Колелото на мрака

Дали нещастникът разследваше него?

Нямаше как да е сигурен, но колкото повече мислеше за това, толкова по-вероятно изглеждаше. Не би могъл да си позволи да разчита на късмета; залозите бяха прекалено високи. Противникът му — ако инстинктите му бяха верни, не би могъл да бъде наречен по друг начин — трябва да беше действал по специален начин.

По много специален начин.

Той изгаси всичките лампи в стаята и остана в тъмното, наостряйки сетивата си. Първо се ослуша внимателно, идентифицира всеки малък звук — от далечното боботене на двигателите дълбоко в недрата на кораба до стоновете на вятъра и морето; плисъка на дъжда срещу стъклата; хлипането на частната му прислужница в спалнята й; глухите стъпки по коридора отвън. Настрои се към усещанията на собственото си тяло, на босите си крака върху плюшения килим, аромата на сандалово дърво и восъчни свещи в каютата, към усещането, причинено от дълбокото, тромаво полюляване на кораба.

Вдиша и издиша. Тримата противници — омразата, желанието и смута — трябваше да бъдат временно прогонени. Всичко трябваше да е спокойно. От тях омразата беше най-силният враг и сега тя почти бе задушила Блекбърн в своята триумфална прегръдка.

С железен самоконтрол той се приближи към статива до отсрещната стена, на който бе подпряно нещо, покрито със завързан саван от най-фина коприна. Това се оказа най-глупавата грешка — да не го държи в сейфа още от самото начало; но не му се бе понравила идеята да го заключва, при условие, че се нуждаеше от него толкова често. Собствената му частна прислужница бе получила строги инструкции да не повдига никога коприната и да не го поглежда. И той знаеше, че не би го направила — беше му отнело години, докато намери някоя толкова надеждна, лишена от всякакво въображение и любопитство, като нея. Но първата корабна камериерка — онази, която се бе самоубила — трябва да бе вдигнала покривалото. Сега, ако подозренията му се окажеха истина и този Пендъргаст беше по петите му, дори сейфът нямаше да се окаже достатъчно сигурен. Хотелските сейфове, както се знаеше, бяха лесни за разбиване, а корабните, дори на такъв голям кораб, по всяка вероятност не бяха по-различни. Бяха предвидени да държат далеч дребните крадци, нищо повече.

Налагаше се да намери някое по-добро скривалище.

Като съзнателно избягваше да го погледне, той предпазливо вдигна копринения саван върху предмета и го остави в центъра на стаята. С подчертана церемониалност подреди трийсет и шест маслени свещи върху голям сребърен поднос, запали ги, след което ги сложи пред предмета, за да го осветяват по-добре — като през цялото време стоеше с извърнати очи. Сложи пакетчета китайски тамян в две богато гравирани със злато кадилници, които разположи от двете страни на предмета.

Маслените свещи блещукаха, изпълваха стаята със специфичната си, танцуваща златна светлина. След това постла ватирано копринено килимче пред свещите и седна върху него в поза лотос. Затвори очи и започна речитатив: странно, ниско мърморене, което внимателният слушател би възприел като плетеница от същите странни звуци, свързани заедно, без начало и край. Топлата, животинска миризма на маслените свещи пълнеше въздуха, докато монотонното му припяване се издигаше и спадаше, създавайки чудатия тибетски полифоничен ефект, известен като „сигит“: онова звучене на две ноти едновременно с един и същ глас, станало известно от монасите тенгио, сред които бе учил.

След трийсет минути припяване със затворени очи тримата врагове бяха прогонени, победени. Съзнанието на Блекбърн бе изпразнено от цялата омраза и желание и възприемчиво за него. Той отвори очи рязко, много широко и се взря в предмета на светлината на свещите.

Сякаш го прониза електрически ток. Тялото му се вцепени, мускулите се издуха, връзките на шията му се стегнаха, каротидната артерия запулсира. Но монотонното му припяване не се разколеба ни най-малко, стана дори още по-бързо, премина към по-висок регистър, достигайки интензивността на звук, който изобщо не приличаше на нормалните тонове на човешкия глас.

