Мадам Бовари

„Чудно нещо — мислеше Ема, — колко грозно е това дете!“

В единадесет часа вечерта, когато Шарл се върна от аптеката (дето бе отишъл след вечеря да върне останалата му мушамичка), завари жена си, изправена до люлката.

— Но нали ти казах, че няма нищо — рече той, като я целуна по челото, — не се измъчвай, мила, ще се разболееш!

Той се бе заседял при аптекаря. Макар че не бе проявил голямо безпокойство, г. Оме все пак се постара да го ободри, да му подигне духа. Разприказваха се за различни опасности, които заплашват децата, и за небрежността на слугите. Госпожа Оме била патила от това и още имала на гърдите си белег от една паничка с жар, която готвачката преди години изтървала върху престилчицата й. Затова тия добри родители вземали сума предпазни мерки. Ножовете никога не се точели, нито подовете се мажели. Прозорците имали железни пречки, а камината — яка преграда. Малките Оме въпреки независимия си нрав не могли да мръднат без надзор върху тях; при най-слабата хрема баща им ги тъпчел с лекарства за настинка и дори след като навършили четири години, носели безмилостно дебели подплатени шапчици. Това наистина било мания на госпожа Оме; нейният съпруг вътрешно бил огорчен от това, опасявайки се от възможните последици, които подобно стягане можело да има за мислителните органи, и той дори не се стърпявал да й каже:

— Ти май искаш да ги правиш кариби или ботокуди 22 ?

Шарл на няколко пъти се бе опитал да прекъсне разговора.

— Имам да ви кажа нещо — пошепна той на ухото на помощника, който бе тръгнал пред него в коридора.

„Дали не подозира нещо?“ — питаше се Леон. Сърцето му заби и той потъна в догадки.

Най-сетне, след като затвори вратата, Шарл го помоли да види в Руан каква е цената на един хубав дагеротип 23 ; това беше сантиментална изненада, която искаше да направи на жена си, едно нежно внимание — снет, облечен във фрак. Но той искаше да знае предварително колко ще струва; това нямаше да затрудни г. Леон, понеже той ходеше в града почти всяка седмица.

22

Ботокуди — индийски племена в Антилските острови и в Бразилия.

23

Дагеротип — първите фотографически снимки са се наричали дагеротипи.

Защо ходеше? Оме подозираше някоя младежка история, някаква интрижка. Но се лъжеше: Леон нямаше никаква любовна историйка. Както никога той беше тъжен и госпожа Льофрансоа виждаше ясно това от многото храна, която оставаше в чинията му. За да разбере повече, тя запита бирника; Бине й отговори грубо, че не служи в полицията.

Все пак неговият другар му се виждаше много особен; защото Леон често се отпускаше на стола си, разперваше ръце и се оплакваше не много ясно от съществуването си.

— Това е, защото нямате достатъчно развлечения — думаше бирникът.

— Какви?

— На ваше място бих си взел един струг.

— Но аз не умея да работя на струг — отговаряше помощникът.

— А, да, вярно е — казваше другият, като поглаждаше челюстта си, изразявайки презрение, смесено със самодоволство.

Леон се бе уморил да обича безрезултатно; после почваше да усеща оная потиснатост, която обзема човека от повтарянето на един и същ живот, когато никакъв интерес не движи тоя живот и никаква надежда не го подкрепя. Толкова му бяха омръзнали Йонвил и неговите жители, че само видът на известни хора, на известни къщи го дразнеше до болка; и аптекарят при всичкото си добродушие му беше станал непоносим. Ала и перспективата за едно ново положение бе за него колкото примамлива, толкова и страшна.

Тая боязливост скоро се превърна в нетърпение и тогава в далечината Париж зазвъня във въображението му със своите балмаскета и със смеха на гризетките. Щом трябваше да довърши право, защо да не замине? Кой му пречеше? И той почна да се подготвя вътрешно: нареди предварително заниманията си. Нагласи в ума си един апартамент. Ще почне там артистичен живот! Ще взема уроци по китара! Ще има халат, баска барета, пантофи от синьо кадифе; и дори отсега се възхищаваше от двете кръстосани шпаги на камината с един череп и китарата над тях.

