Кралицата на изменниците

Денил кимна.

— Очаквах, че ще го пожелаете, ваше величество — отвърна той, успявайки да се усмихне. После се обърна към Лоркин. — Разкажете му онова, което разказахте и на мен, лорд Лоркин.

Младият магьосник го погледна изненадано, дори укорително, преди да се обърне отново към краля. Денил подтисна усмивката си.

„Ако им разкаже онова, което разказа на мен, едва ли ще им разкрие кой знае колко“.

— В нощта, когато напуснах Дома на Гилдията — започна Лоркин, — една робиня се промъкна в леглото ми и се опита да ме убие. Бях спасен от друга робиня, която ме убеди, че ако не замина с нея, убийците ще се върнат, за да ме довършат. Спасителката ми, както сигурно сте се досетили, всъщност не беше робиня, а една от Изменниците.

Тя ми обясни, че обществото, на което е член, се е образувало преди Сачаканската война, когато група жени са били принудени да се обединят заради лошото отношение към тях в сачаканското общество. Войната ги принудила да се изтеглят в планината, където станали нови хора, отхвърлили робството и неравенството между мъжете и жените.

— Те са управлявани от жени — прекъсна го кралят. — Как може това да е равенство?

Лоркин сви рамене.

— Не е идеалното положение, но е доста по-справедливо от всички, с които съм се сблъсквал или съм чувал.

— Значи отидохте в базата им?

— Да. Това бе най-безопасното място, защото убийците продължаваха да ме преследват.

— Ще можете ли да го намерите отново?

Лоркин поклати глава.

— Не. Носех превръзка на очите.

Кралят присви очи.

— Колко е голяма базата им? Колко Изменници живеят там?

— Аз… не мога да кажа.

— Не можете или не искате?

— Не е такова място, където може лесно да се разбере от колко хора е обитавано.

— Тогава изкажете предположение.

Лоркин разпери ръце.

— Повече от сто.

— Сдобихте ли се с впечатления от боеспособността им?

Лоркин отново поклати глава.

— Не ги видях да се бият. Някои са магьосници. Но вие вече го знаете. Не мога да ви кажа какъв е броят им, колко са силни или колко добре са обучени.

Вниманието на Денил беше привлечено от размърдване сред ашаките и сърцето му подскочи, когато разпозна Ачати. Мъжът срещна за кратко погледа му, но лицето му продължаваше да е замислено. Той се наведе към краля и промърмори нещо. Кралят не отместваше очи от Лоркин, но леко повдигна вежди.

— С какво се занимавахте, докато живеехте при Изменниците? — попита той.

— Помагах в лекуването на болните.

— Нима са се доверили на вас, един чужденец, да ги лекувате?

— Да.

— Научихте ли ги на нещо?

— На няколко неща. Аз също научих някои неща.

— На какво ги научихте?

— Няколко лекарства — и аз научих за няколко от тях, макар че за приготвянето на някои са нужни растения, които не растат в Киралия.

— Защо ги напуснахте?

Лоркин се поколеба; очевидно не очакваше да чуе толкова скоро този въпрос.

— Защото исках да се прибера у дома.

— Защо не си тръгнахте по-рано?

— Обикновено не позволяват на чужденците да си тръгват. Но в моя случай промениха мнението си.

— Защо?

— Нямаше причина да не го направят. Не бях научил нищо важно и не можех да разкрия нищо важно. Когато си тръгнах, те се погрижиха да не мога да открия пътя наобратно.

Кралят го изгледа замислено.

— Дори да е така, вие все пак сте видели повече от базата им от всеки друг. Сигурно има детайли, чието значение не разбирате. Бунтовниците застрашават тази страна и един ден могат да се окажат заплаха и за останалите държави в региона, включително вашата. Ще се подложите ли на разчитане на съзнанието?

Лоркин застина. Залата бе потънала в пълна тишина, когато той отвори уста, за да отговори:

— Не, ваше величество.

— Ще използвам само най-умелия ми четец. Той няма да рови из мислите ви, а ще ви позволи да проектирате спомените си в съзнанието му.

— Оценявам това, но съм задължен да пазя познанието, получено в Гилдията. Трябва да ви откажа.

Кралят отмести поглед към Денил. Изражението на лицето му бе неразгадаемо.

— Посланик, ще наредите ли на лорд Лоркин да сътрудничи на четеца на съзнания?

Денил си пое дълбоко дъх.

— Моите почитания, ваше величество, но не мога. Нямам властта да го направя.

Кралят сбръчи вежди.

— Но вие имате кръвен пръстен, който ви позволява да общувате с Гилдията. Свържете се с тях. Нека овластеният да му нареди да го направи.

Денил отвори уста да възрази, но размисли. Трябваше да се преструва на готов да сътрудничи. Той бръкна в джоба на мантията си, извади пръстена на Оусън и го наниза на пръста си.

— Оусън?

— Денил — дойде незабавният отговор. Разпоредителят бе казал, че ще се погрижи да бъде свободен докато трае срещата със сачаканския крал и не се изненада от повикването.

— Те искат Гилдията да нареди на Лоркин да се подложи на разчитане на съзнанието.

— Аха. Разбира се. Те няма да повярват на нито една негова дума.

— Какво да им кажа?

— Че само Мерин има властта да му нареди и че ще го направи едва след като получи възможността да разпита Лоркин лично и насаме.

Денил усети как го полазват студени тръпки. Единственият начин киралийският крал да заяви по-ясно желанията си, бе да отхвърли всички формалности и да изиска от Амакира да изпрати Лоркин у дома.

— Няма ли друг начин?

— Засега не. Да видим как ще реагира Амакира.

Денил свали пръстена, задържайки го в шепата си, погледна към краля на Сачака и му предаде посланието на Оусън.

Амакира дълго време не свали очи от Денил. Когато най-после помръдна, движението му бе предшествано от потрепване на челюстните му мускули, което полсказваше за надигналите в него гняв.

— Това не е удобно — рече тихо той. — И ме принуждава да се замисля дали не трябва да отхвърля усилията за сътрудничество между нашите две държави с цел да предпазя страната ми. — Той сви устни и се обърна към двама от ашаките. — Моля, отведете лорд Лоркин в затвора.

Лоркин отстъпи назад и спря. Докато двамата ашаки се приближаваха към него, Денил направи няколко крачки напред.

— Възразявам, ваше величество! — възкликна той. — От името на Обединените земи ви моля да спазите договореностите…

— Или лорд Лоркин отива в затвора, или лорд Лоркин отива в затвора, а посланик Денил напуска Сачака — каза кралят достатъчно силно, за да заглуши думите на Денил.

— Остави ги да го затворят.

Денил едва не изхълца от изненада, чувайки гласа в главата си. Осъзна, че е стиснал здраво пръстена, позволявайки на камъка да се докосне до кожата му и да предаде мислите му на Оусън.