Корабът на чумата

— Спечелих достатъчно пари за една вечер — каза той, като се изправи.

Върнаха чиповете в сметката си за следващата вечер и тръгнаха през богато украсения атриум. Кериков се обади на шофьора си и нареди лимузината да ги чака пред сградата. Шофьорът спря пред входа, но остана зад волана. Телохранителят на Кериков изскочи от предната седалка и им отвори вратата. Беше около десет сантиметра по-висок от Кабрило и имаше тъмни очи, които гледаха подозрително. Мъжът огледа тълпата и после прикова мрачен поглед в Хуан.

Друг човек инстинктивно би отместил очи настрани и телохранителят би разбрал, че нещо не е наред. Но Хуан бе усъвършенствал способността да игнорира инстинктите си. Вместо да сведе очи, той отвърна на мрачния поглед и попита:

— Проблем ли има?

Изражението на телохранителя се смекчи.

— Не — кротко отговори той.

Кабрило влезе в колата и вратата се затвори след него. Пътят до пристанището бе съвсем кратък. Хуан продължи да се прави на затормозен от стомашни проблеми, за да не му се налага да говори с руснака.

Личната моторница на Кериков ги чакаше на пристанището, за да ги отведе до яхтата. Телохранителят скочи от колата и им отвори задната врата.

— Добре че не пръснахме пари по жени тази вечер — отбеляза Кериков, когато излязоха от лимузината.

— В момента дори не мога да погледна жена — отговори Хуан. — Всъщност почти изпитвам ужас от пътуването до яхтата.

Руснакът сложи месеста ръка на рамото му.

— Разстоянието е съвсем малко, а водата е гладка като огледало. Няма да имаш проблеми.

Телохранителят запали двигателя на моторницата, а шофьорът развърза въжетата. След пет минути стигнаха до „Матрьошка“, където бе спусната тикова платформа. Стълбите водеха към главната палуба на огромната яхта.

— Предполагам, че отиваш направо в каютата си — каза Кериков, когато се качиха на борда.

Телохранителят остана долу, за да обезопаси моторницата. Един прислужник ги чакаше на стълбите. Хуан видя още двама пазачи. Единият стоеше на палубата зад мостика, а другият патрулираше близо до басейна. Хората му бяха преценили, че за поддържането и управлението на яхтата са нужни поне осемнадесет души и десетина охранители.

— Всъщност — отговори Хуан — бих искал да поговорим в кабинета ти.

— Нищо от особена важност, надявам се — каза Кериков, който знаеше, че лесно можеха да ги подслушват, когато се намираха толкова близо до брега.

— Не, не — бързо отвърна Кабрило. — Просто тази вечер се сетих нещо.

Кериков го поведе през луксозната яхта. Минаха покрай трапезария за двадесет души и кинозала за два пъти повече. Бившият комунистически шпионин определено харесваше екстрите на капитализма.

Стигнаха до кабинета на руснака. Веднага щом Кериков затвори вратата, Хуан извади пистолета си и го притисна в гърлото му достатъчно силно, за да съдере кожата.

— Един звук и си мъртъв — предупреди го той на чист руски, зарязал арабския си акцент.

Кериков не помръдна. Вероятно бе попадал в подобни ситуации достатъчно често, за да знае, че ако нападателят му искаше да го убие, вече щеше да е мъртъв.

— Кой си? — попита той.

Хуан не отговори, само закопча чифт белезници на ръцете му.

— Говориш идеално руски. Мисля, че си от ЦРУ, а не от ФБР. Проучих Ибн ал Асим добре; произходът му е безукорен. Сериозно си се потрудил да си създадеш легенда. Безброй доверени хора ме увериха, че арабинът е сериозна работа.

— Аз не съм Ал Асим — каза Хуан.

Кериков се ухили презрително.

— Очевидно не си.

— Той е още в казиното в кофа за боклук. Ще се върне в съзнание след няколко часа.

Руснакът присви очи и се опита да осмисли положението. Хуан го остави на мира за миг.

— Що се отнася до мен, ти и Ал Асим сте стари другарчета от колежа и сега се забавлявате заедно в Монте Карло. Не ми пука какво планирате. Тук съм заради нещо, което си откраднал от бившите си работодатели.

— Откраднах доста неща от тях — гордо отвърна руснакът.

Хуан бе проучил подробно търговеца на оръжие и ужасно му се искаше да му пръсне черепа, за да отърве света от него. Нужни му бяха сериозни усилия, за да не натисне спусъка.

— Искам кодовете за „Юмрука на Сталин“.

Фактът, че бе споменал оръжието наскоро пред Ал Асим, не убягна на руснака и той отново попита Хуан кой е.

— Убиецът ти, ако не ми дадеш онова, което искам — отговори той.

— Наблюдавал си ме, нали?

— Екипът ми те наблюдава от известно време — каза Хуан. — Интересуваме се само от кодовете за сателита. Дай ми ги и двамата с Ал Асим можете да си продължите сделките без проблеми. В противен случай тази вечер ще умреш.

Хуан бе споделил намеренията си с Овърхолт, който настоя по никакъв начин да не рискуват дългосрочния му план да превърне арабина в двоен агент. Свали предпазителя на пистолета, за да наблегне на думите си. Кериков се опита да го срази с поглед и дори не мигна, когато видя как пръстът на Хуан започна да натиска спусъка.

— Давай и хората ми ще са тук след двадесет секунди — предупреди той.

— Душата ми е готова за небесното царство на мъчениците — отвърна Хуан, влизайки в ролята на религиозен фанатик. — А твоята готова ли е?

Кериков въздъхна.

— Господи, липсва ми Студената война. Ти си чеченец, нали?

— Ако това ще успокои съвестта ти, не съм чеченец, а оръжието няма да бъде използвано никъде в бившия Съветски съюз — отговори Хуан.

— Кодовете са заключени в сейфа зад картината — Кериков кимна към стената.

Хуан побутна картината с пистолета си, в случай че бе вързана към бомба. Сейфът бе голям около половин квадратен метър, с десетцифрена електронна ключалка.

— Комбинацията — каза той.

— Две–пет, едно–нула, едно–девет–едно–седем.

Минаха няколко секунди, преди Хуан да осъзнае значението на числата, тъй като при датите европейците слагаха дните пред месеците.

— Октомврийската революция — ухили се той. — Страхотна идея.

Набра номерата и накара Кериков да застане точно пред сейфа, когато завъртя дръжката. Беше разпознал модела на сейфа и знаеше, че ако бе вкаран неточен код, щеше да се взриви граната. Кодът се оказа истинският. Вътре имаше пачки с пари, пистолет, който Хуан прибра в джоба си, и купища папки.