Маршрут 666

— Тествахме веществото върху няколко различни организма — подхвърли Марго и отвори вратата на лабораторията, чиито ярки неонови светлини рязко контрастираха с полутъмния коридор. Жена в бяла престилка се беше навела над осцилоскопа в дъното. — Опитни мишки, бактерии ешерихия коли, синьо-зелено алгае и известно количество едноклетъчни. Това тук са мишките…

Дагоста механично погледна към малката ниша и стреснато отскочи назад.

— Господи Исусе!

Край облицованата с бели плочки стена бяха струпани няколко окървавени клетки. Вътре имаше изкормени и обезобразени до неузнаваемост миши тела.

— Както забелязваш, оцеляла е само една от четирите мишки, затворени във всяка клетка — отбеляза Марго, направила крачка към нишата.

— Защо не сте ги разделили?

— Целта на експеримента беше да ги оставим заедно — хвърли му бегъл поглед младата жена. — Исках да изследвам поведенческите и физическите им промени именно в тези условия.

— Но нещата явно са излезли от контрол — подхвърли Дагоста.

— Така е — потвърди Марго. — Като приеха известни количества от растението на Мбвун, всички се заразиха с реовируса. Което е крайно необичайно, защото човешките вируси по принцип са безвредни за мишките, които имат много силна имунна система. А сега гледай внимателно… — Пристъпи към най-горната клетка и се наведе над нея. Оцелялото животинче изсъска и се стрелна напред. Дългите жълтеникави резци яростно се впиха в предпазната мрежа.

— Очарователно, няма що — промърмори Дагоста. — Значи са се били до смърт, а?

Марго кимна.

— Но най-странното е, че след тази жестока битка победителката беше полумъртва, след което раните й зараснаха с изненадваща бързина. Абсолютно същата ситуация се наблюдава и в останалите клетки. Май ще се окаже, че заедно с другите си необичайни характеристики това растение притежава и мощни лечебни свойства. Опитните животни изпитват силно раздразнение от светлината — един факт, който ни беше предварително известен. Джен остави една лампа да свети през нощта и това се оказа достатъчно, за да ликвидира цялата ни колония от едноклетъчни.

Замълча за момент, загледана в клетките, после добави:

— Искам да ти покажа и още нещо. Джен, би ли дошла за малко?

С помощта на лаборантката Марго вкара разделителна стена в най-горната клетка, изолира агресивната мишка и събра с дълга пинцета останките на мъртвите й другарки.

— Да хвърлим едно око — каза тя и отнесе легенчето при стерео увеличителя на главната лабораторна маса. Избра една глава, отдели кожата от черепа и го постави под окулярите. Същото стори и с прешлените на гръбначния стълб. — На пръв поглед всичко изглежда нормално. Ако изключим ярко изразената регенеративност, останалите промени са повече поведенчески, отколкото морфологични. Разбира се, това може да се твърди само по отношение на тозивид. Рано е да са правят каквито и да било категорични изводи, но по всичко личи, че Кавакита е успял да „опитоми“ това странно растение.

— След като вече е станало късно — отбеляза Дагоста.

— Именно това ме учудва. Явно е погълнал някакви количества, преди да стигне до откритието си. Но защо е поел риска да го изпитва върху себе си? Това не е в стила му. Няма как да не си е давал сметка, че дори и след тестове върху хора, пак няма да получи окончателни резултати.

— Самонадеяност — предположи Дагоста.

— Никой не е толкова самонадеян, че да се постави в положението на опитно свинче — поклати глава Марго. — Кавакита беше опитен професионалист, чиято прецизност стигаше до маниакалност. Нещата просто не се връзват.

— Пристрастяването се простира навсякъде, дори върху хора, за които никой не би допуснал такова нещо — каза Дагоста. — Бил съм свидетел на много случаи с лекари, медицински сестри, а дори и полицаи.

