Корабът на чумата

Хуан погледна дигиталния часовник на екрана. Разполагаха само с час и единадесет минути да намерят Макс и да спасят проклетия му задник. Всъщност разполагаха с по-малко, тъй като когато орбиталната балистична ракета удареше острова, вероятно щеше да предизвика огромна вълна. Изчисленията на Ерик показваха, че топографията на слабо населения залив Манделей ще намали ефекта на вълната, но всеки кораб в радиус от тридесет километра от Еос щеше да понесе сериозни щети.

„Орегон“ се намираше на двайсет и пет километра от острова, когато образът му се появи като сива бучка на фона на яркосиньото море, заради което тази част на Турция се славеше като Тюркоазения бряг.

Джордж насочи хеликоптерчето на хиляда метра над острова, достатъчно високо, за да не чуят двигателя. Тъй като слънцето бързо се спускаше на запад, нямаше да могат и да го видят. Еос представляваше купчина голи скали и тук-там полуплешиви борове. Гомес фокусира камерата на мястото, където „Отговорните“ бяха построили бункера, но не се виждаше нищо. Камуфлажът на входовете бе отличен, поне от тази височина. Единственото, което подсказваше, че крепостта въобще е там, бе асфалтираният път, опрял до подножието на нисък хълм.

— Хали, увеличи — нареди Хуан. — Виж дали можеш да откриеш врати.

— Дадено.

— Добре. Джордж, завърти. Искам да огледам плажа и кея.

Адамс насочи хеликоптерчето обратно към морето, за да доближи кея. Плажът се простираше само на няколкостотин метра и вместо с пясък бе покрит с избелени от водата камъни. Стръмните скали, които се издигаха от двете му страни, изглеждаха непревземаеми без алпинистко оборудване и няколко часа катерене.

Кеят се намираше точно в средата на плажа. Представляваше Г-образна конструкция, която навлизаше двайсетина метра във водата. Настилката му изглеждаше солидна и достатъчно широка за багерите и бетонобъркачките, които бяха използвали за построяването на бункера. Там, където кеят се сливаше с пътя, имаше метална барака. Плоският й покрив бе ограден с парапет. Зад бараката бе паркиран пикап.

На покрива видяха двама охранители с мощни бинокли. Автоматичните им оръжия лежаха до тях. Друга двойка пазачи се мотаеше по кея, а още двама патрулираха по плажа.

Комуникационните линии се намираха под земята, така че нямаше начин да ги повредят, за да изолират постовете на охранителите. Хуан предположи, че Зелимир Ковач бе мобилизирал охранителите и им бе наредил при първия признак за нещо подозрително да уведомят бункера, който да се запечата веднага.

— Превключи на топлинен образ — каза Хуан. Сцената на монитора се промени. Почти всички подробности избледняха, с изключение на телесната топлина, отделяна от охранителите. Екипи от по двама души бяха разположени на върха на всяка скала. Не ги беше забелязал при първия оглед.

— Как мислиш се придвижват типовете по скалите? — попита Джордж.

— Малки двигатели. Най-вероятно мотори или джипове като онези на Коринт. Страшно приятни за возене, ако никой не стреля по теб.

Кабрило се интересуваше повече от сигнала, който идваше от пътя. Изгорелите газове от електростанцията на „Отговорните“ бяха свършили чудесна работа по прикриването на топлинните следи. Дори за най-опитния наблюдател изглеждаше, че пътят просто излъчва насъбраната през деня жега. Оранжевата линия от термалния скенер продължаваше по протежение на кея. Сигурно използват дифузер, за да маскират допълнително топлинните следи, помисли си Хуан. Не успя да види колекторите на въздушните смукатели.

Натисна бутона на интеркома, за да се свърже с Еди и Линк, които наблюдаваха въздушното разузнаване на монитора в гаража.

— Как ви се вижда?

Знаеше какво ще чуе още преди Еди да му отговори.

— Ще падне голяма касапница, а нямаме никакви гаранции. Имаш ли подробни кадри от мястото, където свършва пътят?

— Хали работи по въпроса в момента.

— Готово — съобщи Касим.

Увеличените снимки пробляснаха на монитора и всички приковаха очи в тях. Пътят просто спираше в подножието на хълма. Знаеха, че някъде там има врати, но бяха съвършено замаскирани.

— Можем да се опитаме да проникнем с взрив — предложи Еди без ентусиазъм.

— Не знаем дали ще ни трябва малко С–4 или ракета.

— Тогава да използваме „Номад“, за да стигнем до брега, а там да се опитаме да намерим въздушните смукатели. Ще имаме нужда от горелка, за да се измъкнем от тръбата, след като свършим вътре — каза Еди. — Ще ми се да разполагахме с повече време, за да изчакаме залеза.

Орбиталният маршрут на руския сателит бе определил времето за нападение и нямаше начин да го променят. Хуан отново погледна часовника.

— Какво правят пазачите на кея? — попита Джордж, като превключи камерата.

— Май си почиват по време на работа — разсеяно отвърна Хуан.

— Мисля, че във водата има нещо. Ще насоча хеликоптера, за да видим по-добре.

Без светлина Макс нямаше начин да определи колко въздух му остава в резервоара, но прецени, че пълзи от двадесет минути. Опитваше се да диша колкото се можеше по-леко, но знаеше, че изразходва скъпоценния въздух прекалено бързо, а краят не се виждаше. Тунелът напред бе така тъмен, както отсечката, която бе изминал.

След десетина минути усети затруднение в дишането. Резервоарът бе почти празен. Скоро щеше да изчерпи въздуха и в костюма си, а после щеше да започне да се задушава. Прекарал по-голямата част от живота си в морето, Макс винаги бе вярвал, че ще умре във водата. Не си бе и представял, че ще се задуши във вихрушка от реактивни газове.

Продължи напред упорито. Горният костюм представляваше обгорена маса, парчета от него, най-вече на колената, се късаха едно след друго. За щастие долният все още го предпазваше достатъчно.

Кайл ще се оправи, помисли си той. Беше сигурен, че каквото и да станеше, Хуан отново щеше да спаси сина му. А след фиаското първия път щеше да намери друг психиатър. Председателят никога не допускаше една и съща грешка два пъти, дори да не знаеше каква бе причината за нея първия път. Макс дори вярваше, че приятелят му ще успее да разбере как доктор Дженър ги предаде, макар да знаеше, че Хуан нямаше да отгатне истинската самоличност на Дженър. Той самият едва повярва на ушите си.

Умирам, за да спася детето си, каза си Макс. Най-достойната кауза, за която човек можеше да загине. Надяваше се, че някой ден Кайл ще разбере саможертвата му, и се молеше дъщеря му да прости на брат си смъртта на баща им.

— Болката… може… да… бъде… пренебрегната.

Чувстваше се сякаш изкачва Еверест. Налагаше му се да вдишва дълбоко, за да си поеме достатъчно въздух, но всеки път ребрата го заболяваха зверски, а дробовете му не се напълваха. Ръката му се удари в нещо в тъмнината. Стори му се адски странно. Подобна шахта трябваше да е абсолютно празна, за да даде възможност на турбините да вършат работата си ефикасно. Опипа предмета и се засмя радостно. Беше вторият резервоар, който бе излетял надолу по тръбата. Бързо изключи почти празния резервоар и включи новия. Въздухът пак имаше металически застоял вкус, но въобще не му пукаше.