Когато си в лодката
Шрифт:
— Добре, Джек — отвърна той унило. — Но поне едно нещо трябва да разбереш. Време е хората да се стреснат… Да се стреснат, преди още всичко да е отишло по дяволите….
Но тоя път аз не му отвърнах и той замълча. Изпихме още по две чашки кампари с лед, без да продумаме дума. Военният правилник строго забраняваше да се пие алкохол в деня на полет, но никой не изпълняваше тая заповед. До среднощ имаше още толкова време, че всичкият алкохол щеше да изветрее от главите ни. Кафенето започна да се пълни бавно със своите постоянни посетители, стана шумно и весело, както в обикновените делнични дни. По площадчето започнаха да се нижат богомолците — цели семейства, празнично издокарани, които пристъпваха бавно по изтритите плочи, малки проститутки, очистени — от греховете си, улични продавачи. Отново замириса противно на бензинови пари, малките като бръмбари италиански коли обидено ръмжаха по стръмните улици. Пред мраморното корито на фонтана се събраха деца, пъстри като пеперудки, които се забавляваха да хвърлят там малки бели
— Искаш ли да се поразходим — обади се Коноли след петата чаша.
Не ми се разхождаше, но благоразумно се съгласих. Все пак трябваше да се откъснем някак от чашките. Платихме и тръгнахме по тесните римски улици — но тоя най-очарователен старинен музей на света. Коноли все тъй мълчеше, от време на време спираше и се зазяпваше в някоя статуя или някой позеленял параклис. Мислех си, че започва вече да се превзема — хубавото не става по хубаво, ако почнеш прекалено да се вторачваш в него.
— Джек, имаш ли си момиче в Америка? — попита той внезапно.
Наистина, какво ставаше с тоя човек? Понамръщих се.
— Имах! — отвърнах аз кратко.
— Какво значи това?
— Аз бях женен, Коноли… Но тя ме напусна заедно с детето ми…
— Не знаех, Джек, прощавай! — каза той меко. — И може би тъй да е по-добре.
И преди още да му отвърна, побърза да каже:
— Искаш ли да отидем до катедралата?
— До каква катедрала? — не разбрах аз. — Тая, дето миналия път те водих….
— Какво да правим там? — запитах аз учудено.
— Искам да видя Мойсей…
— Ами нали миналия път го видяхме?… Какво повече да му гледам…
— Ти не разбираш! — отвърна той упорито. — Искам още веднъж да го видя…
— Ами да отидем — вдигнах аз рамене. — Но искам да те предупредя, Коноли, че днес се държиш като истински кретен.
— Добре де, добре — измърмори той. — Аз след туй ще се реабилитирам…
И веднага с лека стъпка ме помъкна към своята „Сан Пиетро ин Винколи“. Но мене не ми се бързаше — слънцето сега печеше по-силно, краката ми бяха понатежали от чашките. С много по-голямо удоволствие бих седнал на някоя пейка под пожълтелите листа на кестените, бих позяпал малките трътлести момичета, които разнасяха насам-натам по тротоарите масивните си крачета. И на всичко отгоре нямах никакво отношение към църкви. Ако не се смятат военните служби, на църква не бях ходил от дете. Всеки нормален човек знае, че няма на тоя свят нищо по-противно от методистка църква. Нашата в Айдахо по вътрешна архитектура приличаше повече на модерна немска сладкарница, почти толкова безвкусна, дори и повече. Майка ми неизмеримо страдаше, ако нямаше подходяща шапка за неделната служба, а нейните шапки обикновено варираха между светлосиньо и бледорозово. Не знам защо и досега грозните шапки струват най-скъпо, а баща ми беше най-обикновен пожарникар. По тая причина той не само намрази църквата, но успя да предаде тая омраза и на първородния си син.