— Може — въздъхна младата жена, ала съмнението в гласа й остана. — Но да вървим нататък. Това тук са бактериите и едноклетъчните, които също заразихме с реовируса. Получи се нещо много странно: всички реагираха негативно — амеби, парамеции, ротатории… С изключение на ей това тук… — Отвори вратичката на един инкубатор, в който имаше цяла редица стъкълца за посявка, покрити с пихтиесто вещество с пурпурен цвят. В средата на всяко стъкълце лъщеше сребристо кръгче с размер на дребна монета. Именно тези кръгчета бяха колониите едноклетъчни организми. Извади едно стъкълце и добави: — Това е B. meresgerii — едноклетъчен организъм, който живее в океана — обикновено в плитки води, върху планктон и водорасли, които са основната му храна. Предпочитам да работя с него, защото е податлив, предсказуем и изключително чувствителен към химикалите.

Плъзна примка от тънка жичка по повърхността на колонията и прехвърли материала върху лабораторното стъкло. Настрои микроскопа и направи място на Дагоста.

Той се наведе над окуляра. Отначало не различи нищо, но после забеляза голямо количество бистри и обли мехурчета, които бясно мърдаха с камшичетата си.

— Не ми се виждат много кротки и податливи — отбеляза лейтенантът.

— Обикновено са такива.

В следващия миг си даде сметка, че движенията на едноклетъчните нямат нищо общо с хаоса, а напротив — абсолютно целенасочени са. На практика миниатюрните организми водеха битка на живот и смърт, пробиваха външната мембрана на противника и проникваха в него.

— Не каза ли, че се хранят с планктон?

— Ще повторя предишния си отговор: обикновено да… — Марго задържа погледа си върху лицето му: — Зловещичко, а?

— Доста — промърмори Дагоста и побърза да се отдръпне от микроскопа. С изненада установи, че му се гади от агресивността от тези низши създания.

— Помислих, че трябва да го видиш, защото ако колегите ти са решили… — Младата жена изведнъж замълча и напрегнато се залепи за прибора.

— Какво има? — попита Дагоста.

Изтече цяла минута в мълчание, после Марго вдигна глава и промърмори:

— Странно, много странно… — Обърна се към лаборантката и добави: — Джен, я им капни малко еозинофил. А след това им пусни радиоактивните маркери, за да разберем кои са първите заселници…

Направи знак на лейтенанта да почака и се зае с подготовката на микроскопските слайдове. Накрая колонията легна под окуляра, а Марго се надвеси над него и сякаш заспа. В един момент се изправи, нахвърли някакви бележки и отново се залепи за микроскопа, броейки тихичко под нос.

— Продължителността на живота на тези едноклетъчни е около шестнадесет часа, но тук са вече тридесет и шест и въпреки това са живи и здрави — озадачено рече тя. — При температура от тридесет и седем градуса B. meresgeriiсе делят на всеки осем часа, което означава… — хвърли поглед към диференциалното уравнение в бележника си, — че след тридесет и шест часа би трябвало да има между седем и девет мъртви клетки на всяка жива…

— Е, и?

— От направените сметки излиза, че това съотношение е наполовина по-ниско.

— Което означава?

— Което означава, че споменатото едноклетъчно или се дели на по-големи интервали, или…

Замълча, отново се залепи за прибора и Дагоста долови за втори път тихото й броене.

— Интервалите на делене са нормални — изправи се бавно тя.

— Което означава? — отново попита Дагоста и механично опипа пурата в джоба си.

— Означава, че живеят с петдесет процента по-дълго.

Лейтенантът втренчено я погледна.

— Ето го мотивът на Кавакита! — тихо промълви той.

На вратата се почука, после, още преди някой да реагира, на прага се изправи Пендъргаст, издокаран в безупречен черен костюм. Свидетелство за подземната му експедиция беше малък белег над лявата вежда и леката умора, изписана върху видимо отслабналото му лице.

— Пендъргаст! — възкликна Дагоста. — Най-после!

— Здравейте. Очаквах да те намеря именно тук, Винсънт. Съжалявам, че се забавих, но малката ми екскурзия се оказа по-трудна от очакваното. Бих могъл да те запозная с перипетиите си половин час по-рано, но душът и преобличането бяха просто наложителни.