Мрежата

След всички тези манипулации двамата се отправиха към кабинета на Алекс. Той седна на кушетката и вдигна превързания си крак.

Тони беше застанала на вратата. Тя го погледна внимателно и попита:

— Безпокои ли те нещо?

— Освен раната в крака ли?

— Да, Алекс.

— Е, добре, мисля, че можех да се справя и по-добре…

— Моля?

— Разбра за какво говоря. Там… в съблекалните…

— … се държа като герой. Притече ми се на помощ, рискува живота си, успя да попречиш на опасна убийца — какво повече искаш?

— Може би си права и все пак… можеше да е някак… по-различно. И, Тони… съжалявам за приятеля ти.

— Аз също.

Двамата помълчаха. След малко Алекс попита:

— А вярваш ли, че Мора не е убила Стив Дей?

— Не знам… Нали призна за Геналони. Защо ще лъже за Стив?

— Ей така — за идеята. За последно. За да ни обърка съвсем.

— Не. Мисля, че говореше истината… Ти вярваш ли й?

— Честно казано, да. Освен това винаги съм смятал, че убийството на Дей не е в нейния стил.

— Е, поне предотвратихме следващото убийство в списъка й.

— И разбрахме, че някой друг е отговорен за смъртта на Дей.

— Някой, който е искал да ни накара да си мислим, че мафията е поръчала убийството.

— Точно така. А спомняш ли си за оня помощник на Геналони, който изчезна така мистериозно и мафията набеди нас… Вече съм сигурен, че някой е пуснал мухата на Геналони, искал е да го насъска срещу нас.

— И по всичко личи, че е успял. Защото следващото убийство — твоето, наистина е било поръчано от Геналони. Искали са да си върнат.

Болката в крака му се усилваше, но Алекс не си взе обезболяващото — предпочиташе да не замъглява съзнанието си. Щеше да потърпи.

— Значи сме пак там, откъдето тръгнахме — поклати глава Тони. — Все още нямаме отговор на въпроса кой е поръчал убийството на Дей.

— Напротив. Вече знам кой е бил.

Тя го погледна изумено.

— Кой?

— Руснакът. Плеханов.

— Как ти хрумна това?

— Било е част от плана му да ни отвлече вниманието — да ни насочи по грешна следа, докато си свърши работата. Убийството на Дей и всичките онези саботажи в различни части на земното кълбо… са били само увертюра към грандиозния му план. Искал е да ни заангажира, за да не успеем да му попречим. Всичко се връзва.

— Не знам, Алекс… Звучи ми малко…

— … налудничаво, нали? Но този човек е патологичен случай. Нали знаеш, границата от гения до лудостта е много малка. А щом е бил способен да причини смъртта на хиляди души, за мен той вече е минал всякакви граници. Какво се получава — един умен човек, който се стреми към неограничена власт и не би се спрял пред нищо.

— Но ако наистина е толкова добър, колкото Джей твърди, никога не бихме могли да проникнем във файловете му и да получим необходимите доказателства. Тогава?

— Самият Плеханов ще ни даде ключа към файловете.

— Дори да го държахме в ръцете си, не бихме могли да го принудим да направи това.

— Зависи… Нека първо се срещнем с него.

— Как по-точно смяташ да стане това, Алекс? Уолт Карвър няма да рискува кариерата си в политически скандал. Чеченските власти ще откажат екстрадирането му и дори ЦРУ не би могло да ги убеди… А ако обмисляш незаконното му отвличане, бъди сигурен, че американското правителство няма да даде зелена светлина за подобна акция.

— Този човек е поръчал убийството на Стив Дей и е отговорен за смъртта на хиляди невинни хора. В най-скоро време ще се проведат изборите, на които той толкова разчита. Кълна се, че ще го пипна и ще го накарам да си плати, и всички бюрократи на света не биха могли да ми попречат.

— Знам как се чувстваш… но мисля, че дори няма смисъл да ги питаш…

— Чудесно. Значи няма да ги питам.

— Алекс…

— Законите са си закони, а справедливостта — справедливост. За мен тя е най-важното. И този тип ще продължи да си разиграва коня само през трупа ми. Във всеки случай, ти нищо не знаеш. Никога не сме провеждали този разговор.

— О, не, Алекс. Тук вече грешиш. Няма да се отървеш от мен толкова лесно. Не мога да те спра, но поне мога да се опитам да ти помогна.

— Не е необходимо да го правиш.

— Правя го и заради Стив. Аз също искам убиецът му да си получи заслуженото.

Двамата помълчаха.

— Е, ще повикам полковник Хауард да уточним подробностите.

— Него ли пращаш?

— Да.

— Той знае ли… че заповедта не идва отгоре?

— Спестих му го. Така, ако се наложи, аз ще поема цялата отговорност.

— Все пак мислиш ли, че е честно да не знае цялата истина?

— Да. Това ще го предпази.

— Ти решаваш.

— Така е. И съм обмислил всичко, уверявам те.

Събота, 09.10.2010, 05:00

Във въздуха над залива Хъдсън

— Е, сержант Всезнайко, да си преговорим урока.

Хауард, естествено, знаеше плана — нали самият той го беше измислил, но искаше да го чуе отново, с всички подробности, за да се увери, че не е пропуснал нещо.

Хулио Фернандес се ухили и занарежда с боботещия си глас:

— Полковник Хауард, границите на Чечения са сухоземни: Ингушетия на запад, с Русия — на север, с Дагестан — на изток, и с Грузия на юг. Западната граница на страната е на около триста километра от Черно море. Столица и най-голям град е Грозни, чиято подробна карта полковникът може да разгледа на екрана на своя портативен компютър винаги когато пожелае. Населението е съставено предимно от чеченци и руснаци, което ще рече…

— Спести ми геополитическите данни, сержант. Спри се на стратегията и тактиката.

— Както пожелаете, сър — сви рамене Фернандес и усмивката му стана още по-широка. — Нашите два хеликоптера ще бъдат свалени от самолетоносача във Владикавказ, Северна Осетия, около 19:00 ч, с разрешението на местните власти, като разбира се, те си запазват правото да очакват ответна услуга от американското правителство. Като се има предвид, че се стремим да си спечелим приятели в региона, това напълно съвпада с интересите ни.

След това обаче ще трябва да навлезем поне петнайсетина километра навътре във въздушното пространство на Ингушетия, за да достигнем Чечения. Нашият команден пост е чак в Урус-Мартан, което пък е на двайсет и пет километра навътре от границата. Което прави общо около четиридесет километра във вражеско въздушно пространство.