История с кучета

— Канеше се да вали. Дъждът ни настигна, когато вече бяхме на прага на кръчмата.

— Вие казвате, че сте започнали да ходите от месец, месец и половина. Кому от тримата хрумна тази идея? Вие ли пръв поведохте другите?

— Навярно аз.

— И как ви дойде наум тази кръчма?

— Може би, защото тя се намира най-близо до завода.

— Кога за пръв път посетихте кръчмата?

— Преди две години, когато ме назначиха за началник на конструкторското отделение.

— И оттогава допреди месец, месец и половина не сте ходили там?

— Не съм ходил, дявол да го вземе!

— Защо казвате „дявол да го вземе“?

— Та вие ме разпитвате като заподозрян кой знае в какво.

— Заподозрян в какво?

— Де да зная!

— Успокойте се, гражданино Сапарев, не ви подозирам в нищо. Значи, допреди месец, месец и половина не сте посещавали кръчмата. Е, добре, какво по-особено се беше случило в живота ви по това време, та сте изпитали нужда да ходите в кръчмата?

— Нищо особено не бе се случило. Моят живот е равен като конец.

— И все пак? Преди не сте посещавали кръчмата, а напоследък зачестихте. Защо?

— Аз съм ерген. Трябва да ходя някъде.

— Това се разбира от само себе си. А къде ходехте по-рано?

Пауза. По агресивното лице на Прокопи преминава сянка на смущение, прекалено самоуверен студент се е явил на изпит, а професорът неочаквано му е задал много труден въпрос.

— Понякога се разхождах извън града. Друг път се прибирах направо в къщи. Случваше се да ходя и на кино.

— Вие казвате, че понякога сте се прибирали направо в къщи. За един млад човек това изглежда странно, струва ми се. Как прекарвахте времето в къщи, четяхте ли?

— Не съм от ревностните четци. Играех на домино с хазяйката си, по-точно с дъщерята на хазяйката.

— С дъщерята?

— Тя е почти сляпа.

— А как вижда дъсчиците?

— С пипане!

— Наистина! Сред кои околности на града предпочитахте да излизате?

Прокопи вдигна рамене и някое време мисли.

— Предпочитах пътя, дето води на юг, към лозята.

— Родопският път. Прокопи кимна с глава.

— Но нали не може безконечно да се играе на домино, дори със сляпо момиче? Какво правехте през останалото време?

— Защо все ровите в частния ми живот, по дяволите. Толкова ли ви интересува?

— Представете си, че ме интересува!

— Ако така си позволявахте да ме разпитвате вън от тази стая, от това учреждение, което аз иначе уважавам, непременно щях да ви цапна с чадъра си по главата. Честна дума!

— Но сега не сте навън, а сте в това учреждение и в моята служебна стая, и затова ви моля да отговаряте на въпросите ми. Не се ли занимавахте с научна работа през свободното време?

— Вие откъде знаете?

— Просто предполагам!

— Е, занимават ме някои въпроси!

— Например?

— Не сте специалист, няма да разберете.

— Все пак.

— Все пак аз не съм длъжен да издавам творческите си тайни. Дори на вас!

— Но вие изведнъж започнахте да ходите в кръчмата. Какво се беше случило?

Пауза.

— Говорете, моля!

— Не ми се говори, гражданино следовател, на тази тема. Каквото имаше да казвам на тази тема, аз го казах вече. Друго не знам.

— Защо изскочихте така неочаквано от кръчмата?

— Не изскочих неочаквано, извикаха ме по телефона.

— Кой ви извика?

— Един човек.

— Кой именно?

— Това си е моя лична работа.

— Къде живее това лице?

— Не зная.

— Значи лицето не е от нашия град?

— Не съм го разпитвал. Нямам следователско хоби.

— Като излязохте от кръчмата, накъде тръгнахте?

— Качих се на рейса и слязох на първата спирка.

— Оттам?

— Няма „оттам“. Останах на спирката и разговарях с човека, който ме потърси.

— Къде разговаряхте?

— На улицата.

— Не личи да сте разговаряли на улицата. Вие се върнахте в кръчмата със сухи дрехи или почти сухи, а навън валеше проливен дъжд.

— Скрихме се в един вход. Доволен ли сте?

— Колко време разговаряхте с вашия човек?

— Около пет минути.

— На друго място ходихте ли?

— Не съм ходил. Върнах се обратно в кръчмата.

— Не може да бъде! Губят ви се около 20 минути. Пауза. По лицето на Прокопи се изписва чувство на неописуема досада.

— Може и да се губят. Не съм им правил сметка!

— Това не е отговор, гражданино Сапарев. Дори и един неграмотен човек знае, че три плюс три, плюс пет не правят 32.

— Е, та какво? — Прокопи се навежда към следователя и подчертано нахално повтаря: — Е, та какво от това, че не правят 32?

— Три минути за отиване до първата спирка на рейса и три минути за връщане — прави 6 минути. Казвате, че сте приказвали 5 минути на спирката. Е, добре. Всичко това прави 11 минути. Вие излязохте в 6 и 28 минути и се завърнахте там в 7 часа и 3 минути, значи, бавили сте се всичко 32 минути. Вие давате отчет за 11 минути, какво сте правили през останалите 20 минути? Това ме интересува! И ви моля много сериозно да не се отклонявате от въпроса ми. Говорете!

— Навярно съм приказвал не 5, а 20 минути с моя познат. Когато разговорът е интересен, човек не забелязва как лети времето.

— Слушайте, гражданино Сапарев, вие не разбирате ли, че е във ваш интерес да докажете по безспорен начин и със споменаване на имена и свидетели как и къде сте прекарали времето си между 6 часа и 28 минути и 7 часа и 03 минути.

— Ей богу, не разбирам.

— Или се правите, че не разбирате?

— Вместо да гадаете, няма ли да бъде по-добре вие сам да ми изясните този въпрос?

— Ако вие, гражданино Сапарев, не докажете със свидетели къде сте били от 6 часа и 28 минути до 7 часа и 03 минути, показанията на портиера бай Стамо могат да се окажат фатални за вас! Разбрахте ли?

— Само не ме стряскайте, моля ви се! Как тъй ще се окажат фатални? Да речем, че ми е хрумнало нещо и съм отишъл да направя някаква справка в отделението след работно време. Нима за такова нещо бесят? Или ако забравя например да върна ключа на портиера — нима за такова нещо изпращат в затвор?