четирите от страните на по-големия осмоъгълник се издигаха четири по-малки седмоъгълника, които отвън се виждаха като петоъгълници. И няма човек, който да не съзре възхитителното съчетание на толкова свети числа, всяко от които носи подчертан Духовен смисъл. Осем — числото на съвършенството на всеки четириъгълник, четири — броят на Евангелията, пет — колкото са частите на света, седем — броят на даровете на Светия дух. По своята големина и форма Зданието — както щях да видя по-късно в южната част на италианския полуостров — приличаше на Кастел Урсино или Кастел дал Монте, но поради непристъпното си положение изглеждаше още по-страшно от тях и пораждаше боязън у пътника, който се приближаваше към него стъпка по стъпка. Добре че — тъй като бе ясна зимна утрин — постройката не се появи пред мен такава, каквато изглежда в дните, когато има буря.

Все пак няма да кажа, че тя породи у мен приятни мисли. Изплаших се и изпитах смътно безпокойство. Един Бог знае, че това не бяха призраци, рожба на незрелия ми дух, и че правилно тълкувах неподлежащи на съмнение предчувствия, записани на камъка още в деня, когато исполините са посегнали към него, преди заблудената воля на монасите да се осмели да го освети като хранилище на словото Божие.

Докато нашите мулета се катереха по последния склон на планината, там, където главният път се разделяше на три, като от него се отделяха две странични пътеки, моят учител спря за малко, огледа двете страни на пътя и самия път, погледна и нагоре, там, където редици от вечнозелени пинии образуваха естествен свод, побелял от сняг.

— Богат манастир — рече той. — Абатът държи да прави добро впечатление на посетителите.

Не го запитах нищо, тъй като бях свикнал да говори най-чудновати неща. Пък и след като повървяхме още малко, чухме някакъв шум и на следващия завой пред нас се появиха група разтревожени монаси и ратаи. Щом ни видяха, един от тях се запъти към нас и рече най-любезно:

— Добре дошли, господине, и не се учудвайте, че предполагам кой сте, защото сме предупредени за вашето посещение. Аз съм Ремиджо от Вараджине, ключар на манастира. Ако, както предполагам, вие сте брат Уилям от Баскавила, трябва да предупредим абата. Ти — обърна се той към един от ратаите — тичай да предупредиш, че нашият гост е пристигнал.

— Благодаря ви, господин ключарю — отвърна сърдечно моят учител. — Ценя вашата любезност, още повече че за да ме приветствате, прекъснахте преследването. Но не се тревожете, конят е минал оттук и е тръгнал по дясната пътека. Няма да отиде далеч, защото, като стигне при торището, ще спре. Той е премного умен, за да се втурне по стръмната пътека…

— Кога го видяхте? — запита ключарят.

— Изобщо не сме го виждали, нали, Адсон? — рече Уилям, като се обърна усмихнат към мен. — Но ако търсите Брунело, животното не може да не е там, където казах.

Ключарят се поколеба. Погледна Уилям, после пътеката и запита:

— Брунело ли? Откъде знаете?

— Хайде — рече Уилям, — вие търсите Брунело, любимия кон на абата, най-добрия жребец от вашата конюшня, с черна козина, висок пет стъпки, с пищна опашка, с малки кръгли копита, но с твърде правилен алюр; има малка глава, тънки уши и големи очи. Казвам ви, тръгнал е надясно, побързайте.

Ключарят се поколеба за миг, после даде знак на хората си и хукна по дясната пътека, докато нашите мулета продължиха да се катерят. Тъкмо се канех да разпитам Уилям, защото изгарях от любопитство, той ми направи знак да почакам; и наистина, след малко чухме радостни възклицания, на завоя на пътеката се появиха монасите и ратаите, които водеха коня за юздата. Минаха край нас, като продължаваха да ни гледат смаяни, и тръгнаха пред нас към манастира. Мисля, че Уилям нарочно задържа мулето си, за да им даде възможност да разкажат за станалото. Вече имах случай да се уверя, че моят учител — човек с възвишени добродетели във всяко отношение, — станеше ли дума да доказва колко е прозорлив, се поддаваше на порока на суетата; и тъй като вече бях оценил тънката му дипломатическа дарба, разбрах, че държеше да влезе в манастира, предшестван от славата на мъдър човек.

— Я ми кажете — не можах да се сдържа аз — как успяхте да отгатнете?

— Добри ми Адсон — отвърна учителят, — през цялото пътуване те уча да разпознаваш белезите, посредством които светът ни говори така, сякаш е голяма разтворена книга. Ален дьо Лил 25 казваше, че

omnis mundi creatura quasi liber et pictura nobis est in speculum 26

25

Ален дьо Лил(XII в.) — писател дидактик, богослов и каноник, ректор на Парижкия университет.

