Корабът на чумата
Шрифт:
По онова време Хуан Кабрило тъкмо бе основал Корпорацията и се нуждаеше от кораб. Беше посетил пристанища из целия свят в търсене на подходящия. Когато видя снимки на товарния кораб, разбра, че е намерил своя. Принуди се да наддава срещу три фирми, преработващи стари кораби, но все пак успя да го купи за много по-малко, отколкото ако беше избрал нов. Кабрило въобще не се интересуваше от възможностите му да превозва товари. Искаше го заради анонимността му.
След това „Орегон“ прекара почти шест месеца в закрит сух док във Владивосток, където претърпя невероятна трансформация. Без да променят външния му вид, напълно изкормиха вътрешността му. Старите дизелови двигатели бяха заменени с най-новите мощни мотори. Благодарение на процес, наречен магнитохидродинамика, двигателите използваха
Заради скоростите, на които сега корабът бе способен, корпусът му трябваше да бъде подсилен и втвърден. Добавиха му стабилизиращи перки и носовата му част се сдоби със скромни възможности за разбиване на лед. През целия кораб бяха прокарани няколкостотин километра жици, за да осигурят сложната употреба на електроника, всичко от военни радари и сонари до телевизионни камери. Системата бе контролирана от суперкомпютър „Сън майкросистемс“.
После дойдоха оръдията. Две торпедни цеви, 120-милиметрово оръдие, което използваше насочващата система на боен танк „Ейбръмс“ Б1А1. Освен това имаше три 20-милиметрови оръдия „Гейтлинг“, произведени от „Дженеръл илектрик“, вертикални установки за антикорабни ракети и няколко картечници калибър 30 за отбрана. Всички оръжия бяха умно скрити зад подвижни корпусни плочи като онези на немските подводници, използвани през Първата световна война. Тридесеткалибровите бяха прибрани в ръждясали петролни варели, закрепени постоянно към палубата. С натискането на бутон в оперативния център капаците на варелите се отваряха и оръжията изскачаха, управлявани дистанционно от стрелците, които седяха в безопасност във вътрешността на кораба.
Кабрило добави и други изненади. Трюмът до кърмата бе превърнат в хангар за хеликоптер „Робинсън D44“ за четирима пътници, който можеше да бъде хидравлично издигнат на палубата. Скрити врати, откъдето можеха да изскочат всякакви видове лодки, включително моделът, разработен за атаките на морските тюлени, се намираха на ватерлинията, а по продължение на кила два масивни панела се отваряха към огромно пространство, наречено „Лунен басейн“, откъдето можеха да пуснат чифт миниподводници.
Що се отнася до помещенията за екипажа, не бяха спестени никакви разходи. Коридорите и кабините бяха луксозни като в петзвезден хотел. „Орегон“ се радваше на най-чудесната кухня с персонал от отлично обучени готвачи. Една от страничните баластни цистерни, проектирана да придаде на кораба вид на напълно натоварен, ако това се наложи, бе облицована с карарски мрамор и превърната в басейн с олимпийски размери.
Работниците, изпълнили трансформацията, мислеха, че работят за руската военноморска флота и създават нов шпионски кораб. Кабрило бе подпомогнат в тази лъжа от командира на базата, където се намираше докът, подкупен адмирал, когото Хуан познаваше от години.
Парите за създаване на Корпорацията и ремонта на „Орегон“ идваха от тайна сметка на Каймановите острови, която навремето бе принадлежала на наемен убиец, за когото Кабрило се бе погрижил от името на бившите си работодатели от ЦРУ. Сумата трябваше да се върне в черната каса на ЦРУ, но Хуан получи разрешение от прекия си началник, Лангстън Овърхолт, да ги използва за начинанието си.
