Мрежата

Плеханов изпрати с поглед отдалечаващия се мъж и извади от джоба часовника си. Той самият имаше още доста време — дали да не се поразходи малко? Замисли се над току-що чутото и потри ръце — нещата се нареждаха… Надигна се и пое по пътечката.

Понеделник, 20.09.2010, 07:00

Куонтико

Седнал зад кормилото на лодката, Александър Майкълс наблюдаваше пеликана, който упорито се гмуркаше в търсене на някоя риба. Доколкото му беше известно, в сладководните басейни не се срещаха пеликани, но това всъщност нямаше никакво значение — птиците му харесваха и ги беше включил в сценария си. Носиш се по течението на една река в Южна Луизиана — тук всъщност реката се разливаше и течеше доста спокойно, а кафеникавите й води лениво се плискаха около лодката. Малка, зелена плоскодънна лодчица изскочи от един страничен ръкав, а бръмченето на мотора й веднага подплаши пеликана. Алекс обърна поглед натам и след миг забеляза Джей Гридли, седнал на дъното на лодката, с ръка на контролния лост. Джей рязко завъртя лоста и лодката се насочи наляво с оглушителен шум. Когато двете лодки се изравниха, Джей изключи мотора, а Алекс хвърли едно въже, което по-младият мъж сръчно привърза към лодчицата си. След малко Джей изтрополи по металната стълбичка и се прехвърли на лодката на Алекс.

— Привет, капитане! Човек по-скоро би си помислил, че ще те види зад кормилото на праулера…

— О, не… не искам да смесвам нещата. После нямаше да ми доставя същото удоволствие да го карам наяве. Виртуалната реалност премахва всички дребни недостатъци, а действителността…

— … си е действителност. Всъщност може би си прав. А сценарият ти не е никак лош… От търговската мрежа ли е?

— Ами да… — отвърна Майкълс. Въпреки че спокойно би могъл да създаде своя собствена програма, истината беше, че не му се занимаваше с това. Не беше чак до такава степен запален от предизвикателствата на виртуалната реалност и предпочиташе да използва готов продукт. Често си служеше с компютъра в ежедневието си — работата му го изискваше, но може би точно поради това отношението му към него беше по-скоро като към инструмент, не и като средство за забавление. Съзнаваше, че беше несравнимо по-приятно да се носиш по течението на реката, покрай брегове, обрасли с кипариси, отколкото да тракаш команди по клавиатурата, но предпочиташе да се концентрира върху пряката си работа и много рядко сядаше зад компютъра просто за да се поразсее.

— Сядай. — Той посочи на Джей един от шезлонгите.

— Благодаря.

Джей изглеждаше угрижен и започна делово:

— Засега сме в задънена улица. Най-интересното е, че пораженията са регистрирани повсеместно и ни отвеждат в най-различни посоки… В смисъл, че онези приятелчета не са един или двама, а работят в синхрон, но засега е невъзможно да бъдат засечени, нито да разберем каква точно е целта им.

— Искаш да кажеш, че в случая не се касае за солови изпълнения, а за добре организирана акция.

— Точно така. — Джей се беше загледал в огромна червеникавокафява змия, изтегнала се върху един от надвисналите край брега клони.

— Все пак… някакви догадки? Нещо познато в стила?

— Абсолютно нищо. Служат си със стандартни експлозиви — всеки би могъл да си набави от тях… А колкото до следите… виж, тук има нещо… Инцидентите са различни, но са подчинени на някаква обща логика… Има някакъв ритъм… Като че един диригент дирижира целия този оркестър… И бас държа, че е точно така.

— Това не ме изненадва — сви рамене Майкълс. — Можеше да се предположи.

От двете страни на реката изникнаха къщите на малък град, свързан с подвижен мост. Малко по-надолу бръмчаха няколко поочукани рибарски лодки, които идваха право към моста. Прозвуча предупредителна сирена, движението от двете страни на моста спря, бариерите се спуснаха и мостът се раздели на две. Майкълс успя да премине заедно с останалите лодки.

— Хм… малко са им нисички мостовете в този сценарий — отбеляза Джей.

Майкълс само сви рамене.

Това, което ставаше в действителност, беше презапис на огромна по обем информация от един сървър върху друг — доста продължително прехвърляне, което трябваше да се извърши без прекъсване — така че подвижният мост изпълняваше предназначението си не по-зле от който и да било друг виртуален образ.

Малко след като отминаха моста, Майкълс изключи мотора на лодката и я остави да се носи по течението. Това всъщност бе една от причините да избере този сценарий — управляването на лодката ангажираше много малка част от вниманието му.

— В момента разучаваме почерка на хакерите и търсим аналог — продължи Гридли, — но нали разбираш, това е все едно да търсиш игла в купа сено — компютърните програмисти са стотици, хиляди…

— И то ако допуснем, че имаме работа с професионалист, а не с някой изпечен аматьор — кимна Майкълс.

— Доста е добър за аматьор… — замислено отвърна Гридли. — Пипа чисто и си разбира от работата. Може да направи големи поразии.

— Е, значи трябва да го пипнем колкото се може по-скоро… Има ли някакви други новини за мен?

— Не, нищо важно поне засега. Контролираме мрежата и ако някой забележи нещо нередно, веднага ще изпрати сигнал. Нали познаваш Тайрън Хауард?

— Синът на полковника?

— Същият. Свързах се и с него. Хлапето е същински гений и може да ни бъде много полезно. Обясних му за какво точно става въпрос. Той и приятелчетата му сърфират с часове из мрежата, току-виж надушат нещо… Ще проверят дори на територията на Кибердържавата.

— Кибердържава?

— Виртуална общност. Съществува сравнително отскоро, но си има доста стабилна вътрешна организация.

— Хм… интересно. А не крие ли това някаква опасност?

— О, не, поне на този етап не виждам причини за тревога… Не вярвам да са замесени в убийството на командира, нито пък да ни погаждат онези номера… В момента си имат други грижи.

— Щом казваш…

— А колкото до нашия проблем, мисля, че кълбото ще се разплете в най-скоро време… Особено ако нашият човек използва същия…

— Но не допускаш, че би го направил, нали?

— Честно казано, не. Съдя по себе си, защото аз не бих допуснал такава грешка. А той, като съдя по всичко, е поне толкова добър, колкото съм и аз.

— Не страдаш от излишна скромност… — ухили се Майкълс.

— Че защо? Не бива да подценяваме противника, нито пък себе си. Осо… — Гридли погледна часовника си и се надигна. — Време е да тръгвам. Виртуалният отдел има сбирка след половин час. Добре че съм оставил колата си наблизо и няма да ми се наложи да греба дотам.

Той придърпа въжето, скочи в лодката си и махна усмихнато с ръка на Алекс. Червеният вайпър го чакаше, паркиран недалеч, на едно от пристанищата.

Вторник, 21.09.2010, 11:50

Киев

Сбирката на терористите трябваше да започне в единайсет и половина, но Хауард предпочете да изчака двайсетина минути, в случай че имаше закъснели. Моментът за действие вече беше настъпил. Вътре в склада се бяха събрали двайсетина мъже и три жени, които на пръв поглед изглеждаха съвсем безобидни, но не току-така повечето бяха облечени в дълги шлифери и носеха калъфи за всевъзможни музикални инструменти.

Хауард беше наясно какво е съдържанието на тези калъфи — от пистолети до картечници, а по всяка вероятност имаше и гранати и други експлозиви. А нищо чудно и в самата сграда да бяха скрити още бойни снаряжения, тъй като тук беше изходният пункт за атаката срещу посолството.