Людмила — мечти и дела

Лицето му, което и без туй не бе ведро, потъмня съвсем:

— Забранил съм вече на шофьорите, когато отивам на работа, да минават край оня недовършен строеж. Такъв резил! Софстрой!…

И прибави към фирмата на прочутото предприятие такъв епитет, който предпочитам да премълча. Ще добавя само, че въпросният, станал вече легендарен „строеж“, даже не представляваше издигане на нова сграда, а само реконструкция на някогашната Държавна печатница. Което отне около пет години време. Докато огромният Дворец на културата бе изграден за три…

Срокът за откриването на НДК (в първия му етап) бе съобразен с началото на XII партиен конгрес. Мила използваше това „съвпадение“ като аргумент за ускоряване на работата, но замисълът й бе свързан с нещо много по-важно от някакъв си конгрес, та дори това да е конгрес на партията ръководителка. Ставаше дума за честване 1300-годишнината от основаването на българската държава — един проект, който бе в основата на всички нейни начинания от последно време и за чиято реализация бе определена 1981.

Всъщност реализацията бе вече започнала и вероятно щеше да продължи дълго подир юбилея. Защото не се касаеше за казионно тържество, обречено с кухата си помпозност да мине и замине, без да остави следа. Касаеше се за цяла поредица от културни събития, призвани да ни изтръгнат от делничната инерция, за да си припомним кои сме били някога, да осъзнаем какви сме днес и да помислим какви трябва да бъдем от тук нататък в светлината на високите етични и естетически критерии на… (Мила имаше предвид „на Живата Етика“, но по понятни причини заместваше това понятие с по-благовидни за партийните слухари изрази.)

Времето напредваше. Юбилейните месеци наближаваха, а предстоеше още много работа. Вярно е, че бе учредена нарочна комисия „13 века България“, допускам, че хората там не седяха със скръстени ръце, ала Людмила не се предоверяваше на комисии, пък и доста задачи изискваха нейното пряко участие, особено в сферата на международните отношения.

На 15 януари 1981 Живкова заминава за Москва, където подписва заедно с Демичев план за културно сътрудничество през следващите пет години. Уредена е и среща със секретаря на ЦК на КПСС Михаил Замянин, когото Людмила информира между другото и за инициативите, свързани с 1300 годишнината на България. Костадин Чакъров, който е присъствал на срещата, разказва накъсо за нейния характер: В отговор на информацията, направена от Живкова, Замянин запитва „дали няма опасност това честване да открие в България широк фронт на национализъм, противоречащ на пролетарския интернационализъм.“ Другият му въпрос бил „дали това широко участие на западни учени, специалисти, културни дейци и творци няма да доведе до отстъпление от партийното ръководство на културата и изкуството“. Спрял се и „на проблемите на идеологическата диверсия и ерозията на социалистическите страни чрез културата“ и пр. „Общо взето, — пише Чакъров — тонът и изложението му бяха скучни, но формулировките бяха такива, че нямаше никакво съмнение за негативните оценки и отношения към българската култура. Те бяха направо обвинения към нейното ръководство на духовната сфера“.

Цитиран е пряко и острият отговор на Живкова: „Не съм съгласна с вашите оценки. Не зная кой ви информира, но явно това са примитивни хора… Ние се гордеем, че на нашата територия има ярки свидетелства за присъствието на тракийската, римската, византийската, ислямската и западноевропейската култура. Естествено е да търсим корените на нашата история и култура в многообразието от чужди влияния и присъствия. Не мога да приема оценката, че нашата култура и изкуство трябва да робуват на догми и канони. Елате да ви разведа из България, за да видите изложбените галерии, елате да видите площадите, улиците, хълмовете, историческите места, които са изпълнени със скулптури и паметници на хора с шмайзери и бомби, с вдигнати юмруци, с уродлива агресивност в тях и т.н. С това изкуство ние не можем да вървим напред и не можем да изграждаме хармония в човека и в обществото. Що се касае до присъствието на чужди буржоазни автори, философи, мислители, художници, кинодейци, театрали и т.н. в България, нашето виждане е, че те не са представители на буржоазната култура и цивилизация. Те не са идеологически диверсанти. Те се вдъхновяват от вечни човешки категории — доброто и злото, красивото и грозното. Много от тези «буржоазни» представители имат далеч по-ярки творби срещу войната, срещу агресията в човека и об-ществото, срещу упадъка на човешкия дух и т.н. Защо да се плашим от тях? Те възпитават много повече от творбите на нашите дейци в изкуството и културата, които сме обременили с тежък идеологически товар на раменете им, с който те трябва да се съобразяват.“ (личен архив на автора) 32

32

Костадин Чакърон. „От втория етаж към нашествието на демократите“. С. 2001. Стр. 109–110.

