Мрежата

Третият присъстващ, Димитриус Скотинос, с гръцки корен, занимавал се с фермерство през по-голямата част от живота си, мълчеше.

— Дали пък не може… да му пробутаме някоя кирлива риза? — подхвърли Плеханов.

Разин изсумтя.

Плеханов погледна жената въпросително.

— Булавин си има своите слабости — алкохола и жените — обясни Комякова. — Въпреки че е достатъчно интелигентен да не си развява байрака нагоре-надолу и се старае това, което върши, да е в рамките на допустимото, за да не навреди на имиджа му. Не участва в пиянски запои, флиртува съвсем невинно със секретарката си. Мъжете не виждат в поведението му нищо осъдително. И все пак… ако попадне на подходяща жена, на която да не може да устои, мисля си дали пък тогава не би излязъл извън рамките на благоприличието…? Кой знае? Нищо не пречи да опитаме… с една добра холографска камера и току-виж извадим късмет.

— Женска логика! — изсмя се Разин. — Всичко опира до чукането, нали така? Едно добро чукане… ще реши всички ваши проблеми?

— За разлика от мъжката логика — хладно отвърна Комякова, — според която всички проблеми се решават с пистолет в ръка.

Плеханов се подсмихна. Женска или не, логиката й му допадаше. Тази жена определено имаше… подход.

Е, поне вече знаеше кой от тримата ще бъде новият президент на Украйна.

Четвъртък, 30.09.2010, 23:00

Вашингтон

— Досега не си виждал как убиват някого, нали, Скаут?

В отговор кученцето само помаха с опашка, отклонило за момент вниманието си от обичайното му занимание да препикава храстите.

Селки, дегизирана като госпожа Филис Маркхам, се приближаваше към къщата на „обекта“. Беше решила да се заеме с изпълнението на задачата. „Обектът“ беше още буден (малко по-късно от обичайния за него час) — лампата в стаята му светеше. Всичко щеше да свърши бързо, след което добродушната старица Филис Маркхам щеше завинаги да изчезне от този квартал — и от лицето на земята.

Селки се наведе, погали кученцето и откачи каишката му, шепнейки:

— До мен, Скаут, стой до мен.

После приглади елегантните си бели ръкавици, стисна по-здраво бастунчето си и закуцука напред. Кученцето се движеше плътно до нея и на пръв поглед изглеждаше, че още го държи за каишката. Още повече, че хората виждат онова, което са свикнали да виждат.

Вече в непосредствена близост до къщата на Майкълс Селки си пое дълбоко дъх няколко пъти. Колкото и пъти да беше вършила това, винаги й се качваше адреналинът и сърцето й биеше като лудо. Има неща, с които не се свиква. Пък и това си беше част от тръпката и кой знае дали, ако започнеше да свиква, нямаше да спре, колкото и пари да й предлагаха. Да загуби чувството си за самосъхранение би означавало да изостави всяка предпазливост, а това вече беше опасно. Докато сега всяка фибра от тялото й беше нащрек, сетивата й се бяха изострили до крайност и тя вдъхваше ароматите на есенната вечер, всеки един от които можеше да назове безпогрешно. Вечерният ветрец приятно галеше кожата й и покрай нея, под меката светлина на звездите, пробягваха призрачни сенки на прилепи. Всичко това също беше част от преживяването — то придаваше на живота неповторим, леко тръпчив вкус.

Само така според Селки можеше да се оцени великото чудо на битието.

Озърна се, за да се увери, че наоколо няма жива душа, и посочи на Скаут храстите вляво от вратата.

— Хайде, Скаут, долу! Добро момче. Стой долу!

Скаут послушно залегна и остана в прикритието. Имаше готовност да стои така поне час, до второ нареждане — по-тих от водата, по-нисък от тревата.

Но Селки щеше да приключи за пет минути.

Тя се приближи до входната врата и позвъни.

Алекс Майкълс вече клюмаше сънено над техническия доклад на коленете си. Позвъняването го стресна. Учудено погледна часовника. Кой ли можеше да бъде по това време?

Скочи от леглото и се наметна с халата.

Отново се звънна.

Алекс се намръщи и разтърка натежалите си клепачи. Сигурно го търсеха по работа.

Но защо просто не му бяха позвънили, а се налагаше да идват чак дотук?

За всеки случай извади тейзера от чекмеджето на нощното си шкафче и го мушна в джоба на халата. Знае ли човек? Напоследък бяха зачестили случаите на кражби по домовете.

Погледна през шпионката и видя възрастната дама с пудела. Изглеждаше доста притеснено.

Отвори широко вратата.

— Съжалявам, наистина съжалявам… — забъбри старицата. — Скаут се е отскубнал от каишката си, не знам как е станало… Мисля, че се е вмъкнал в градината ви, за да мине от другата страна… Дали не бихме могли да проверим? Още веднъж се извинявам, но не бих искала да викам, за да не събудя съседите… А видях, че свети…

— Не се притеснявайте — усмихна се Алекс. — Хайде да минем отзад. Заповядайте вътре.

— О, не, не искам да ви безпокоя… Ще заобиколя отвън…

— Не, не, елате, няма никакъв проблем! — увери я той и отстъпи назад.

Дамата го последва, като продължаваше да бърбори:

— Не знам как се случи… Винаги е бил толкова послушен… Никога не ме е разигравал така. Сигурно е надушил нещо в храстите.

— Нищо чудно. Повечето съседи имат котки. Въпреки че… вашето дребосъче си търси белята, ако се закача с ония ми ти охранени котарани.

Минаваха през малката кухничка и почти бяха стигнали до плъзгащата се стъклена врата, когато Алекс изведнъж чу Скаут да лае. Лаят му прозвуча някъде съвсем наблизо. Изглежда, вече не му беше до котки и сега търсеше стопанина си.

— Чухте ли? — възкликна той и се обърна назад…

… точно в мига, в който старицата беше вдигнала бастунчето си като бейзболна бухалка и го беше насочила към него със сурово стиснати устни.

Тя изведнъж замахна…

О, по дяволите!

Майкълс се опита да направи две неща едновременно — да отскочи назад и да извади тейзера от джоба на халата си. Не се справи особено добре нито с едното, нито с другото. Халатът му се омота около един от столовете и го събори, а Алекс се удари лошо в ръба на масата. Добре че падналият стол препречи пътя на нападателката му — това му спаси живота.

— Майната ти — процеди тя, като изненада Алекс дори повече от внезапната атака — такъв език въобще не подхождаше на благородна възрастна дама. Както впрочем и всичко останало… Ситуацията беше абсурдна, но време за чудене нямаше.

Алекс залитна назад и удари главата си в стъклената врата, но стъклото излезе здраво. Главата му — също…

Старата дама яростно срита падналия стол и го отстрани от пътя си, после отново насочи към Алекс бастунчето си и се устреми напред… но Алекс вече беше извадил тейзера от джоба на халата си и натисна спусъка…

О, не! Грешка! В бързината беше натиснал лазера! По дяволите!

Червеният лазерен лъч мина през рамото на старицата и падна върху стената. Алекс извъртя тейзера, насочи го към гръдния кош на старата дама… Тя се оказа по-бърза. Озъби се и метна бастунчето…

То удари Алекс ниско долу, в областта на стомаха. Не почувства силна болка, но ръката му трепна и отново отклони тейзера.

Дамата се извъртя и побягна. Боже, колко беше бърза! Алекс не вярваше на очите си. Вече почти беше стигнала до входната врата. На такова голямо разстояние тейзерът не действаше…