Кабрило бе възнамерявал да напусне ЦРУ, когато Саддам Хюсеин нахлу в Кувейт на 2 август 1990 година и изненада безкрайно всички в Лангли. Централното разузнавателно управление участваше в Студената война от толкова дълго време, че когато Берлинската стена бе срутена, а Съветският съюз се разпадна, не бяха готови за избухналите регионални схватки, за които Хуан бе сигурен, че ще последват. Корпоративната култура в ЦРУ бе здраво установена и пречеше да се види надвисналата опасност. Когато Пакистан изпробва първата си ядрена бомба, ЦРУ научи за това от
телевизията. Кабрило смяташе, че липсата на гъвкавост в ЦРУ заслепяваше ръководството и му пречеше да види как се развива светът след дългите години, в които бе доминиран от две суперсили.Овърхолт не даде официално позволение на Хуан да финансира собствената си тайна полувоенна компания, Корпорацията, но той също бе разбрал, че правилата се променят. Практически Кабрило и екипът му бяха наемници, но макар парите за създаването на предприятието му да не можеха да бъдат проследени обратно до Съединените щати, Хуан никога не забрави кой му беше помогнал да започне операцията. И сега заради Овърхолт „Орегон“ седеше на няколко километра от брега на Иран и се преструваше, че е друг кораб.
Кабрило и Хенли тръгнаха към залата за конференции във вътрешността на кораба. Събранието, председателствано от Хуан, когато радарът забеляза приближаващия се патрулен катер и го принуди да влезе в ролята на Ернесто Естебан, още продължаваше.
Еди Сенг стоеше пред телевизор с плосък екран и държеше лазерна показалка в ръка. Напълно различен от несръчния водопроводчик, когото бе изиграл пред иранците, Сенг беше ветеран от ЦРУ също като Кабрило. Поради невероятната си способност да планира и провежда акциите Еди действаше като ръководител на операциите на брега. Никоя подробност не беше прекалено малка за вниманието му. Невероятната му способност да се съсредоточава му бе позволила да прекара голяма част от кариерата си под прикритие в Китай, успявайки да се изплъзне от най-безмилостната тайна полиция в света.
Около голямата конферентна маса седяха останалите от старшия състав на Корпорацията с изключение на доктор Джулия Хъксли. Джулия беше главният медицински служител на „Орегон“ и рядко присъстваше на събрания относно мисиите.
— Е, прогони ли иранците с дъха си? — попита Линда Рос, когато Хуан се настани до нея.
— О, съжалявам — извини се той и извади ментов бонбон от джоба си, за да прогони миризмата на сиренето „Лимбургер“, което бе сдъвкал тъкмо преди гостите да се качат на борда. — Мисля, че не харесаха моя английски — добави той с кошмарния акцент, който бе използвал.
Линда беше новият вицепрезидент по операциите. С ягодовочервена коса, дълъг бретон, който вечно отмяташе от очите си, и изпъстрени с лунички нос и бузи, тя имаше вид на малка палавница. Тънкият й почти момичешки глас подсилваше тази представа. Но когато заговореше, всички членове на екипажа се заслушваха внимателно. Линда бе работила като разузнавач на крайцер и бе напуснала армията след кариера в Главния щаб.
Срещу нея седяха навигаторът Ерик Стоун и партньорът му Марк Мърфи, който отговаряше за огромния арсенал оръжия, разположени на кораба. По-нататък бяха Хали Касим, офицерът, който отговаряше за комуникациите, и Франклин Линкълн, едър бивш тюлен, началник на групата от бивши служители на специалните сили, „ловджийските кучета“ както Макс ги наричаше.
— Е, справихте ли се, господин председател? — избумтя глас от високоговорителя на телефона.
Беше Лангстън Овърхолт, свързан чрез обезопасен канал от Лангли.
Като основател на Корпорацията Хуан си запази титлата „председател“ и само един член от екипажа, възрастният главен стюард Морис, го наричаше „капитан“.
— Просто успокоихме местните жители — отговори Кабрило.
— Не ви заподозряха, нали?
— Не, Ланг. Въпреки, че сме само на няколко километра от военноморската база в Бандар абас, иранците са свикнали да виждат много кораби. Погледнаха набързо нашия и решиха, че не представляваме заплаха.
— Разполагаме с много кратко време, в което да изпълним мисията си — предупреди го Овърхолт. — Но ако смяташ, че трябва да отложим, разбирам.
— Ланг, тук сме. Ракетните торпеда са тук, а преговорите с Русия за ограничаване на експорта на оръжия са след две седмици. Трябва да го направим сега или никога.
Изобилието на ядрени бомби си оставаше най-сериозният проблем за безопасността на света, но продажбите на оръжие на нестабилни правителства също бяха голяма грижа за Вашингтон. Русия и Китай трупаха милиарди долари от продажба на ракети, бойни самолети, танкове и дори подводници, които продаваха на Техеран.