Няма причини да се съмняваме в точността на цитираните бележки. Те са важен коректив към сладникавите измишльотини на споменавания вече биограф, който пишеше за „чистото слънчево приятелство между Живкова и Демичев… без което едва ли биха могли да се осъществяват високите изисквания на всестранната интеграция (к.м.) — този свещен плод на българо-съветската дружба“. Същият този биограф, който ни обясняваше, че сключеният между двете страни културен договор е „договор за бъдеще, озарен от кре-мълските рубинени звезди“ и ни разказваше как додето Людмила говорела пред колхозниците, „в очите на мнозина заблестели сълзи“. 33 Истината бе далеч по-прозаична: Живкова високо ценеше постиженията на руската култура и дълбоко ненавиждаше диктата на КПСС в културната област.

33

„Людмила Живкова или пламъкът на върха“, стр. 73 и 92.

От 17 до 27 февруари Живкова е в Индия, където се среща с Индира Ганди и видни индийски общественици. Лъжци, които бе включила в антуража си, писаха по-късно небивалици около това нейно пътуване. По-същественото е, че едва завърнала се в София, тя само четири часа по-късно отново е в самолета на път към другия край на света — Мексико.

„Да бъдат благословени трудностите, защото чрез тях растем“ — обичаше да повтаря тя думите на Учителя. И отказваше да се съобразява с елементарния факт, че индивидът, освен дух, е и материя, а материята не може да бъде безгранична като капацитет и потенциал. Препирали сме се не веднъж по въпроса, ала тя неизменно държеше на своето, като цитираше думите на Учителя: „Само обтегната струна звъни.“ 34

34

Агни Йога — „Сърце“, стр. 25.

Дух и материя, — както се казва. Аз пък си спомням някои тъжни улични гледки от детинството: Бедният отчаян каруцар и бедното конче, паднало сред калта и безсилно да се изправи. Каруцарят, вбесен, налага с камшика животното, но то е безпомощно да се вдигне, понеже от недояждане е станало кожа и кости, а копитата безпомощно се хлъзгат върху мокрия калдаръм.

— Ще утрепеш добичето, бе! — обажда се някой от струпаните наоколо зяпачи.

При този вик сиромахът съвсем побеснява, и вече сякаш наистина бие животното, за да го убие, а не за да го изправи, додето аз се измъквам малодушно от тълпата, с усещането, че ми призлява.

Поведението на Мила разбира се нямаше нищо общо с действията на каруцаря, чиято тъпа жестокост бе плод на нищетата и отчаянието. Людмила вярваше, че с аскетизма си, освен дето засилва своята психична енергия, но пречиства и тялото си. Онова, което никога не успях да си обясня, е причината да възприема съвсем едностранчиво ясните указания на Учението по този въпрос, тя, която значително по-строго от мене съблюдаваше практическите съвети на Елена Рьорих. Сред книжата ми се намират бележки на Мила относно това, как да използвам евкалиптовото масло, което ми праща или как да се вари еди коя си билка. Билките, маслата, смолите, — познаваше ги и ги прилагаше тия неща, а подминаваше елементарните условия за здравословен живот. На десетки места в кореспонденцията с последователите си Елена Рьорих припомня тези условия именно защото не се касае до дребни битови подробности, а до основни принципи на съществуването. И макар, че вече засегнах тая тема, ще си позволя да цитирам още един пасаж от писмата:

„Голяма заблуда е, че човек може да развие и увеличи в себе си запаса от психична енергия чрез извънредно напрежение в работата или отказ от сън и храна. Правилното развитие на психичната енергия от високо качество е възможно само при разширено съзнание и при съдействието на Висшата помощ… Всички други насилствени методи и упражнения водят само до овладяване на низшите проявления на тази енергия… и дори завършват със смърт (к.м.)… затова във всички Учения винаги се е посочвало златното равновесие, а именно грижата за здравето… В заразената атмосфера на града трябва да се спи не по-малко от седем-осем часа, също и храната трябва да съдържа достатъчно количества необходими витамини. Всички крайности са пагубни.“ 35

35

Писма на Елена Рьорих, 1929–1938. Том I. Варна, 2002. Стр. 219–220.

Споменах, че от загриженост за психичната си и телесна хигиена Людмила няколко месеца подир преживяната катастрофа бе усвоила някаква система от физически упражнения. Този род занимания ми бяха напълно чужди по различни причини, основната от които вероятно бе мързелът. Предупреждавах я все пак да не прекалява, на което тя с основание възразяваше, че е неуместно да й давам съвети по неща, от които нямам понятие. Споменавала бе и за упражнения, целящи т.н. „отваряне“ или „разширяване“ на енергийните центрове. 36 Тъкмо по повод на този род занимания обаче Елена Рьорих категорично и многократно изтъква голямата им вреда:

36

Проблемът за т.н. „чакри“ или енергийни центрове е доста сложен, за да се излага тук, даже накъсо. Изложил съм го бегло в книгата си „Тайното учение“, стр. 156–158.