Той се взираше и взираше. В стаята започна да се процежда специфична миризма, отвратителна миризма на пръст, напомняща изгнили гъби. Въздухът като че се замрежи, изпълнен с дим, събра се в едно място на четири стъпки пред него, сгъстявайки се като тъмна, лепкава сметана в нещо плътно, почти твърдо. И тогава…

То започна да се движи.

33.

Беше пътешествие, пълно с все първи неща, помисли си Бети Джондрау от Парадайс Хилс, Аризона, докато чакаше в осветеното фоайе на театър „Белгрейвия“, стиснала здраво една програмна брошура. Вчера тя и близначката й Вила бяха отишли в Седония СънСпа и си бяха направили подобни татуировки на бедрата: нейната с пеперуда, а на Вила — с пчела. И двете си бяха купили гривни за глезените с истински диаманти на „Риджънт стрийт“, един от двата свръх луксозни пасажа с магазини на кораба, и ги носеха всяка вечер. Кой би повярвал, помисли си Бети, че междувременно тя и сестра й бяха родили осем четирикилограмови бебета и се гордееха с единайсет шумни внучета. Слава богу, никога не си бяха позволявали да се отпуснат, както повечето си съученици от гимназията. Тя се гордееше силно с факта, че на шейсет и три все още можеше да облече балната си рокля от завършването — експеримент, който повтаряше с религиозна страст на всяка годишнина от дипломирането.

Тя се огледа отново и хвърли поглед на часовника си. Почти един след полунощ. Къде се беше дянала Вила? Беше отишла да купи батерии за камерата си най-малко преди половин час. Може би дори преди повече време.

Вила бе тази, която толкова се бе развълнувала, че среща Браддок Уайли, филмовият актьор. Най-съществената част на круиза — и една от причините те да се запишат — беше обещанието за средокеанска премиера на последния филм на ужасите с участието на Уайли. Беше предвидена за десет часа, но Браддок Уайли, или поне така се говореше, страдаше от морска болест, дължаща се на лошото време.

Тя сканира тълпата отново, но не съзря Вила. Е, ако не се появеше скоро, щеше да се наложи Бети сама да се срещне с Уайли. Измъкна едно огледалце от чантата си, огледа лицето си, докосна ъгълчетата на устните си с кърпичка, затвори го и го пъхна обратно.

Внезапно раздвижване в най-външната редица на групата й подсказа, че чакането не е било напразно. Беше се появил самият Браддок Уайли — елегантен в морскосиния си блейзър, шал и кремави панталони — който влезе във фоайето с няколко офицера от екипажа. Той съвсем не изглеждаше болен.

Още щом видя групата жени, грейна в усмивка и се приближи:

— Добър вечер, дами! — поздрави ги той и бръкна в блейзъра си за химикалка, когато хихикащите, изчервени от вълнение жени, започнаха да протягат програмите си към него. Уайли си проби път през тълпата, разменяйки по някоя дума с всяка, подписваше програми и позираше за снимки. На живо беше дори по-красив, отколкото на сребристия екран. Бети се поколеба, надявайки се сестра й да се появи в последния момент — но точно тогава Уайли застана пред нея.

— Последна, но не на последно място — каза той с намигване, обхвана ръката й с двете си ръце и я стисна топло. — Казаха ми, че имало прекрасно изглеждащи жени на борда, но аз не вярвах: до този момент.

— Хайде, хайде, мистър Уайли — каза Бети с дръзка усмивка. — Не говорите сериозно. Имам шест внучета, знаете ли?

Очите му се разшириха от изненада.

— Шест внучета? Кой би предположил? — Филмовата звезда й намигна отново.

Бети Джондрау не намери какво да отговори. Изчерви се до корена на косите си за първи път от половин век насам, изпитвайки онова възхитително усещане да е с пламнали бузи, непорочна и смутена ученичка като тогава, когато държеше ръката на капитана на футболния отбор.

Бети вдигна програмата и видя написаното: „На любимата ми баба пушачка — с любов и целувки, Брад Уайли“.

Ръцете й се разтрепериха. Това трябваше да е един от най-върховните моменти в живота й. Почакай само Вила да види товапосвещение.

Уайли се беше отдалечил и сега театралното фоайе започна да се пълни с нагиздени момичета. Бети дойде на себе си; по-добре да намереше две хубави места, и то бързо. Вила може и да беше изпуснала Браддок, но все още имаше време да види премиерата.