Мадам Бовари

Духовникът твърде учтиво отказа. Бил дошъл за чадъра си, забравен от него завчера в Ернемонския манастир, и след като помоли госпожа Льофрансоа да го изпрати вечерта в жилището му, излезе, за да отиде в църквата, дето камбаната биеше за вечерня.

Когато престана да чува наблизо тропота на обувките му, аптекарят каза, че държането на свещеника преди малко му се струва твърде неприлично. Отказът да приеме нещо подкрепително му изглеждал най-противно лицемерие; всички попове скришом пиянствали и се мъчели да възвърнат времената на десятъка, който вземаше църквата.

Стопанката защити своя свещеник.

— Той може да превие на коляното си четворица като вас. Лани помага на нашите хора да приберат сламата и носеше по шест връзки наведнъж, толкова е як.

— Браво! — рече аптекарят. — Пращайте тогава дъщерите си да се изповядват при юначаги с такъв темперамент! Да имах власт, бих наредил един път в месеца да се пуска кръв на свещениците. Да, госпожо Льофрансоа, всеки месец по една изобилна флеботомия 14 в интерес на полицията и на обществената нравственост.

14

Флеботомия — кръвопускане — на медицински език.

— Млъкнете най-после, господин Оме! Вие сте безбожник! Вие нямате религия!

Аптекарят отговори:

— Аз си имам религия, моя религия, и дори съм по-религиозен от всички тях с техните смешни обреди и фокусничества! Напротив, аз се прекланям пред бога! Вярвам в едно върховно същество, в създателя, няма значение какъв е той, който ни е отредил тук да изпълним дълга си като граждани и като бащи на семейства; но на мене не ми е необходимо да ходя на църква, да целувам сребърни съдове и да угоявам с парите си цял куп комедианти, които се хранят по-добре от нас! Защото също така можеш да почиташ бога и в някоя гора, и сред полето или дори като съзерцаваш небесния свод, както правеха древните. Бог, моят бог е богът на Сократ, на Франклин, на Волтер и на Беранже! Аз съм за „Веруюто на савойския викарий“ 15 и за безсмъртните начала на 89-а година! И затова не мога да приема някакъв си добродушен дядо господ, който се разхожда с тояжка из градината си, настанява приятелите си в корема на кита, умира, като извиква, и на третия ден след това възкръсва: неща сами по себе си безсмислени, а от друга страна, съвършено противни на законите на физиката; това пък доказва между другото, че поповете винаги са тънали в срамно невежество, в което се мъчат да удавят заедно със себе си и народа.

15

„Веруюто на савойския викарий“ — къс от „Емил“ на Ж. Ж. Русо.

Той млъкна, огледа се наоколо за публика, защото, както се беше разпалил, стори му се за миг, че се намира в общинския съвет. Ала господарката на странноприемницата не го чуваше вече — тя се бе ослушала в далечния шум на колела. Чу се тропот на кола заедно с дрънкането на разхлабени железа, които се удряха в земята, и най-сетне „Лястовицата“ спря пред портата.

Тя беше жълт сандък, сложен на две големи колела, които стигаха чак до върха на кожения покрив, пречеха на пътниците да виждат пътя и цапаха раменете им. Когато колата беше затворена, малките стъкла на тесните й прозорчета хлопаха в рамките си и тук-там посред стария слой прах имаха петна от кал, които дори поройните дъждове не можеха да измият съвсем. Беше впрегната с три коня, първият от които самичък отпред, и когато слизаше по склоновете, се опираше с дъно в земята и се раздрусваше.

Неколцина йонвилски жители довтасаха на площада; те всички заговориха наведнъж, питаха за новини, искаха обяснения, търсеха кошници; Ивер не знаеше кому по-напред да отговаря. Той вземаше поръчки за града от жителите на цялата околност. Ходеше по дюкяните, донасяше свитъци кожа на обущаря, железарски стоки на налбантина, буре херинги на господарката си, шапки от модистката в града, коси за попълване на прическите от коафьора; и през целия път на връщане, оставил конете да вървят сами и изправен на капрата, той викаше с все сила и раздаваше пакети, като ги хвърляше през оградите на дворищата.

Една злополука го бе накарала да закъснее: хрътката на госпожа Бовари беше избягала в полето. Цял четвърт час я викаха с подсвиркване. Ивер дори се върна половин левга, като всеки миг се надяваше, че ще я съзре; но трябваше да продължи пътя си. Ема плака, разсърди се, обвини Шарл за това нещастие. Господин Льорьо, търговец на платове, който беше заедно с тях в колата, се опита да я утеши със сума примери за изгубени кучета, които дори след дълги години познават господаря си. Споменава се един случай — разправяше той — за куче, което се върнало от Цариград в Париж. Друго минало петдесет левги по права линия и преплувало четири реки; а пък неговият баща имал кученце, което след дванадесетгодишно отсъствие една вечер сред улицата неочаквано се хвърлило на гърба му, когато той отивал да вечеря в града.