Мъчнотията беше да получи съгласието на майка си; всъщност това изглеждаше много разумно. Дори шефът му казваше, че трябва да отиде да учи и другаде, дето ще може да напредне повече. Като взе едно средно решение, Леон потърси място за втори помощник в Руан, но не намери. Накрай написа на майка си дълго, подробно писмо, в което излагаше основанията си да се премести незабавно в Париж. Тя се съгласи.

Той никак не бързаше. Цял месец Ивер всеки ден пренасяше за него от Йонвил за Руан и от Руан за Йонвил сандъци, куфари, пакети; и след като натъкми гардероба си, стегна трите си кресла, купи цял запас носни кърпи, с една дума, направи повече приготовления, отколкото за околосветско пътуване, почна да отлага заминаването си от една седмица до друга, докато получи второ писмо от майка си, в което тя настояваше да тръгне по-скоро, щом иска да изкара изпита си преди ваканцията.

Когато дойде време да се прегръщат за сбогуване, госпожа Оме се разплака; Жюстен хълцаше; Оме, като твърд мъж, скри вълнението си. Той пожела да носи горното палто на приятеля си до оградата на нотариуса, който щеше да закара Леон в Руан със собствената си кола. Леон имаше време само да се сбогува с госпожа Бовари.

Когато се изкачи по стъпалата, той не можеше да си поеме дъх и се спря. Щом влезе, госпожа Бовари бързо стана.

— Пак аз! — каза Леон.

— Аз бях уверена!

Тя прехапа устни и вълна от кръв преля под кожата й, която порозовя цялата — от корените на косите до ръба на якичката й. Тя остана права, облегната на дървената част на стената.

— Господин Бовари не е ли тук? — поде той.

— Отсъства.

Тя повтори:

— Отсъства.

Тогаз настъпи мълчание. Те се погледнаха; и техните мисли, приобщени в една и съща мъка, се притиснаха плътно като две трептящи гърди.

— Иска ми се да целуна Берта — каза Леон.

Ема слезе няколко стъпала и извика Фелисите. Леон бързо хвърли наоколо си един обгръщащ всичко поглед, който спря по стените, по етажерките, сякаш искаше да проникне във всичко, да отнесе всичко.

Но тя влезе и прислужницата доведе Берта, която люлееше на връвчица една вятърна мелница, обърната наопаки.

Леон я целуна няколко пъти по шийката.

— Сбогом, мило дете, сбогом, миличко, сбогом!

И я даде на майка й.

— Изведете я — каза тя.

Останаха сами.

Госпожа Бовари, обърната гърбом, бе залепила лице на прозореца; Леон държеше каскета си в ръка и тупаше леко бедрото си с него.

— Ще вали дъжд — каза Ема.

— Имам наметка — отговори той.

— А!

Тя се обърна с наведена брадичка и чело, издадено напред. Светлината се плъзгаше по лицето й като по мрамор до извивката на веждите, без да може да се разбере какво гледаше Ема в кръгозора, нито какво мислеше в себе си.

— Хайде, сбогом! — въздъхна той.

Тя вдигна глава с внезапно движение:

— Да, сбогом… тръгвайте!

Те пристъпиха един към друг; той подаде ръка, тя се подвоуми.

— Значи, по английски — каза тя, като се помъчи да се засмее, и му подаде ръката си.

Леон я усети между пръстите си и стори му се, че най-съкровеното от цялото му същество преливаше в тая влажна длан.

После разтвори ръка, очите им пак се срещнаха и той изчезна.

Когато стигна до халите, той спря и се скри зад един стълб, за да погледа за последен път тая бяла къща с четирите зелени жалузи. Стори му се, че вижда зад прозореца на стаята сянка; но завесата сама, като че никой не я досягаше, се откачи от розетката, раздвижи бавно дългите си, полегати дипли, които наведнъж се разстлаха, и остана права, по-неподвижна от варосана стена. Леон хукна.