Мъглявината Андромеда

Веда възхитено плесна с ръце.

— Та Фрит Дон е победител в пролетния десетобой!

— А Чара Нанди е завършила висшата школа за танци, и двете степени: древна и съвременна — с това на Веда се обади Карт Сан.

— Ние с Веда учехме също, само че в низшата — въздъхна Евда Нал.

— През низшата школа сега минават всички — подразни ги художникът.

Вдигнала малката си твърда брадичка, Чара бавно докосваше струните на китарата. Във високия глас на младата жена зазвъняха мъка и зов. Тя пееше нова, току-що дошла от южната зона песен за несбъдната мечта. Присъедини се ниският глас на Веда и стана онзи лъч на стремеж, около който се извиваше и замираше пеенето на Чара. Получи се великолепен дует — така противоположни бяха двете певици и така се допълваха взаимно! Дар Ветер местеше поглед от едната върху другата и не можеше да реши на коя от тях пеенето приляга повече — на Веда ли, която стоеше облакътена върху пулта на приемника, отпуснала глава под тежестта на светлата си коса, сребрееща в светлината на луната, или на Чара, приведена напред, с китара връз кръглите голи колене, с лице, толкова тъмно от загара, че на него рядко се белееха зъбите и чистите синкави ябълки на очите.

Песента секна. Чара нерешително докосваше струните. Дар Ветер стисна зъби. Това беше същата песен, която някога го отдалечи от Веда, сега мъчителна и за нея.

Звънът на струните идваше на порции, един акорд догонваше друг и безсилно замираше, без да е успял да се слее с него. Мелодията течеше отривисто, сякаш плискащи вълни падаха върху брега, разливаха се за миг по плитките ямички и се търкулваха една след друга в черното бездънно море. Чара нищо не знаеше — звънкият й глас оживи думите за любовта, летяща в ледените бездни на пространството от звезда към звезда в стремежа си да открие, да разбере, да усети къде е той… Онзи, който е отишъл в Космоса, за да извърши подвиг на изследовател, вече не ще се върне — така да бъде! Но поне за един-единствен миг да узнаеш какво се е случило с него, да му помогнеш с ласкава мисъл, с привет!

Веда мълчеше. Почувствувала нещо недобро, Чара прекъсна песента, скочи, хвърли китарата на художника и с виновно наведена глава се приближи до светлокосата жена.

Веда се усмихна:

— Потанцувайте ми, Чара!

Тя покорно кимна в знак на съгласие, обаче веднага се намеси Фрит Дон:

— Танците ще отложим — сега ще започне предаването!

Върху покрива на къщата щръкна телескопна тръба, която издигна високо две кръстосани метални плоскости с осем полусфери на увенчалия съоръжението металически кръг. Могъщи звуци изпълниха стаята.

Предаването започна с показ на един от новите спирални градове в северния обитаем пояс. Сред градостроителите господствуваха две архитектурни направления: пирамидален или спирално-винтов град. Те се строеха в особено удобни за живеене места, където се съсредоточаваше обслужването на автоматичните заводи, чиито пояси, като се редуваха с обръчи от горички и ливади, заобикаляха града, който непременно излизаше на море или голямо езеро.

Градовете се разполагаха на възвишения, защото зданията се издигаха терасовидно, така че да няма нито едно, чиято фасада да не е открита напълно за слънцето, ветровете, небето и звездите. Във вътрешността на зданията се намираха помещенията за машините, складовете, разпределителните, работилници и кухните, които понякога отиваха дълбоко в земята. Привържениците на пирамидалните градове смятаха за преимущество тяхната сравнително малка височина при значителна вместимост, докато строителите на спиралните издигаха своите творения на височина повече от километър. Пред участниците в морската експедиция се появи почти отвесна спирала, която блещукаше на слънцето с милиони опалесциращи стени от пластмаса, с порцелановите ребра на скелетите от разтопен камък, с подпорите от полиран метал. Всяка нейна навивка постепенно се изкачваше от периферията към центъра. Масивите на зданията се разделяха от дълбоки вертикални ниши. На главозамайващата височина висяха леки мостове, балкони и издадени напред градини. Искрящи вертикални ивици на контрафорси слизаха към основата, където широки стълби минаваха между хиляди аркади. Те водеха към стъпаловидни паркове, които подобно на лъчи се разклоняваха към първия пояс от гъсти горички. Улиците също се извиваха по спирала — висящи по периметъра на града или вътрешни, под кристални покрития. По тях нямаше никакви коли — непрекъснати вериги на транспортьори се скриваха в надлъжни ниши.

