Мрежата

Тайрън скочи и едва не прекатури масата. Мили боже! Напоследък беше толкова тромав. Вярно, че дядо му Карл го уверяваше, че и баща му е бил същият на тринайсет, но това не го успокояваше особено. Пък и… направо не му се вярваше.

Успя някак да се добере до хола, без да събори нищо по пътя си, и видя баща си в униформата на Мрежата — панталони в сив, защитен цвят и черни, лъснати до блясък ботуши. Зад него беше изправен сержант Хулио Фернандес, който го поздрави приятелски.

— Здрасти! — отвърна на поздрава му момчето. — Как я караш?

— Още се държа! — ухили се испанецът.

Двамата с полковника се познаваха от двайсет години и се бяха пенсионирали от редовната армия по едно и също време. И двамата бяха приели, че работата при цивилните е за предпочитане пред бездействието, и се бяха включили в състава на Мрежата, а сержант Фернандес дори беше преодолял дългогодишната си неприязън към компютрите.

— Отбих се за малко, преди да потеглим… Свързах се и с майка ти — тя се връща довечера, така че… ще останеш сам не повече от няколко часа. Нали не е проблем?

— Ами… не знам — подсмихна се Тайрън. — Звучи страшничко. Това са цели няколко часа… Всичко може да се случи — например да умра от глад…

— Така е, синко. Животът е тежък. Днес е на ред мисис Таусенд да ви кара, нали?

Тайрън кимна.

Няколко семейства бяха организирали транспорта до училище на кооперативен принцип — майките се редуваха да карат децата. Беше много по-бързо и удобно, отколкото да чакаш автобуса.

Баща му се приближи до него и го прегърна.

— Пази се, сине. И не забравяй, че сега ти си мъжът в къщи. Ще ви се обадя при първа възможност.

— Довиждане, татко. И ти се пази!

— Е, Хулио, да потегляме…

— На вашите заповеди, полковник.

Когато вратата след двамата мъже се затвори, Тайрън усети внезапно присвиване в стомаха. Баща му никога не коментираше опасностите, свързани с изпълнението на дадена задача, но самият факт, че беше дошъл да се сбогува, говореше, че му предстои нещо необичайно рисковано.

Къде ли го изпращаха? И кога щеше да го види пак?

Четвъртък, 16.09.2010, 19:15

Грозни

Плеханов седеше в офиса си пред компютъра. Освен него на етажа нямаше жива душа. Правителството не разполагаше със средства да заплаща на нощна смяна, въпреки че ако Плеханов считаше това за необходимо, самият той би могъл да си го позволи. За компютърен специалист от неговия калибър присвояването на средства по електронен път беше детска играчка. Стига, разбира се, човек да не станеше твърде алчен. От тук — милион, от там — милион — и сумичките се трупаха.

Беше се свързал с Ружьо по комуникативния канал, за да уточнят за последно подробностите.

— Всичко ли е ясно, Михаил?

— Ну, да, все ясно.

Плеханов се намръщи. Много непредпазливо от страна на Ружьо беше да използва руски изрази, въпреки че шансът този разговор да бъде подслушан беше един на десет милиона. И все пак човек не биваше да поема глупави рискове. Трябваше да предупреди Ружьо да внимава. Но сега не беше моментът. Разговорът беше по същество.

— Всички уточнения по въпросите за облеклото, хардуера и превозните средства са в секретния файл. Използвайте втората банкова сметка, без да се скъпите за парите. Важното е задачата да бъде изпълнена.

— Ще бъде! — увери го Ружьо.

— Нещо друго?

— Засега не.

— Тогава… ви пожелавам сполука.

Връзката прекъсна. Плеханов се облегна на стола си, потънал в размисъл. Трябваше да бъдат много внимателни — знаеше, че дребните камъчета обръщат колата. И главно, не биваше да се бърза — всичко щеше да си дойде на мястото. Но първо трябваше да бъде добре изпипано.

Четвъртък, 16.09.2010, 8:20

Сан Франциско

Ружьо се чувстваше посъживен. Друго си беше да не стоиш със скръстени ръце, да ти бъде възложена конкретна задача. Вече беше осъществил контакт със снабдителите — беше въпрос на часове поръчката да бъде доставена. Дотук всичко се развиваше по план.

Харесваше му, че същевременно разполага с известна свобода на действие. Трябваше да се свърже с Тексан и Змията и да ги запознае с подробностите. Задачата им не беше шега работа, но едва ли щеше да е толкова опасна, колкото ликвидирането на федералния агент. Пък и този път законът щеше да е на тяхна страна… Образно казано.

Четвъртък, 16.09.2010, 13:15

Куонтико

Изражението на командир Алекс Майкълс ставаше все по-сериозно и съсредоточено.

— Какво според теб означава всичко това, Джей? — обърна се той към младия мъж, седнал срещу него.

Гридли разпери ръце.

— Знам ли, шефе… По магистралите на мрежата е голяма суматоха — накъдето се обърнеш — катастрофа и колони от автомобили… Полицаите реагират бързо, но все пак объркването е голямо…

— Предполагаш, че става въпрос за организиран саботаж, така ли да разбирам? И същевременно произшествията не са локализирани на някоя от основните пътни артерии?

Джей сви рамене.

— Странното е, че сами по себе си инцидентите не са нищо особено… и в същото време накъдето и да погледнеш — задръствания, шофьори, които нервничат, забавени поръчки… Така че като цяло ситуацията е доста сериозна. Освен това причинените финансови щети не са за подценяване. Ако се окаже, че от тях се облагодетелства един-единствен човек, това приятелче ще ни сложи в малкия си джоб… Въпреки че засега това е само хипотеза. Няма конкретни основания да смятаме, че зад всичко това стои един-единствен човек…

Джей си пое дъх и остана така — замислен, втренчил невиждащ поглед някъде в пространството.

— Джей?

— Извинявай. Та докъде бях стигнал?… А, да. Ставаше въпрос за това, че авариите засега са равномерно — и хаотично — разпръснати. Няма нито една основна артерия, засегната повече от другите. Негодникът, който е вкарал тази програма в мрежата, е дяволски хитър, но въпреки всичко сметките му ще излязат криви.

И Гридли поклати глава заканително.

— Рано или късно ще го пипнем, шефе. Не знае с кого си има работа…