Маршрут 666

56

Сноу се спусна под палубата на катера и започна да навлича леководолазния костюм. Тласкан от двата мощни дизела, лекият плавателен съд цепеше с лекота тъмните води на река Хъдзън. Движенията му бяха затруднени от невероятната теснотия на помещението, наблъскано с най-различна апаратура: от ехолоти и радари до последен модел система за сателитна навигация. Веднага отбеляза качеството на неопреновия костюм, който нямаше нищо общо с тези, които използваха в неговия отряд, и позволяваше свободни движения под водата. За миг съжали, че сам беше предложил проникване през утаителя, но за отстъпление вече беше късно. Корабчето се люшна, тялото му политна напред, главата му се удари болезнено в тавана на тясната каюта.

Изруга и разтърка чело. Болката беше доказателство, че не сънува. Наистина беше на борда на катер на морските „тюлени“ — въоръжени до зъби елитни бойци, изпълняващи никому неизвестна мисия. Прониза го чувство на страх, примесено с въодушевление. Ето го шанса за реабилитация, вероятно пръв и последен. Обзе го непоколебима решителност. Не, този път няма да се издъни!

Попипа рефлектора на фенерчето, прикрепено към главата му, нахлузи втората ръкавица и се качи на палубата.

Командир Рачлън прекъсна разговора си с кормчията и се обърна.

— Къде ти е боята, по дяволите? — изръмжа той. — И защо се забави толкова?

— Екипировката е малко по-различна от тази, с която съм свикнал, сър.

— Имаш на разположение цялото време на пътуването, за да свикнеш и с тази! — отсече командирът.

— Тъй вярно, сър.

Рачлън кимна на тюлена, който се навърташе наблизо:

— Оправи го, Донован.

Онзи пристъпи към Сноу и мълчаливо започна да маже страните и челото му с черна и зелена боя.

Командирът вдигна ръка и останалите тюлени се струпаха около картата, която разгъна на коленете си.

— Значи влизаме през главния утаител, който се намира над Западния страничен. Присъстващият тук полицай Сноу твърди, че това е най-краткият път. — Показалецът му се плъзна по картата. — Стигаме първия преливник и вървим по установения маршрут до мястото на разклонението. Там е сборният ни пункт. Екипи „Алфа“, „Бета“ и „Гама“ поемат по тези три тунела. Аз ще водя „Алфа“, а Донован и Сноу са „Делта“ и ще ни пазят гърба. Въпроси?

Сноу имаше няколко, но предпочете да си държи устата затворена. Кожата го смъдеше от допира на грубите ръкавици на Донован, а дебелият пласт боя вонеше на гранясала лой.

— Влизаме, поставяме зарядите и излизаме — продължи командирът. — Лесно и бързо, като на обикновено учение в базата. Експлозиите ще запечатат долните отводнителни тунели, които се вливат в Западния страничен. Втори наш отряд ще влезе в системата откъм улицата и ще я запечата отгоре. Големи професионалисти, няма що… — Изпод маската му долетя презрително сумтене: — Ако щете вярвайте, ама ме посъветваха да използваме ПНВ…

— Какво е ПНВ? — вдигна глава Сноу.

— Прибор за нощно виждане, драги. Но я се опитай да го нахлузиш върху маската! — Рачлън се извърна и с отвращение се изплю през борда: — Нямаме страх от тъмнината, нали? Ако някой или нещо реши да ни нападне — добре дошло. Е, нямаше да е зле да видя чия кратуна го отнася, но няма как…

Стана и огледа хората си:

— Добре… Хастингс, Клептън и Бийчъм, вие сте авангард. Всеки екип сам определя кой ще носи оръжията. Зарядите се падат на Лоренцо, Кемпиън и Донован, аз ще помагам. Подгответе се за доста килограми, защото съм взел и резервен запас. Оръжие през рамо! — изкомандва в заключение той.

Сноу изчака мъжете да преметнат автоматите си и тихо попита:

— Ами аз?

— Не знам — обърна се Рачлън. — Какво ти?

Сноу замълча за миг.

— Бих желал да помогна с нещо…

Командирът го изгледа втренчено, после по устните му пробяга лека усмивка.

— Добре, назначавам те за лампа.

— Лампа ли?

— Лампа — потвърди командирът. — Бийчъм, я хвърли оня комплект! — Улови във въздуха раницата от непромокаема гума и я окачи на врата на Сноу. — Няма да се разделяш с нея, докато не излезем навън!

— Имам нужда от оръжие, сър.

— Дайте му нещо — разсеяно се разпореди Рачлън и му обърна гръб.

Сноу усети как в корема му потъва приклада на тежък харпун и мълчаливо го преметна през рамо. Отзад се разнесе тихо хихикане, но той не му обърна внимание. Зад гърба си имаше купища простреляна риба, най-вече в Морето на Кортес, но за пръв път виждаше толкова голям и откровено смъртоносен харпун като този, оборудван с огромни, увити с експлозив стрели.

— Да не вземеш да гръмнеш някой крокодил — обади се за пръв път Донован. — Нали знаеш, че са под закрилата на закона…

Шумът от двигателя заглъхна и катерът акостира до бетонния кей на пречиствателната станция. Сноу погледна огромното съоръжение и сърцето му се сви. То бе напълно автоматизирано и се предполагаше, че е последна дума на техниката, макар да бе чувал да се говори, че откак е пуснато в експлоатация преди пет години, създава само ядове. Помоли се Богу да е бил прав, когато предложи да влязат през утаителя.

— Не трябва ли да ги известим за пристигането си? — попита Сноу.

Рачлън го изгледа развеселен.

— Отдавна сме се сетили затова. Направихме го, докато ти се обличаше. Очакват ни.

Спуснаха стълба и мъжете бързо се изсипаха върху кея. Сноу направи опит да се ориентира. Разпозна мястото. Контролната зала бе в съседство. Групата го последва нагоре по метална стълба и после покрай цяла редица изпарители. Над тях висеше облак от воня на метан и помия. В края на редицата Сноу спря пред яркожълта врата, която се открояваше на фона на сивите стени. Червена табела предупреждаваше с големи букви:

НЕ ОТВАРЯЙ!

ЩЕ СЕ ЗАДЕЙСТВА АЛАРМЕНАТА СИСТЕМА!

Рачлън го отмести с ръка и ритна вратата. Зад нея се разкри тесен циментов коридор, осветен от ярки флуоресцентни лампи, зави басова сирена.

— Мърдай! — лаконично заповяда командирът.

Сноу ги поведе нагоре по стълба, която стигаше до етаж с надпис КОНТРОЛЕН ЦЕНТЪР. Тук се намираха няколко врати с магнитни гнезда за карти на стената до тях. Рачлън вдигна крак пред най-близката, но после промени намеренията си и леко я побутна. Вратата се оказа отключена.

Зад нея се разкри просторно, ярко осветено помещение, в което вонеше на преработени отпадъци. По протежение на стените проблясваха контролни табла и регулатори, а пред тях на високо столче стърчеше фигурата на единствения дежурен. С разрошена коса и подпухнали очи, той имаше вид на човек, когото току-що са събудили от дълбок сън. Той погледна телефонната слушалка в ръката си и стреснато промърмори:

— Няма да познаете кой се обади! Боже милостиви, та това беше самият заместник-директор на…