Името на розата

— Ето една достойна за възхищение твърдина — рече той, — чиито пропорции са отражение на златното правило, залегнало в строежа на ковчега. Тя е на три етажа, защото три е числото на Светата Троица, трима са били ангелите, посетили Авраам, три са били дните, прекарани от Йона в утробата на голямата риба, толкова са били и дните, които Иисус и Лазар са прекарали в гроба; толкова пъти Христос е казал „Отче, да щеше да отклониш от мене тая чаша“, толкова пъти се е усамотил да се моли с апостолите. Петър се отрекъл три пъти от него, а той се явил на три пъти на своите хора, след като възкръснал. Три са богословските добродетели, три са свещените езици, три — частите на душата, три са умните създания — ангелите, людете и демоните, три са разновидностите на звука — vox, flatus, pulsus 269 , три са епохите в историята на човечеството — преди, по време и след закона.

269

„Глас, дишане, тласък“.

— Чудесно съчетание от мистични съответствия — съгласи се Уилям.

— Но и квадратната форма — продължи абатът, — и тя ни дава ценни духовни напътствия. Четири са основните посоки в света, четири са сезоните, елементите, топлината, студът, влагата и сушата, раждането, израстването, зрелостта и старостта, и небесните, сухоземните, въздушните и водните разновидности на животните, четири са основните цветове на дъгата, четири са и годините, необходими да се стигне до една високосна година.

— Да, така е — възкликна Уилям, — а три плюс четири е равно на седем, най-мистичното число, докато три, умножено по четири, дава дванайсет, колкото са апостолите, а дванайсет по дванайсет е равно на сто четиридесет и четири, числото на избраните.

Абатът нямаше какво повече да добави след последното доказателство за мистичното познаване на отвъднебесния свят на числата. Това позволи на Уилям да се насочи към същината на въпроса.

— Бих желал да поговорим за последните събития, за които размишлявах надълго и нашироко.

Абатът се обърна с гръб към прозореца и изгледа строго Уилям:

— Май ще трябва да си поговорим доста. Брате Уилям, признавам, че очаквах повече от вас. Тук сте от близо шест дни; през това време освен Аделмо загинаха още четирима монаси, двама бяха арестувани от Инквизицията — разбира се, имаше защо, но ние можехме да се избавим от този позор, ако инквизиторът не беше принуден да се занимава със станалите преди това престъпления; и накрая именно поради тези мъчителни събития срещата, на която бях посредник, завърши с печални резултати… Ще се съгласите, че когато ви възложих да разследвате случая със смъртта на Аделмо, аз се надявах, че тези събития ще потръгнат иначе…

Уилям замълча, беше смутен. Абатът имаше право. Още в началото на този разказ споменах, че моят учител обичаше да смайва хората с бързите си изводи, затова беше логично да се чувства засегнат, когато го обвиняваха — при това не съвсем неоснователно — в мудност.

— Така е — съгласи се той, — аз не оправдах вашите очаквания, но ще ви обясня защо. Тези престъпления не са плод на никаква свада или на отмъщение между монаси, а се обуславят от факти, които на свой ред се коренят в далечното минало на манастира…

Абатът го изгледа с безпокойство.

— Какво искате да кажете? И аз разбирам, че ключът за тяхното разгадаване не е злощастната случка с ключаря, която се преплете с друга. Но аз се надявах, че… че вие сте разгадали другия ключ, другия, който може би и аз знам, но за който не мога да говоря; очаквах вие да ми го кажете…

— Ваше преподобие вероятно има предвид нещо, което е узнал при изповед… — Абатът отвърна очи и Уилям продължи: — Ваше преподобие, ако искате да разберете дали аз знам — без да съм го узнал от вас, — че между Беренгарий и Аделмо и между Беренгарий и Малахий е имало някакви нечестиви връзки, трябва да ви кажа, че това е известно на всички в манастира…

Абатът поруменя.

— Не смятам, че е уместно да говорим за подобни неща пред този послушник. Пък и според мен, след като вече се срещнахме, нямате нужда от писар. Излез, момче — рече ми той повелително.

Излязох най-смирено. Но нали си бях любопитен, долепих се до вратата, която само притворих, та да мога да слушам какво говорят. Уилям продължи:

— Значи всички тия нечестиви връзки — ако наистина са съществували — нямат кой знае какво влияние върху станалите трагични събития. Ключът за тяхното разгадаване е друг и аз мислех, че и вие сте стигнали до същия извод. Всичко е свързано с открадването и притежанието на една книга, която е била скрита във „finis Africae“ и която сега отново е върната там благодарение на Малахий; но това не помогна — надявам се, че сте се убедили и вие — да се сложи край на поредицата от престъпления.

Настана продължително мълчание; по едно време абатът заговори с вълнение, с пресеклив глас, като човек, изненадан от някакво неочаквано разкритие:

— Не може да бъде… Вие… Откъде знаете за „finis Africae“? Нима сте нарушили моята забрана и сте проникнали в библиотеката?

Уилям трябваше да каже истината, но кажеше ли я, абатът щеше да се разгневи прекомерно. А той явно нямаше намерение да лъже. Затова реши да отвърне на въпроса с въпрос:

— Ваше Преподобие, та нали сам вие на първата ни среща казахте, че за човек като мен, описал така подробно Брунело, без изобщо да го е виждал, няма да е никак трудно да разсъждава за места, до които няма да има достъп?

— Така е — отвърна Абон. — Но как сте стигнали до тези ваши изводи?

— Ако седна да ви обяснявам, ще ми е нужно много време. Извършена е поредица от престъпления, за да се попречи на мнозина да открият нещо, което някой не иска да бъде разкрито. Всички, които са знаели нещо за тайните на библиотеката — кой по право, кой с измама, — са мъртви. Остава един-единствен човек и това сте вие.

— Нима намеквате… нима искате да намекнете… — абатът говореше като човек, чиито вратни жили аха ще се пръснат.

— Не ме разбирайте погрешно — отвърна Уилям, който по всяка вероятност бе направил опит и да подметне нещо, — искам да кажа, че има още някой, който знае и не желае никой друг да знае. Вие сте последният, който знае, бихте могли да станете следващата жертва. Затова би трябвало да ми кажете какво ви е известно за тази забранена книга и най-вече — кой друг в манастира може да знае за библиотеката толкова, колкото знаете вие, че и повече от вас.

— Тук е студено — рече абатът. — Хайде да излезем.

Побързах да се отдалеча от вратата и ги причаках до стълбата, която водеше към долния етаж. Абатът ме видя, усмихна ми се и рече:

— През последните дни този млад монах трябва да се е наслушал на какви ли не всяващи смут неща! Горе главата, момче, не се поддавай на безпокойство! Мисля, че престъпните замисли тук са много по-малко от тия, дето се привиждат на някои…

Вдигна ръка така, че слънчевата светлина да огрее прекрасния пръстен, символ на неговата власт, който носеше на безименния си пръст. Пръстенът заискря с целия блясък на своите камъни.