Хора — оживени, смеещи се, сериозни, бързо вървяха по улиците или се разхождаха под аркадите, уединяваха се в хиляди тихи места: край колонадите, по площадките на стълбите, във висящите градини върху покривите на терасите…

Прожектирането на картини от големия град не трая дълго — започна говорно предаване.

— Продължава обсъждането на проекта, внесен от Академията за насочени излъчвания — поде явилият се на екрана човек, — за сменяване линейната азбука с електронен запис. Проектът не среща всеобща поддръжка. Главното противоречие е сложността на апаратите за четене. Книгата ще престане да бъде приятел, навсякъде придружаващ човека. Въпреки външната изгода проектът ще бъде отклонен.

— Дълго обсъждат! — обади се Рен Боз.

— Голямо е противоречието — откликна Дар Ветер. — От една страна — привлекателната простота на записа, от друга — трудността на четенето.

Човекът на екрана продължаваше:

— Потвърждава се вчерашното съобщение — тридесет и седмата звездна експедиция заговори. Те се връщат…

Дар Ветер се смръзна, зашеметен от силата на неопределени чувства. Като извърна поглед, той видя бавно ставащата Веда Конг, очите на която се разтваряха все по-широко. Изостреният му слух долови пресекливото й дишане.

— … откъм квадрат четиристотин и едно. Корабът току-що е излязъл из минус-полето [*50] на разстояние една стотна от парсека до орбитата на Нептун. Забавянето на експедицията се дължи на среща с черно слънце. Човешки жертви няма! Скоростта на кораба — завърши говорителят — е около пет шести от абсолютната единица. Експедицията се очаква на станция Тритон подир единадесет дни. Чакайте съобщение за забележителни открития!

Предаването продължаваше. Следваха други новини, обаче никой вече не ги слушаше. Всички обкръжиха Веда, поздравяваха я.

50

Минус-поле — отрицателно заредено поле в междузвездното пространство.

Тя се усмихваше с горящи бузи и с тревога, спотаена в дълбочината на очите. Приближи се и Дар Ветер. Веда почувствува твърдото стискане на ръката, станала нужна и близка, срещна открития му поглед. Отдавна той не беше гледал така. Тя познаваше тъжната смелост, която прозираше в предишните му отношения с нея. И знаеше, че сега той чете по нейното лице не само радост…

Дар Ветер тихо отпусна ръката й, усмихна се по своему — неповторимо ясно — и се отдалечи. Другарите от експедицията оживено обсъждаха съобщението. Веда остана в кръга от хора, като наблюдаваше отстрани Дар Ветер. Тя видя как при него отиде Евда Нал, след минута се присъедини Рен Боз.

— Трябва да намерим Мвен Мас, той още нищо не знае! — възкликна Дар Ветер така, сякаш току-що се беше сетил. Елате с мен, Евда! И вие, Рен!

— И аз — приближи се Чара Нанди. — Може ли?

Те излязоха при тихия плясък на вълните. Дар Ветер се спря, подложи лицето си на хладния полъх и дълбоко въздъхна. Като се обърна, срещна погледа на Евда Нал.

— Ще замина, без да се връщам у дома — отговори той на безмълвния въпрос.

Евда го хвана под ръка. Известно време всички вървяха мълчаливо.

— Така ли трябва да се постъпи? — прошепна Евда. — Навярно… вие сте прав. Ако веда…

Евда млъкна, но Дар Ветер разбра, стисна нейните длани и ги допря до бузата си. Рен Боз ги следваше по петите и внимателно се отдръпваше от Чара, а тя, като скриваше усмивката си, поглеждаше косо с големите си очи и широко крачеше редом с него. Евда се разсмя едва чуто и изведнъж подаде на физика свободната си ръка. Рен Боз я грабна с бързо движение, което се стори комично у тоя срамежлив човек.

— А къде да търсим вашия приятел? — Чара се спря досам водата.

Дар Ветер се взря и в ярката лунна светлина забеляза ясни отпечатъци от крака върху ивицата мокър пясък. Следите напредваха през съвсем еднакви междинни, симетрично извърнати навън с такава геометрична правилност, че изглеждаха като че отпечатани от машина.

— Той е минал нататък — Дар Ветер посочи към големите камъни.

— Да, това са негови следи — подкрепи го Евда.

— Защо сте толкова уверена? — усмихна се Чара.

— Вижте правилността на крачките — така са ходели първобитните ловци или онези, които са наследили техните черти. А на мене ми се струва, че Мвен въпреки своята ученост е по-близо до природата, отколкото всеки от нас… Не зная как сте в това отношение вие, Чара? — Евда се извърна към замислената девойка.