Все пак трябва да призная честно, че „Сан Пиетро“ в никаква степен не приличаше на нашата виенска сладкарница. Първия път наистина не я разгледах добре, но сега, докато седяхме на излъсканата пейка, тя бавно като тих есенен дъжд попи в душата ми. Вътре беше здрачно, тихо и величествено. Сигурен бях, че преди векове хората съвсем не са идвали тук да си разглеждат шапките. Коноли не откъсваше поглед от своя Мойсей. Там е работата, че първия път аз едва бях го погледнал. Имаше нещо много по-интересно за гледане в неговото подножие и живо при това, твърде улисано в брадатия старец. Беше млада англичанка навярно, от тия с най-свежата и най-румена кожа, с такъв профил, за какъвто съм мечтал още от школските години. Не си откъснах погледа от нея, докато не си отиде. След това старецът не ми се видя толкова интересен. Но сега, както бях пийнал, май че се позасрамих от себе си. Нещо изключително могъщо и властно имаше в тоя каменен Мойсей, нещо изключително духовно въпреки атлетическата му фигура. Неволно го сравних с нашите генерали, даже с тия, които идваха направо от Пентагона, тъй като за мен те бяха най-яркият символ на авторитет и власт. Не, трудно им беше да издържат дори най-малката степен на сравнение. Нашите генерали приличаха на изрязани от бекон или в най-добрия случай на изплетени от стари телефонни кабели. Даже Хю Дри, най-великолепният бейзболист на века, най-великият идеал на момчетата от въздушните сили, представляваше в сравнение с него едно обикновено породисто говедо. Само един човек бях виждал в живота си, и то у нас — в Айдахо Лейк. Казваше се дядо Тигран, истински патриарх на многолюдно арменско племе. Беше много по-мършав от тоя Мойсей, но изглеждаше по-могъщ и по-властен. Никой в града не знаеше годините му, защото бе много по-стар от града. Когато дядо Тигран, горд и непристъпен като пророк, крачеше по платното на главната улица, спираше цялото движение, дори автоматичните поливачки. Даже губернаторът на щата, като се отбиваше понякога в градчето ни, отиваше
най-напред при дядо Тигран. Не, такива хора нашето жалко време вече не ражда.— А какви са тия жени около него? — попитах аз. Коноли ме погледна с невиждащи очи.
— Не знам — отвърна той тихо. — Не съм се интересувал…
— Във всеки случай жени никак не му отиват — продължих аз. — Може би трябваше да го обкръжат с библейски пророци…
— Или пък с тръбачите на Ерихон! — каза Коноли замислено. — Дето разрушили до основи крепостните стени на града.
Да, спомних си тая мила библейска лъжа.
— Не го виждам като символ на разрушението… По-скоро като спасител.
Коноли някак много особено ме погледна.
— Да, прав си! — отвърна той живо. — Мойсей ще спаси и нас, ще видиш.
На тоя въртоглав човек днес му идваха само налудничави идеи.
— Сигурно — измърморих аз. — Само не виждам начин да оживее…
— Ще оживее! — възкликна той екзалтирано. — Ще възкръсне от пепелищата…
Едва сега напълно разбрах защо Коноли така упорито мълчи — щом отвореше уста, започваше да дърдори глупости. За щастие, той отново здравата ги затвори. След малко напуснахме църквата. Сега улиците на града бяха изпълнени до ръба на тротоарите с изконтени хора, също такива, каквито са в неделен ден и у нас. Само че нашите, вместо да си тътрят краката по паважа, се качваха на луксозните си коли и заминаваха за прашната горичка, която се намира точно зад новата асфалтова база. Това те наричаха пикник, макар че, като се върнеха, миришеха повече на асфалт, отколкото на шума. А тия тук щяха да се отбият в някоя тратория, щяха да си поръчат спагети и щяха да изпият с достойнство няколко канчета евтино вино. И щяха може би да съжаляват за това. На другия ден трябваше още по-енергично да ме дърпат за палтото пред своите безлюдни магазинчета с надежда да наваксат вчерашните загуби. Нашата работа с Коноли беше много по-лесна. Ние наехме едно луксозно такси и отидохме у „Фра Контини“, тъй като джобовете ни бяха пълни с пари. Ресторантът беше нов, много прохладен през лятото, тъй като бе издълбан в скалите, но слава богу в него готвеха така, както са готвели дедите им. Най-напред изядохме по един голям омар, който главният готвач приготви пред очите ни. След това прибавихме към него и едно пиле „по дяволски“. Завършихме яденето с бифтек и палачинки, като не забравихме да полеем всичко това с две бутилки бяло „Фраскати“. Бях готов да поръчам трета, но Коноли най-неочаквано се възпротиви:
— Не бива, Джек, нощес сме дежурни… Трябва да поспим малко…
— Две силни кафета ще ни свършат същата работа! — казах аз недоволно.