26

„Всяко създание в света се разкрива пред нас като книга или картина.“

имайки предвид неизчерпаемия запас от символи, с които Бог чрез своите създания ни говори за вечния живот. Но вселената е много по-красноречива, отколкото е допускал Ален, и ни разказва не само за последните неща (в този случай тя разказва винаги смътно), но и за бъдните — а в това отношение е от ясна по-ясна. Почти се срамувам да ти повторя това, което трябва да знаеш. На разклона, на още пресния сняг, се открояваха ясно следи от конски копита и се губеха по пътеката вляво от нас. Следите бяха на равно разстояние една от друга, личеше, че копитото е дребно и че алюрът е равномерен; ето как разбрах за какъв кон става дума. Там, където пиниите образуваха нещо като естествен свод, на височина пет стъпки видях току-що прекършени клончета. На бодлите на един от къпиновите храсти, там, където конят е завил надясно, за да тръгне по пътеката, имаше дълги черни косми… Надявам се, не ще ми кажеш, че не знаеш, че тази пътека води към торището, защото, докато се качвахме по долния склон, видяхме как потокът отпадъци се спуска отвесно под източната кула, като замърсяваше снега; а като имаме предвид разположението на разклона, пътеката не можеше да не води нататък.

— Да — отвърнах аз, — но малката глава, острите уши, големите очи…

— Не знам дали е така, но съм уверен, че монасите са убедени в това. Исидор Севилски 27 казваше, че за да бъде красив един кон, трябва да има „ut sit exiguum caput, et siccum prope ossibus adhaerente, aures breves et argutae, oculi magni, nares patulae, erecta cervix, coma densa et cauda, ungularam soliditate fixa rotunditas“ 28 . Конят, дето отгатнах, че е минал, трябва да е наистина най-добрият кон от конюшнята, иначе как ще си обясниш, че го гонеха не само хсияри: те, ами и самият ключар. А монахът, който смята, че някой кон е прекрасен, не може да не го вижда така, както му е описан от някоя авторитетна личност, още повече — и се усмихна лукаво — ако тази личност е някой учен бенедиктинец…

27

Исидор Севилски(ок. 560–636) — църковен писател енциклопедист, от 601 г. епископ на Севиля, Испания. Като автор не е напълно оригинален, но голямата му заслуга е в това, че той е систематизирал и предал на следващите поколения знанието на древността.

28

„Да има малка глава, добре прикрепена към костите, къси и остри уши, големи очи, широко отворени ноздри, опъната шия, гъста грива и опашка, закръгленост, подсилена с якост на копитата.“

— Съгласен съм — рекох аз, — но защо пък Брунело?

— Дано Бог те дари с повече ум, отколкото имаш, чадо мое! — възкликна учителят. — Как би го нарекъл, щом дори великият Буридан 29 , който се кани да стане ректор в Париж, когато трябваше да разкаже за някакъв красив кон, не можа да намери по-подходящо име?

Ето какъв беше моят учител. Той не само умееше да чете в голямата книга на природата, но и да разгадава начина, по който монасите разчитаха книгите и мислеха посредством тях. Дарба, която, както ще видим, щеше да му бъде от голяма полза през следващите дни. Обяснението на Уилям ми се стори толкова естествено, та над срама, загдето не можах да се досетя сам, взе връх гордостта, че и аз ставам съпричастен, и замалко сам да се поздравя за собствената си прозорливост. Истината е толкова могъща, че и тя, подобно на доброто, сама се разпространява. И хвала на нашия Господ Иисус Христос за това хубаво откровение, което ми се разкри.

29

Жан Буридан(XIV в.) — философ схоластик, професор и ректор на Парижкия университет, обявил се против възгледите на Уилям Окам. Известен е още от израза „Буриданово магаре“, тъй като използвал примера за магарето, което умряло от глад и жажда, защото се колебаело между колата слама и кофата вода.

Но върни се към нишката си, моя повест, тъй като този остаряващ монах губи доста време за странични неща. И разкажи как стигнахме до голямата порта на манастира, а на прага стоеше абатът с двама послушници, които държаха в ръце златен леген, пълен с вода. Щом слязохме от нашите добичета, абатът изми ръцете на Уилям, после го прегърна и целуна по устата, като го приветства с добре дошъл, докато с мен се занимаваше ключарят.

— Благодаря, Абоне — рече Уилям, — за мен е голяма радост да стъпя в манастира на Ваше Преподобие, чиято слава е прекрачила тези планини. Идвам като поклонник в името на нашия Бог и вие ме почетохте именно като такъв. Но аз идвам и от името на нашия властелин на тази земя, както ще разберете от писмото, което ще ви връча, та ви благодаря за оказания ми прием и от негово име.

Абатът пое писмото с императорските печати и рече, че преди Уилям да пристигне, е получил други послания от негови събратя от ордена (тъй като, рекох си аз, трудно е да изненадаш един абат бенедиктинец), после помоли ключаря да ни придружи до нашите килии, а в това време конярите бяха повели пред нас добичетата. Абатът обеща да ни посети по-късно, след като се подкрепим; ние пристъпихме в големия двор, където постройките на манастира се простираха по цялото равно плато, което смекчаваше върха на планината.