Мисията на посланика

— Можеш ли поне да я предупредиш?

Сери се намръщи.

— Да. Може би… — той въздъхна. — Трябва да опитам.

— Какво ще й кажеш?

— Да се скрие.

— В такъв случай няма значение дали ще отведеш убийците при нея, нали? При всички случаи ще се наложи да се скрие.

Той се замисли.

— Сигурно.

Сония се усмихна, щом забеляза решителността на лицето му. Тялото му се стегна. Той я погледна и очите му проблеснаха извинително.

— Тръгвай — каза му тя. — И следващия път не чакай да мине толкова време, преди да ме посетиш.

Той успя да се усмихне.

— Няма. О! Има и нещо друго. Просто предчувствие, но мисля, че един от новите Крадци, Скелин, желае да притежава собствен магьосник. Той е доставчик на роет, така че дано някой от твоите да не е пристрастен към него.

— Те не са мои, Сери — напомни му Сония не за пръв път.

Вместо да се ухили както обикновено, лицето му се изкриви в гримаса.

— Да. Както и да е. Сега по-добре иди оттатък, освен ако не искаш да разбереш как влизам и излизам от стаята ти.

Сония завъртя очи, после отиде в спалнята си. Преди да затвори вратата, тя се обърна.

— Лека нощ. Сери. Съжалявам за семейството ти и се надявам Аний да е жива и в безопасност.

Той кимна и преглътна.

— И аз.

След това Сония затвори вратата зад гърба си и зачака. От гостната се чуха няколко глухи потропвания, след което настъпи тишина. Тя преброи до сто и отново отвори вратата. Стаята беше празна. Не се забелязваха никакви следи от влизането и излизането му.

Тъмнината зад прозореца вече не беше толкова непрогледна. Тя бе придобила сивкав оттенък и на ранната утринна светлина се забелязваха смътни очертания. Сония се приближи до прозореца и спря. Дали това бе седалището на Върховния повелител или просто така й се струваше? По гърба й полазиха тръпки.

„Престани. Той не е там!“

През последните двайсет години в старата сграда бе живял Болкан. Тя често се бе чудила дали е усещал присъствието на предишния й обитател, но никога не го беше питала, убедена в нетактичността на въпроса.

„Той е на хълма. Зад теб!“

Тя се обърна и погледна отвъд стените и във въображението й се появи новият блестящ каменен обелиск сред сивите надгробни камъни в древното гробище. Изпълни я познатият стар копнеж, но тя се поколеба. Очакваше я много работа. И все пак беше още рано — тъкмо се развиделяваше. Имаше време. А и отдавна не го беше посещавала. Ужасните новини на Сери я накараха да… какво? Може би да осъзнае загубата му, като си припомни своята. Искаше й се да направи нещо повече, отколкото да прекара деня по обичайния начин, преструвайки се, че нищо лошо не се е случило.

Сония се върна в спалнята си, изми се и бързо се облече. После се уви в наметало — черно върху черно — изниза се през изхода и тръгна колкото се може по-безшумно по коридора към изхода на жилищната сграда на магьосниците.

За последен път бе посетила гробището преди двайсет години, заедно с лорд Ротан. Оттогава се бяха появили нови пътеки. Буйната растителност беше почистена, но Гилдията бе оставила стена от дървета около най-крайните гробове. Сония забеляза гладките плочи от наскоро изсечен камък. Беше наблюдавала поставянето на някои от тях. Когато някой магьосник умреше, магията, останала в него, се освобождаваше и изпепеляваше тялото му. Затова старите гробове оставаха загадка. Щом нямаше труп, който да бъде погребан, защо изобщо съществуваха?

Преоткриването на черната магия даде отговор на този въпрос. Последните останки от магическата енергия на тези древни магьосници бяха източвани от черен магьосник и телата им биваха погребвани.

Сега, след като черната магия вече не беше табу, макар й строго контролирана, погребенията отново бяха станали популярни. Извличането на последните остатъци от нея се извършваше от двамата черни магьосници на гилдията — тя и Калън.