— Знаеш, че не бива… Трябва да бъдем с бистър ум… Все пак изпихме по един коняк и Коноли побърза да извика келнера. Не знам какви дяволи го бяха прихванали днес, но на всичко отгоре плати цялата сметка. Никак не обичам да ми плащат сметките, но може ли човек да спори с такава корава глава като Коноли. Взехме отново военния рейс. Летището беше доста далече, но Дик караше като бесен. През цялото време Коноли де каза нито дума, беше се наприказвал за днес. Виждах само как упорито гледа през прозореца, макар че нямаше нищо интересно за гледане. Като пристигнахме, той каза кратко:
— Иди да спиш!… Аз ще проверя механизмите!…
Благослових го мислено, макар че той правеше това не за пръв път. И без това цялата проверка е една формалност, всички механизми на нашия самолет-чудо бяха безукорни. Той возеше две водородни бомби по двайсет мегатона, а двамата с Коноли бяхме бомбардери, седяхме, кажи-речи, един до друг. При нужда той трябваше да откачи пръв, но слава богу това никога нямаше да се случи. Дори не знам дали бях годен за такава работа. През живота си бях убил само няколко врабчета и една сляпа къртица, а да потопя в пламъци цял град ми се виждаше направо абсурдно. Все пак такъв е животът, не можеш едновременно да наливаш бензин в Айдахо Лейк и да обядваш у „Фра Контини“.
Коноли ми кимна небрежно. Погледнах го как спокойно и отпуснато се отправи към хангарите и тръгнах към спалните помещения.
Летяхме на обикновената височина към 20 хиляди метра. По това време италианското небе винаги е чисто, ние гледахме под нас разкошните съзвездия на градовете, които бързо изчезваха в нощния мрак. Настроението в самолета беше направо противно, както си е винаги в неделен ден. Празникът е за почивка или пък да заседне човек в някой от нощните клубове, докато съвсем му олекнат нервите. Хората мълчаха кисели, дори избягваха да се гледат. Само полковник Купър от време на време се обръщаше и ни поглеждаше мрачно със стъклените си очи. Купър беше началник на ескадрата допреди три месеца, но го понижиха заради никаква гадна история с малолетни момичета. Оттогава никой не го бе видял да се усмихне. Не бяхме умрели за постната му усмивка, но и киселото му настроение едва се понасяше. Във въздуха ние приличахме на истински летящ ковчег.
Минахме над Месинския проток, направихме широк кръг около Палермо и полетяхме обратно. Коноли, вдясно от мен, през цялото време мълчеше. Разбира се, и другите си бяха свили устата, но не знам защо тоя път неговото държане ме тревожеше. Седеше на мястото си като гипсиран, нещо остро и напрегнато имаше в изражението на сухото му лице. След тоя твърде бъбрив ден сегашното му потиснато настроение може би беше естествено. Най-лошото беше, че не виждах очите му, той просто избягваше да погледне към мен. Най-сетне не се въздържах и тихичко го запитах: