Изневяра

Неочаквано Халюк вдигна ръцете си над масата и ги протегна към Айдан.

— Погледни! Един ден тези ръце ще започнат да треперят! И тогава няма да ни остане нищо, наречено бъдеще… Ти знаеш ли как всяка сутрин гледам със страх тези ръце — треперят ли… В момента, в който видя, че треперят, какво ще стане с мене, Айдан? С вас какво ще стане? Можеш ли цял живот да живееш с този страх? Ти не знаеш какво значи това, никой не знае. Който не е влизал в операционна, не може да го разбере!

Айдан погледна мъжа си и видя неща, които не беше забелязвала преди — видя един мъж, който не крие чувствата си; гледаше я с очите на тъжно дете. Години наред не беше познала мъжа си. За нея той беше човек без чувства, но се оказа, че той просто се е опитвал да не ги изкарва на показ, а тя не беше забелязала…

— Казваш талант, уморих се да нося този талант, Айдан… Мисълта, че един ден може да го загубя, виси като камък на шията ми…

Чувствата и мислите, които се въртяха в главата на Айдан, внезапно загубиха яснотата си, смесиха се едни други и се размазаха като в мъгла. Цялата й душа беше обсебена от печалния поглед и тъжния глас на мъжа й. Този мъж, който не забелязваше чувствата нито промените в тона или в погледа, който гледаше с насмешка на чувствата, защото беше бог — господар на човешките животи в операционната, същият този мъж, подобно на животно, което интуитивно усещаше приближаването на бурята или падането на лавината, или пороя, извади на показ страховете, мислите, слабостите си и ги сподели с жена си! От много време насам за първи път.

Радостна и объркана, Айдан го гледаше все едно се бе случило чудо. Халюк беше повдигнал тежката завеса, зад която умело криеше чувствата си, и сподели с жена си страховете, съмненията, притесненията си. В една връзка, която се ръководеше от разума, навлязоха чувствата — стопиха студенината и ги направиха по-близки един на друг. Всички търкания, притеснения, недоволства бяха забравени. В този момент чувстваше мъжа си много близко до себе си, толкова близко, че да не мисли и да не желае никого, освен него.

По детски тъжното и уплашено лице на мъжа, който до сега с никого не беше споделил страховете си относно бъдещето им, пробуди в душата й съчувствие и състрадание. Почувства се като върху меки, пухкави, ухаещи на хубаво, облаци.

Упрекваше се и се срамуваше, че преди малко се беше подразнила от мъжа си и че бе горяла от желание тичешком да отиде при друг. Мислеше си, че в живота й няма място за друг мъж, не си вярваше, че само преди малко бе мечтала за Джем. Всичко е било измислица, не може да го е мислила наистина. Толкова много съжаляваше, толкова виновна се чувстваше, че беше готова на всичко, само и само да изтрие от живота си посещението при Джем, разговора с него и желанието си да го види отново.

Погледна Халюк. Седеше, поставил ръце върху масата. На лицето му все още бе изписано печалното изражение от преди малко.

Разплака се.

Плачът беше реакция на тялото срещу много и различни душевни сътресения.

Халюк дойде при нея. Погали я по косите.

— Не плачи… — гласът му излезе дрезгав и треперлив и събуди усещането за натежали от сняг голи клони, които всеки момент можеха да се скършат под непосилния товар.

Айдан стана и прегърна мъжа си, зарови лице върху рамото му. Почувства миризмата му, която толкова много обичаше, и я вдиша дълбоко. Не беше забелязала всъщност колко й липсваше познатата топлина и близост. Остави се щастлива в плен на чувствата си. Ако някой я попиташе защо плаче, едва ли щеше да даде конкретен отговор — не знаеше защо. Навярно би казала: „Поради много причини.“ И наистина плачеше поради много причини. Беше имала много щастливи моменти с мъжа си, но нито един от тях не можеше да се мери по сила и дълбочина с този.

Когато дойде на себе си, видя, че е прегърнала с ръце мъжа си през кръста. Халюк обаче, както винаги, когато я докосваше извън спалнята, стоеше леко скован с ръце върху раменете й. Обикновено се дразнеше от неспособността му да импровизира и да обръща момента, но в този миг у нея се пробудиха обич и състрадание към него.

— Аз ще направя по едно кафе, ти стой тука.

Тази вечер и двамата се държаха особено. Айдан, която обикновено не влизаше в кухнята или ако влизаше, правеше го с неохота, тази вечер пожела да му направи кафе — точно както майка й правеше на баща й, каза го дори със същия тон: „Аз ще направя по едно кафе.“

Докато чакаше водата да заври, си мислеше. Толкова много бе искала Халюк да сподели мислите и чувствата си с нея, толкова много го беше желала, но никога не беше предполагала, че това ще й въздейства чак толкова. Обичта и състраданието, което изпита бяха естествени — всяка жена би ги изпитала, когато винаги силният и безстрашен мъж пред нея неочаквано свали щита си и зад него се покаже умореното му и тъжно лице. Това, което не разбираше, беше радостното учудване, че мъжът й показа душата си.

Когато влезе с кафето в салона, Халюк беше сложил една касета с онези странни, тежки черно-бели шведски филми, които обичаше, и я чакаше да гледат заедно. Бяха гледали всеки един от филмите поне по седем-осем пъти. Халюк винаги ги гледаше като омагьосан и въздишаше:

— Винаги съм искал да бъда един добър оператор… Виж само под какъв ъгъл е снимал, страхотно, нали?

Меко казано, Айдан изпитваше отвращение към тези филми. Винаги, когато ги гледаха с Халюк, помежду им се пораждаха студенина и напрежение — неясно защо, и като резултат — винаги се скарваха за нещо. Айдан сядаше пред телевизора, но от вътре се гневеше. Чувстваше го като принуда. И това, че по женски бе принудена да приеме, още повече разпалваше гнева й.

Но през тази вечер не се ядоса. Седна до Халюк, подви крака, хвана го под ръка и се гушна о него.

Мълчаливо гледаха филма. Неочаквано Халюк наруши тишината:

— Айдан ако ти не искаш, аз ще се откажа от длъжността главен лекар… Честно ти казвам… Аз не го искам толкова за себе си, колкото за вас… Ако ти не искаш — аз ще се откажа. Не е чак толкова важно.

Може би Халюк нямаше да се откаже толкова лесно, колкото казваше, но това, че го каза, на Айдан й стигаше. Още веднъж си помисли, че не е била права.

— Не, защо… Ти не ме гледай мене, понякога говоря, без да мисля… Според мене ти ще бъдеш един чудесен главен лекар.

Халюк леко се поизправи на мястото си:

— Виж, виж само как е снимал стаята отгоре… Страхотно, нали? Как се сещат да снимат точно по този начин?

Айдан погледна екрана, но не видя страхотното нещо, за което мъжът й говореше. Видя само трима души, които седяха, без да разговарят, в една стая.

— Искаш ли още едно кафе?

Не пиха обаче второ кафе.

Айдан сложи ръка върху бедрото на Халюк. Подобно на мъжете, които бяха престанали да се вълнуват от обикновените докосвания на жените си, и той не реагира. Едва когато усети натиска на ръката, се размърда и я погледна. Айдан очакваше да й каже: „Един момент, филмът ей сега свършва“, но Халюк й се усмихна:

— Какво?

Айдан се усмихна. Върху лицето й беше изписан срам — добре познат и на двама им — като на всички жени, които искаха от мъжете или любовниците си да се любят. Извърна поглед към спалнята.