II

Първа слезе Ема, сетне Фелисите, господин Льорьо и една дойка, а Шарл, който още щом се стъмни, бе здравата заспал в ъгъла, трябваше да го събуждат.

Оме се представи; той изказа възхищението си на госпожата, почитанията си на господина, каза колко е щастлив, че е могъл да им услужи с нещо и със сърдечен тон добави, че е решил сам да се покани на вечерята, тъй като съпругата му и без това не била в градеца.

Като влезе в готварницата, госпожа Бовари отиде до камината. С върха на двата си пръста тя хвана роклята си към коленете, вдигна я до глезените си и протегна над въртящия се овнешки бут крака си, обут в черна обувка. Огънят я озаряваше цяла, пронизвайки с рязка светлина тъканта на роклята й, гладките пори на бялата й кожа и дори клепачите на очите й, които премигваха от време на време. Ярък ален отсвет я заливаше при всеки полъх на вятъра, който идваше от полуотворената врата.

От другия край на камината един русокос момък мълчаливо я наблюдаваше.

Тъй като много се отегчаваше в Йонвил, дето беше помощник на нотариуса г. Гийомен, г. Леон Дюпюи (той беше вторият постоянен посетител на „Златен лъв“) често забавяше времето за вечерята си с надежда, че в странноприемницата ще дойде някой пътник, с когото ще може да си поприказва вечерта. Всеки ден, когато свършваше работата си, той трябваше — тъй като не знаеше какво да прави — да дойде точно в определеното време и да търпи г. Бине насреща си от началото до края на вечерята. Затова се зарадва, когато стопанката му предложи да вечеря заедно с новодошлите; всички минаха в голямата стая, дето госпожа Льофрансоа за по-голяма тържественост бе наредила да се сложи за четирима.

Оме поиска позволение да не сваля шапчицата си от страх да не хване хрема.

После се обърна към съседката си:

— Госпожата навярно е малко уморена? Нашата „Лястовица“ тъй ужасно раздрусва пътниците!

— Вярно е — отговори Ема, — но промените винаги ми са приятни; аз обичам да бъда в нови места.

— Колко досадно нещо е — въздъхна младият помощник — да живееш прикован в едни и същи места!

— Да бяхте като мене — рече Шарл, — да трябва непрекъснато да яздиш кон…

— А — поде Леон, обръщайки се към госпожа Бовари — мене ми се струва, че няма по-приятно нещо от това; когато човек може — добави той.

— Но — каза аптекарят — упражняването на медицината в нашите краища не е много трудно, защото състоянието на нашите пътища позволява да се употребява кабриолет и, общо взето, плаща се твърде добре, тъй като земеделците са състоятелни. От медицинско гледище тук имаме, като не се смятат обикновените случаи на ентерит, бронхит, болести на злъчката и др., от време на време някоя периодична треска по жътва, но изобщо малко важни заболявания, няма нищо специално за отбелязване, с изключение на скрофулите, които несъмнено се дължат на плачевните хигиенични условия на нашите селски жилища. Ах, вие ще има да се борите с много предразсъдъци, господин Бовари; с много закоренели упорства, на които ще се натъкват всеки ден всичките усилия на вашата наука; защото хората тук още прибягват до молитви, мощи, попове, вместо да отидат просто при лекаря или аптекаря. А пък климатът наистина съвсем не е лош и в нашата община ние имаме дори няколко деветдесетгодишни хора. Зиме термометърът (аз съм правил наблюдения) спада до четири градуса, а през горещия сезон стига до двадесет и пет и тридесет сантиградуса най-много, което по Реомюр прави двадесет и четири максимум или петдесет и четири по Фаренхайт, не повече! И наистина ние сме запазени от северните ветрове чрез Аргьойската гора, а от западните — чрез хребета Сен-Жан; и жегата, причинявана от водните изпарения на реката и от големия брой добитък из ливадите, които, както знаете, отделят много амоняк, тоест азот, водород и кислород (не, само азот и водород), жегата, която изсмуква влагата от земята, смесвайки всички тия излъхвания, като ги събира, тъй да се каже, в един сноп, и комбинирайки се от само себе си с електричеството, пръснато в атмосферата, когато има електричество, би могла с време да породи, както в тропическите страни, вредни миазми; тая жега, казвам, се охладява достатъчно откъм страната, отдето идва, по-право, отдето би дошла, тоест юг, от югоизточните ветрове, които, сами охладени от Сена, над която минават, понякога пристигат тук неочаквано като руски ветрове!

— Има ли поне места за разходка в околността? — продължаваше госпожа Бовари, говорейки на момъка.

— О, много малко — отговори той. — Има едно място, наречено Пасището, навръх склона, до края на гората. През неделните дни ходя понякога там с някоя книга и гледам залеза.

— Мисля, че няма нищо по-възхитително от залез-слънце — поде тя, — особено край морето.

— О, как обожавам морето! — каза господин Леон.

— И после не ви ли се струва — продължи госпожа Бовари, — че духът се носи по-свободно над тая безпределна шир, съзерцаването на която извисява душата и внушава мисли за безкрая, за идеала?