Корабът на чумата

Един от монтьорите бе скрил лицето си зад маска за заваряване, затова Макс се съсредоточи върху втория, висок, слаб мъж на около тридесет години, с гъста брада и мазна коса, вързана на опашка. Той беше наведен над двигателя, заровил ръце в купчини маркучи. Не усети присъствието на Макс зад гърба си. Хенли го халоса с отлично премерен удар.

Монтьорът падна като посечен. Цицината на главата му щеше да мине след няколко седмици.

Макс се завъртя. Заварчикът беше доловил движението и тъкмо се изправяше и се канеше да свали маската си, когато Хенли пристъпи напред и завъртя гаечния ключ. Инструментът се удари в пластмасовия щит. Ударът метна мъжа в близката кутия за инструменти. Горелката падна в краката на Макс и синият пламък го накара да отскочи назад.

Трети монтьор, който бе стоял в задната част на пикапа, внезапно се появи отпред, привлечен от суматохата. Вторачи се в припадналия заварчик, после се завъртя към Макс.

Хенли го загледа внимателно. Видя как объркването му се замени с гняв, но преди мъжът да реагира, Макс вдигна горелката и я метна по него. Монтьорът инстинктивно протегна ръце към нея и я хвана.

На три хиляди градуса пламъкът се нуждаеше само от кратък контакт, за да овъгли плътта. Монтьорът хвана горелката, както бе насочена право към гърдите му. В гащеризона му се отвори димяща дупка, а кожата и мускулите изцвъртяха и разкриха ребрата му, които почерняха още преди зловещият шок да го накара да пусне горелката.

Изражението му не се промени в секундите, преди да осъзнае, че сърцето му бе спряло да бие. Той се отпусна бавно на бетонния под. Макс усети, че му се доповръща от миризмата. Не бе искал да убива монтьора, но нямаше избор. Трябваше да спаси сина си, а този човек, за съжаление, стоеше на пътя му.

Един от работниците бе горе-долу с неговите размери, затова той съблече гащеризона му и го нахлузи върху дрехите си. Взе кубинките на третия монтьор, защото останалите бяха безнадеждно малки. Направи го, без да вдига поглед от краката му.

Въоръжен с ножица за метал, пристъпи към двата камиона, отвори капаците им и преряза жиците вътре. Насочи се към моторите и видя машина за кафе на една от работните маси. Грабна пакета със захар и вместо да си губи времето с електрониката на кавазакитата, изсипа захарта в резервоарите им. Моторите нямаше да изминат повече от половин километър, а почистването на резервоарите и цилиндрите им щеше да отнеме часове.

Минута по-късно той яхна единствения изправен мотор и натисна бутона, който отваряше вратата на гаража. Беше нощ. Вятър и дъжд нахлуха през отвора. Макс не можеше и да мечтае за по-добри условия. Нямаше смисъл да затваря вратата. Ковач щеше да види, че е избягал и да разбере как го е направил. Присви очи срещу дъжда и изфуча в тъмнината.

25.

Ковач бе дал точни заповеди на петимата мъже, оставени да наблюдават бившата лаборатория на „Отговорните“ във Филипините. Не трябваше да закачат хора, оглеждащи сградата, освен ако не станеше ясно, че ще проникнат в подземната й част. През седмиците, в които наблюдаваха мястото, само двама филипинци на вехт мотоциклет проявиха интерес към него. Останаха там едва няколко минути, като оглеждаха постройката, за да видят дали можеха да отмъкнат нещо от нея. Когато осъзнаха, че всичко бе взето, се метнаха на мотора и изчезнаха.

Начинът, по който двамата мъже днес се приближиха към сградата, накара пазачите да застанат нащрек, а когато взривът отекна в полето, знаеха, че предпазливостта им е била възнаградена.

Хуан се срина сред разбития от Линк цимент и се приземи солидно на краката си на площадка на стълбище. Нищо не се виждаше в гъстия прах и Кабрило се втурна сляпо надолу по стълбите с надеждата, че Линк не е пътя му. Парче цимент с размера на главата му го удари по рамото и той изгуби равновесие. Търколи се по няколкото последни стъпала и се просна замаян на площадката. Силна ръка сграбчи ризата му и го вкара в малко антре, за да го предпази от лавината падащи камъни.

— Благодаря — каза Хуан, когато Линк му помогна да се изправи.

Лицата и дрехите на двамата мъже бяха посивели от праха. Дървеното скеле, което поддържаше бетонната плоча, се предаде напълно и тонове цимент и разбито дърво паднаха на стълбището и запълниха входа към антрето с боклуци. Тъмнината беше непрогледна.

Линк извади фенерче от раницата си. Лъчът беше ярък, но разкри само облаци прах.

— Напомня ли ти за нещо? — ухили се Линк мрачно.

— Също като в Цюрих, откъдето измъкнахме онзи банкер преди известно време — отговори Хуан и се закашля.

— Какво мислиш за комитета по посрещането?

— Чувствам се като идиот, задето си мислех, че ще е толкова лесно.

— Амин, братко.

Линк насочи лъча към запушената врата. Някои от циментовите блокове сигурно тежаха по половин тон или повече.

— Ще са ни нужни няколко часа, за да изкопаем проход.

— Веднага щом отворим и малка дупка, ще ни застрелят — отвърна Хуан, като пъхна пистолета в колана на панталона си. — Имат повече муниции от нас, а вероятно са и доста повече на брой. Не ми се иска да попаднем в засада.

— Да ги изчакаме да си тръгнат?

— Няма да стане. Имаме няколко протеинови закуски и манерка с вода. А те могат да висят тук безкрайно.

Хуан затърси сателитния си телефон.

— Тогава да извикаме на помощ кавалерията. Еди може да изпрати отряд тук за по-малко от четиридесет и осем часа.

— Нямам сигнал — каза Кабрило и изключи телефона, за да запази батерията.

— Добре, отхвърли всичките ми предложения. Каква идея имаш?

Хуан взе фенера от ръката му и го насочи към ниския тунел, прокопан в земята преди десетилетия.

— Да видим накъде води.

— Какво ще стане, ако дойдат след нас?

— Да се надяваме, че ще можем да им устроим засада.

— Защо тогава не ги изчакаме тук?

— Ако аз ръководех екипа им, щях да метна няколко гранати тук, преди да изпратя хората си. Ще ни направят на кайма, без да изстрелят и един куршум. Ако се измъкнем от гранатите, в тунела пък ще сме прекалено изложени на огън. Трябва да намерим по-добра защитна позиция. Хубавото е, че ако си направят труда да се втурнат след нас, това означава, че от проклетото място има и друг изход.

Линк обмисли възможностите им и с широк размах на ръката си посочи, че трябва да тръгнат в подземния тунел. Едната стена на тунела беше от дълга каменна плоча, а другата носеше следи от работа с инструменти. Двамата мъже можеха да вървят един до друг, а таванът бе висок поне три метра.

— Това е естествена пукнатина, която японците са разширили по време на окупацията — отбеляза Кабрило, докато оглеждаше камъка.

— Най-вероятно се е получила при земетресение — добави Линк. — Построили са фабриката там, където дупката е стигнала до повърхността.