Сония смяташе, че щом е извлякла последната сила на магьосника при смъртта му, би трябвало да присъства и на погребението му. „Чудя се дали и Калън се чувства задължен да го направи, когато магьосникът избере него“. Тя се приближи до един обикновен, неукрасен надгробен камък, пресуши с магия влагата и седна върху него. Очите й се спряха върху името. „Акарин. Ще ти се стори забавно да научиш колко от магьосниците, които толкова упорито се противопоставяха срещу възраждането на черната магия, преди края си прибягнаха до нея, за да могат останките им да изгният в земята. Може би ще решиш, също като мен, че изгарянето на тялото в последните изблици е много по-подходящо за един магьосник и — тя погледна към все по-пищно украсените нови гробове — далеч не толкова скъпо.“ Сония се съсредоточи върху думите, изсечени в камъка, върху който седеше. Име, звание, име на Дома, семейно име. Накрая с дребни букви бяха изписани думите: „Баща на Лоркин“. Но нейното име не се виждаше никъде. „Няма и да се види, докато семейството ти има думата за това, Акарин. Но поне приеха сина ти“.

Тя преглътна горчивината си и се замисли за Сери и семейството му. Позволи си да изпита мъката и болката от съчувствието. Връхлетяха я спомени, някои приятни, други не. От мислите я откъснаха приближаващи се стъпки и тя осъзна, че слънцето се е издигнало високо над главата й.

Когато се обърна, видя, че към нея върви Ротан. За миг лицето му се сбръчи от притеснение, но после по него се разля облекчение.

— Сония — каза той, поспирайки да си поеме дъх. — Пристигна куриер за теб. Никой не знаеше къде си отишла.

— Обзалагам се, че това е предизвикало буря от ненужна суетня и вълнения.

Той се намръщи.

— Не мисля, че точно сега е моментът да караш Гилдията да се съмнява в избора си да се довери на магьосниците, дошли от нисшите съсловия, предвид промените, които се очаква да бъдат предложени.

— Че има ли изобщо подходящ момент? — тя се изправи и въздъхна. — Освен това не съм унищожила Гилдията и не съм поробила всички киралийци, нали? Просто отидох да се поразходя. В това няма нищо лошо — тя го погледна. — От двайсет години не съм напускала града, а излизам от земите на Гилдията само за да отида в болниците. Това не е ли достатъчно?

— За някои не е. Най-вече за Калън.

Сония сви рамене.

— От него може да се очаква. Това му е работата — тя го хвана под ръка и двамата тръгнаха по пътеката. — Не се притеснявай за Калън, Ротан. Мога да се справя с него. Освен това той няма да посмее да се оплаче, че съм посетила гроба на Акарин.

— Трябваше да оставиш съобщение за Джона, в което да кажеш къде отиваш.

— Знам, но тези неща имат навика да изникват спонтанно.

Той я погледна.

— Добре ли си?

Тя му се усмихна.

— Да. Имам син, който е жив и преуспяващ, болници в града, където да върша добрини и теб. Какво друго ми трябва?

Той се замисли.

— Съпруг?

Сония се засмя.

— Не ми трябва съпруг. Дори не съм сигурна, че искам да имам. Мислех си, че щом Лоркин се изнесе, ще се чувствам самотна, но установих, че ми харесва да разполагам с повече време за себе си. Един съпруг само… ще ми пречи.

Ротан се разсмя.

„Или ще представлява слабост, която враговете ми биха могли да използват“ — помисли си неочаквано тя. Но тази мисъл сигурно бе породена по-скоро от случилото се със Сери, отколкото от някаква реална заплаха. Макар врагове да не липсваха, те просто я мразеха заради низшия й произход или се страхуваха от черната магия, която владееше. Нямаше нищо, което да ги мотивира да наранят любимите й хора. „В противен случай вече да са се насочили към Лоркин“.

Докато си мислеше за сина си, тя започна да си припомня детските му години. Спомените се преплитаха, щастливи и разочароващи, и тя отново се изпълни с познатото смесено чувство на радост и болка. Когато бе тих и мрачен, замислен или говорещ умни приказки, той й напомняше ужасно силно за баща си. Но уверената, чаровна, упорита и гръмогласна негова страна бе толкова нетипична за Акарин, че тя можеше да види само една уникална личност, различна от всяка друга. Обаче Ротан не спираше да твърди, че упоритостта и гласовитостта му със сигурност са дошли от нея.